Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Имена:

Портрет:

Малък разказ:

Писмо:

Беседи:

Око:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Поезия
Поезия от Найден Вълчев.
Poetry – by Naiden Valchev 
 
    Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, Ловешка област. Завършва гимназия в Плевен и право в Софийския университет (1951). През 1954-1955 е редактор на сп. “Български воин” и в. “Народна армия”, 1956-1983 - в сп. “Септември”, 1983-1988 - в сп. “Съвременник”; главен редактор (1988-1989) на сп. “Дарители”. Председател на Съюза на преводачите в България (1989-1991). Автор на много книги със стихове и преводи на поезия.

    НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ

    СНЕГЪТ

    Снегът е някъде към Киев.
    Усещам го по голата топола,
    която с тънък връх мете небето,
    отдето тази нощ ще мине той.
    Снегът е някъде към Дунав.
    Усещам го по патиците диви,
    които търсят скътания извор
    на Златна Панега с вечерен вик.
    Снегът е някъде зад хълма.
    Усещам го по черното коминче,
    което трети ден дими отсреща
    като луличката на посрещач.

    КЪЩИЧКА 
    В ПОЛЕТО

    Ух че вятър, ух че студ е,
    скърцат хълм и падина,
    а какво ще бъде утре
    пита бялата луна
    и се мушва да се сгуша
    горе в облака голям,
    който сив и чер се спуща
    и пълзи, пълзи насам...
    И какво ни носи? Вечер,
    люшната топола, мрак
    и угасващите вече
    светлинки насрещни. Щрак! –
    я и мойта да не свети,
    стига и за този ден,
    нека само укавето
    да остане будно с мен,
    цяла нощ да си ми гука
    и наяве и насън,
    да гадае утре тука
    ден какъв ще е навън.
    Да, но тъй сме се успали
    с него в нашия превал,
    че дори не сме разбрали
    как вън сняг е навалял.
    Във прозорчето ни блесна
    тиха, мека светлина:
    утрото дошло нощес на
    бяла сребърна шейна.

    ЩЕ ТИЧА ВЪН ВЯТЪР

    Не зная кога отредено е,
    не зная какъв ще е ден –
    миражните мои видения
    угасна щат някога в мен,
    а слязъл в зори от просторите
    ще тича вън вятър стоглас,
    ще слуша какво си говорите
    и сам ще говори със вас,
    над пътя и стрехите сведени
    ще вейне самотно перце,
    ще махнат, след мене
    загледани, високите ружи с ръце,
    но аз ще съм вече далече и
    на рамо с торбичка на път
    ще слизам от свойто поречие
    към тъмното свое отвъд,
    към тъмните божи владения –
    тогава, когато във мен
    миражните мои видения
    угасна щат в синия ден.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма