| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Имена: |
| Бележник: |
| Палитра: |
| Беседи: |
| Северна приказка: |
| Библейски: |
ОДЕСОС ПРЕЗ КЪСНАТА АНТИЧНОСТ
(IV – НАЧАЛОТО НА VII ВЕК)
ОТ АЛЕКСАНДЪР МИНЧЕВ
“Одесос през късната античност (IV- началото на VII век)” е последната трета книга на Ал. Минчев от поредицата за античния град Одесос, нашата днешна Варна. През 2007 г. излиза първата – монографията „Одесос през Елинистическата епоха (края на IV в. пр. Хр. – началото на I в. сл. Хр.)”, а през 2021 г. – втората: „Одесос през Римската епоха (I-III в.)“. Новото изследване е посветено на последния период от съществуването на този забележителен античен град в българските земи – Късната античност. Поместени са много нови данни от исторически, археологически и епиграфски изследвания за града, публикувани през последните 15 години у нас и в чужбина, както и някои по-стари, които са останали неизвестни доскоро. Някои от най-ценните антични паметници, открити в града и запазени до наши дни, са гордост за археологическото и архитектурното богатство не само на Варна, но и на България и Европа.Коренните промени в периода на Късната античност са като врящ котел от събития – политически, военни, икономически и религиозни.
Това е периодът на третия и последен голям разцвет на Одесос – време, от което и до днес в града има останали значителни следи.Издаването на книгата е финансирано от Фонд “Култура” на Община Варна и е съществен принос към културната памет на града и на България.
| Статии | |
| Резонанс | |
Живка.
Zhivka. |
|
 ПАНКО АНЧЕВ“Залез”, Милко Божков, 1997 г.
Варна, “Галерия 8”
В нашия първи клас Живка бе най-слабата ученичка. Последна се научи да чете и пише. И как да не е последна, щом никога не се свърташе на едно място и все лудуваше; каквата и пакост да стане, все Живка я е направила. Затова и учителят ни Димитър Цонков, който въпреки че беше добър и благороден човек, сурово я наказваше. Или ще я изправи до стената, или ще й залепи някоя плесница, или тънката му показалка ще заиграе по дланите й..
Дребна и жива като името си, с щръкнала къдрава коса, Живка бе неуморима и неутолима в игрите и белите. Чинът за нея бе тежка верига, която напразно се опитваше да я върже и усмири. Невъзможно й бе да пише чисто и без грешка, да внимава в час и да чете гладко, да решава задачи или да разказва уроците. Обаче бе ненадмината в междучасията. Тогава се проявява нейната енергия, страст и способности. След което показалката на Цонков отново заиграваше и не я щадеше.
Аз пък бях най-добрият ученик. Преди още да тръгна на училище, почти петгодишен, четях гладко, пишех без грешка, а и знаех аритметичната таблица и решавах без усилия задачите по математика; бързо запомнях уроците и ги разказвах гладко и точно. Тих и кротък, хрисим и разумен – дете за пример, хвалеше ме учителят. Не лудувах и не правех пакости, не говорех мръсни думи, не се биех. Учителят се радваше и ме използваше понякога като “подучител” (както е ставало през Възраждането). Доверяваше ми се, назначаваше ме за свой помощник и не скриваше удоволствието си, че се справям успешно с поставените задължения. Самият аз се осъзнавах като различен от останалите; убеден бях, че ги превъзхождам по знания и разум, макар и физически да бях слаб, притеснителен и срамежлив. Боях се обаче, панически се боях, да не би да се “изложа”, да сгреша, да заприличам на другите – на тези, които нито могат да четат, нито да пишат и смятат като мене...
Учителят ни Цонков обикновено не се разделяше с показалката си, но това междучасие той я беше оставил на катедрата заедно с дневника и книгите. Не помня как се заиграхме, какво направихме, но в един миг пръчката се счупи и причината бях аз. Всичко стана много бързо. Затова и не се разбра моето участие в страшното произшествие. Пръснахме се като прокажени. Ами сега?
Ами сега ни чакаше възмездието. Учителят Цонков влезе в стаята, стигна до катедрата и видя злодеянието. “Кой го направи?” – попита резонно той. Аз го бях направил, но мълчах заедно с другите. Днес си мисля, че нашият учител повтори зловещия си въпрос поне три пъти. И едва тогава се отправи към Живка. “Ти ли?” - смрази я той. Тя се опита да го омилостиви и да го убеди, че е не е, но той й заповяда: “Ръцете!” Живка обърна дланите си и ги подложи на разцепената показалка. Аз мълчах. Живка изтърпя наказанието и часът започна. Когато звънецът удари, тя пак първа скокна и изхвърча на двора. Не беше обидена, разтревожена или дори сърдита. Просто скокна и изхвърча - все едно, че нищо не се бе случило.
Всъщност какво се бе случило? За Живка то бе същото, както и всеки друг път. Е, този път не беше сторила нищо, но очевидно за нея то нямаше значение. Тя не потърси съчувствие, не отрече вината си, не обвини другиго. Живка сякаш сама знаеше, че няма кой друг освен нея да счупи показалката на Цонков и безропотно изтърпя болките. А никой не се усъмни в нейната вина – дори и аз. Толкова бяхме свикнали с ролята й на виновна. Живка никога не се оправдаваше; нямаше у нея честолюбие, злоба. Май и не се разплака...
Аз бях друго. Аз бях самото олицетворение на високите цели, блестящото бъдеще и нравствената чистота. Никой не можеше дори да допусне, че такъв примерен ученик ще стори нещо нередно, за което да получи наказание. Съзнавах тази си роля и я играех успешно. Че друг ще страда за мене, не бе кой знае колко важно, щом този някой е Живка. Тя и без това е свикнала.
***
Всеки е вършил подлости, но моите са ми се стрували “малки”, не чак до там значителни. Това ми е давало основание да се смятам в някаква степен за почтен човек. Но споменът за една случка от времето на нашия първи клас не ми излиза от главата – повече от петдесет години (малко по-късно изгубих Живка от живота си и никога след това не съм я виждал и дори не съм чувал нищо за нея). Тази своя подлост наричам “малка”, но колкото повече времето изтича, толкова повече расте самоотвращението ми и ме кара да се чувствам гузен пред Живка, която вече трябва е възрастна жена (ако, разбира се, е жива - дай Бог!), ме гледа в очите и се смее игриво: ех, подлецо, подлецо...
***
Не знам дали случката, която разказах, повлия върху съдбата на Живка. Ще ми се да вярвам, че тя бе просто един миг от изпълненото й с лудории и непослушания детско ежедневие. За това и толкова упорито причислявам постъпката си към “малките подлости” в моя живот.
Да, вероятно нищо фатално не е имало в тази история. Но защо пък Живка тогава да не е била решила да промени поведението си; може в нея да е узряла способността и амбицията; може да е била избрала детската мечта за бъдещето и бъдещето й да е било свързано с благородно желание и светли помисли и дела. Може, разбира се, но когато показалката е шибала малките й ръчички, тя да е проумяла, че всичко е безсмислено; че никога не ще й вярват и винаги ще я набеждават за вини, които не са нейни, за да страда и се мъчи за греховете на тези, които се страхуват да ги приемат и признаят...
Не знам.
Resonance: Zhivka – confession by Panko Anchev. |
|
|
Назад
[ 1 ]
Напред |
|
ВЕСТНИК “КИЛ” НА 30 ГОДИНИ!
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, издаван в град Варна от Сдружение на писателите вече 30 години. Във вестника се печатат значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни, представя се творчеството на водещи съвременни автори, дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът е подкрепян финансово от Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на съвременната литература, както и да откриете едни от най-стойностните ѝ произведения!
