ИЛЯ ФОНЯКОВ
Допреди двайсет години никой в Русия не знаеше думата „презентация” (от фр. – представяне, показ, демонстрация). Днес тази дума е измежду най-употребяваните. „Презентира” се всичко: току-що учредена фирма, новопостроено здание, дори футболист, нает от руски клуб за астрономическа сума нейде от Африка или Латинска Америка. Понякога у нас, в Петроград, бившия Ленинград, в един и същи ден се случват по две-три „презентации” с неизменното „а ла фуршет”. Налага се да избираш къде да присъстваш. В този смисъл у нас литературният живот е много бурен.
Неотдавна в редакцията на известното петербургско списание „Звезда” представи своята книжка „Градина в прерията” поетът Евгений Сливкин, кореняк петербуржец, който живее в САЩ, но както и преди издава в родината си. Подобно явление днес съвсем не е единично: да живееш на Запад е по-комфортно, но да издаваш в Русия – по-евтино. И главното е, че има надежда някой да поиска да прочете книжлето ти. „На нас ни провървя, ние живеем в забележително време - каза поетът. – Можем да издаваме всичко, което си поискаме.” Подобно положение наистина е много удобно и радва мнозина. Можеш да издаваш всичко и никакъв заядлив редактор няма да ти се пречка в твоя творчески процес. Дори се отбелязва на титулната страница: „Книгата излиза в авторска редакция”. Освен другото и някой приятел може да ти напише предговор, да те превъзнесе до небесата, да те провъзгласи за наследник и продължител на най-добрите традиции.
Помня, че пак при представянето на една такава книжка, в подобен предговор можеше да се прочете, че в световната литература е съществувал Еклезиаст, след него Пушкин и после непосредствено авторът на представяния сборник. За да бъда обективен, трябва да кажа, че в случая авторът все пак бе талантлив човек. Както и онзи Сливкин. А в колко чудовищно графомански книги с не по-малко гръмки предговори с лекота се раздават епитетите „знаменит”, „виден”, „изтъкнат”! И даже „велик”. Всичко е позволено. Стига да имаш пари.
Има и такива, на които им се харесва това. Да, всичко може да се напечата – за твоя сметка, в най-добрия случай за сметка на благодетелен спонсор. А тиражът е нищожен: за поезия сто екземпляра, петстотин е вече астрономическа цифра. За прозата, ако това не е убийствен криминал с лъскава обложка, хиляда е предел на мечтите. Неотдавна Евгений Евтушенко ми подари своята нова книга със стихотворения и проза „Паметниците не емигрират”. Тиражът е четири хиляди. И то за поет, който е достигал шестозначни и седмозначни числа.
Дори на „промоцията” (така пък се казва в България, и пак от френски - б. пр.), на която, естествено, тебе те хвалят, поздравяват, величаят, никак не е утешително:
Сам си съчиняваш ти либрето,
сам си изпълняваш ти балета,
сам костюми разкрояваш,
сам награди си раздаваш,
сам играеш, сам си викаш,
сам обираш фасове от пепелника... -
казва в ироничното си стихотворение „Моноспектакъл” талантливата петербургска поетеса Олга Кириенко.
Естествено, в подобни обстоятелства у мнозина от пишещите изчезва интересът към публикацията. „Не ме блазни” – пише ми от едно село в Тверска област моят приятел поетът Николай Беляев. Вместо „книжния” сборник той просто прехвърля на моя компютър чрез интернет новия си цикъл стихове. Благодарен съм на тази възможност. Тя вече се използва нашироко. В електронната мрежа излизат собствени списания, вървят дискусии, работят литературни обединения, чиито членове живеят на хиляди километри един от друг. Даже се появи специален термин: сетература. Обаче бедата е в това, че в тази интернет литература има все повече и повече макулатура, отколкото в печатната. Липсва критерият на подбора. И кой да поставя „летвата”? Съществуващите съюзи на писателите преживяват дълбока криза. Вече никой не може да каже колко са те само в Петербург. Някой казва – осем, друг – петнайсет. Естествено е десет-дванайсет души да се съберат, да съчинят устав, и ако все пак имат пари – да се регистрират и да се провъзгласят за още един съюз на писатели. Още повече, че Държавната дума, която непрекъснато произвежда закони, толкова години вече не успява да приеме Закон за творческите съюзи. Тези странни обединения, изглежда, никак не се вписват в системата на пазарната икономика!
И въпреки всичко литературата е жива! В този смисъл и у нас, в северната столица на Русия. От белетристичните произведения, получаващи в последно време някакъв отзвук, бих посочил повестта „Третото дихание” на Валерий Попов (между другото председател на Съюза на писателите на Санкт-Петербург – най-големия в града). А също и романа на Александър Мелихов „Чума”. Тези две произведения са върху остри, болезнени теми, близки в някакво отношение. В първото от тях сюжетната нишка е алкохолизмът на жената на главния герой, във второто – наркотичната зависимост на любимия по-малък син. И заедно с това може да се каже, че тези две съчинения са за любовта. За любовта, преминаваща през най-тежки изпитания. В единия случай (при Мелихов) развръзката се оказва трагична, при другия – героят е готов да се бори за любимия човек, при което той, атеистът, отправя страстна молитва към бога. И това, което е характерно за двете произведения, е написаната по твърде различен начин реалистична проза, пред която бледнеят всякакви (макар и по своему интересни) търсения на постмодернизма. Те се четат с дълбоко съчувствие – чувство, което е забравено в последните десетилетия, докато героите на модните писатели абсурдисти Владимир Сорокин и Виктор Пелевин могат да предизвикат в най-добрия случай само любопитство, но съвсем не съчувствие или съпреживяване.
Което е вярно, вярно е: двете произведения (на Мелихов и Попов) са твърде мрачни по колорит. Както и преобладаващото болшинство от произведенията на съвременната руска литература. Какво да се прави, засега животът дава малко поводи за ликуване. Но известна тъга по доброто, светлото начало у хората все пак се усеща. И не случайно на Втория Санкт Петербургски литературен фестивал през май 2005 г. една от първите награди получи младият (на 21 години) поет Михаил Александър (такава е фамилията му – прилича на име) с неговия призив-заклинание „Върши добро!”:
Не за очи, не за печал,
не за кристал и за сребро,
за туй, в което не си успял,
върши добро!
Никак не е реторично. Възможно е. Но, да си кажем честно, и по такава риторика, по благородните декларации, напомнящи дълга на художника, ние затъгувахме.
П. П. Ах, как ми се искаше да завърша тези бележки оптимистично. Но тъкмо тогаз ми позвъниха. Известното, любимото на читателите списание „Нева” (в по-раншни години с тираж до половин милион, сега – по-малко от петдесет хиляди) за пореден път трябва да се преселва. Този път някъде в покрайнините, в някаква пристройка, дори без телефон. Наемът в центъра на града не е по възможностите на литературните списания. Ето така живеем. И по-точно – оцеляваме. И все пак вярвам: ще издържим! И. Ф. |