Димитър Трайчев
Снимки Димитър Трайчев
След фестивалните летни пушилки (2005) си въобразих, че ще утикаме една кротка и обречена есен. Но не би. Проектите, които до този момент се движеха по собствени коловози– Jaco, My Jazz Icons, The New Saints, се сляха в един общ ‘’мегапроект’’ и падна голямо търчене, но пък и кефът беше голям. Срещнахме нови лица и списъкът на потенциалното взаимно фенство набъбна яко.
ХАСКОВО, 23 септември
Получихме покана от Димитър Русев – китарист, композитор, аранжор, мениджър на хасковския джазфестивал, да представим книгата, посветена на живота на Джако Пасториъс и да покажем нашата колекция от постери. Прекрасен чистичък южен град, със скъпарски магазинчета, наточени барчета, в които пихме истинско кафе, чисти улици без една дупка по асфалта, а тоалетната на автогарата отдавна беше влязла Европа. Този субективистичен поглед от камбанарията на туриста естествено не трябва да се приема съвсем сериозно, но съдържа парченца от истината. Фестивал като фестивал - много мъки, малко пари и пълна липса на индианци - доброволци. Всъщност в лицето на Митко – един клониран вожд, са всички функции от стейдж хендс до саунд мейкър, от водещ до кетъринг. И това го прави вече десет години. Музиканти от различни бои се навъртаха около фестивалните сцени, които бяха няколко. Всички актуални и музейни стилове, моди и маниери бяха обект на насилие от ентусиазираните участници на фестивала. След всеки концерт публиката тържествено се довличаше до Радиобара, нахъсена за подвизи по време на обявените нощни джемове.
![](images/archive/2006-01-57.jpg)
От това, което чух, бях приятно изненадан особено в нощните джемове в Радиобара от младия китарист на Райчо Иванов бенд, да ме извини, не му знам името, но работя по въпроса.
Зрялото звучене на S. T. Maro, пловдивско трио с изключително интелигентна певица, печен пианист, многопосочен барабанист и гневен басист. Такава банда не бях чувал от времената на Тambu. Да са живи и здрави да оцелеят.
Запознах се и с композиторския талант на иначе добилия популярност китарист Пламен Петров, който умело миксира традиционните за джаз китарата акордови боперски обръщения с хармонични модели и рифове от фюжън поколението.
По време на един от нощните джем сешъни на сцената влетя млада тигрица, с физика на Анжела Басет и заби мощно първо време по един бел, а през останалата част на нощта акомпанира, с рядкото по тези земи усещане за мярка на един перкусионен сет, базиран на две конги. Тази жена се казва Ева Перчемлийска – какво име, май че е бургазлийка, има си музикалното образование, опитвала е и фериботни манджи, но явно истинската сцена и импровизационните престрелки я влекат неудържимо. Следващата нощ побъркала бара с пеене, ми каза Ники Иванов. Очаквам голямо бъдеще за този музикант.
РУСЕ, септември
Градът на Канети ни предостави най-добрите условия в най-доброто време, за да представим книгата за Джако и да покажем за първи път пълната колекция от джаз постери. С изложбата, експонирана в залите на просторната градска галерия, на нас с Мария Зафиркова се падна честта да представим Варна в есенните дни на културата. И всичко това в присъствието на многобройна неорганизирана публика и целия личен състав на общинската администрация от дирекция “Култура”. Поканата получихме лично от Ива Чавдарова, гуруто на Мартенски музикални дни.
Пихме по чаша русенско мерло, не открих розе, и след многото клетви за вечна любов между крайните гари на Хиршовата железница заехме местата в голямата зала, където ни очакваха музикантите от Maxavira. Всъщност концертът на Ники Иванов и банда бе главното нещо на този късен следобед. С удоволствие слушах улегналите композиции на този художник, който прилага цялото си познание от визуалните изкуства върху музикалния материал, с който работи. Човекът не е виртуоз, но не му и трябва, той просто мисли. Кавалджията Костадин Генчев, декларативно консервативен, удря спирачки на готовия да се развихри всеки момент басист Марио Иванов. Интересна група с персонален почерк в пренаситения от етно музикален спектър.
ПЛОВДИВ, 6 октомври
Филибето, майна, ни посрещна с изящен паламуд и изумителна тарама. Почти обидно, но е факт. На голяма маса в китно кръчме, някъде в Стария град, си седяха, в едно типично балканско безвремие Милчо Левиев, Вики Алмазиду, Митьо Киров - след здравословни проблеми, фенове, сподвижници и функционери на възродителния процес по южните земи. Все хора, обсебени на джазидеята. Иван Минчев, мениджър на Милчо и Вики, нервно си поглеждаше часовника в очакване на Влатко Стефановски, обещан за каузата от Краси Желязков.
Тук проблемът с вождовете и индианците беше решен елегантно поради типичното за Пловдив наличие на критична маса от сиво вещество. Всеки от екипа си знаеше и правата, и задълженията. Участваха и обичайните заподозрени като саундмейкърът Наско, който хладнокръвно отнасяше всички пасиви, осветители и даже самоотверженият екип на Jazz Time oт Националната. Оказа се, че в града на Милчо и Бели Зелени Червени джаз фестивал не е имало от 10 години. Даже след третата водка музикант от друго населено място не би повярвал на тази безсмислена фраза. За нас, феновете, формулата Пловдив=Jazz винаги ще е валидна. Фестивалната сцена бе едно рекултивирано квартално лятно кино с култовото название “Орфей”. От пръв поглед далаверата беше ясна. Само че в полза на културата. Концесия на мижаво кафене срещу ремонт на сцената и цялото прилежащо пространство.
Агресивният амфитеатър, оборудван с огромни, тапицирани с изкуствена кожена кресла и персонални пепелници, ситуирани върху теракотовите нива, беше запълнен от лоялна публика срещу 6-левов билет,. За простолюдието - удобни пейки срещу 5 лева. Царствените ложи, защитени от природни катаклизми, се разпределяха между народните избраници. Кметът откри шоуто с грижливо написано слово от доброжелателни и квалифицирани сътрудници и даже говори за посланията на Джако Пасториъс, без нито един лапсус. И това е един обикновен български кмет, само че това е кмет на пловдивчани. Програмата на фестивала би трябвало да намерите в някой пловдивски портал, макар че хората тук са силно аналогови. Бендът, ръководен от Ангел Заберски-младши, поднесе на публиката очакваната динамика на големия оркестър, отнесена към финяшките аранжименти на лидера.
След официалната програма, по странни пътища, известни само на местните хора, се озовахме в клуб “Гепи”, където ни очакваше поредното младо трио. И пак нещо интелигентно, като S. T. Maro или хора около Мирослав Турийски ни успокоиха, че джазът засега е жив. След тях се качи импровизирана банда с неформален лидер Мишо Йосифов, страховитият басист от Гърция Йотис Кьорцоглу и много млади духачи. Да открия Стунджи като буги -шафъл барабанист бе нещо ново за мен. Зверска свирня и в същото време воля за ансамбъл.
Втората от трите фестивални вечери мина под знака на балканския безпредел, наречен Влатко Стефановски Трио.
И пак Стунджи, но този път контролиран от Еко. Звучи нагло, но ако не беше работният кон Веселин, двамата титани щяха да се млатят до зори, разбира се, без да получат и лека телесна повреда. Влатко - артист, баща, балканец, просто е майстор. На ниво еднобитов разговор е придобил кротостта, характерна за хората, докоснали се до Създателя. На сцената обаче имаш усещането, че е обсебен от силите на злото. Тази енергия ни заля като карибски тайфун.
За представяне на книгата организаторите бяха предоставили двора на арменска къща с непроизносимо название, построена през ХVIII век, съседна на Балабановата. Лично Милчо Левиев, доайенът на фестивала, разказа за своите срещи с Джако Пасториъс, а Краси Желязков - консултант на изданието, говори за невъзможността да бъдат преведени някои понятия, тъй като у нас никога не е имало редовен клубен живот с прилежащата му лексика, при това обяснено с езика на 70-те.
По всички пунктове се чувстваше контролът, грижата и отговорността на общинарите от отдел “Култура”. Те приемаха всичко абсолютно лично, което е гибелно за един чиновник, но пък работата затова и ставаше. Дано усилията на тези хора бъдат оценени и през следващите мандати, а може би въпреки тях.
Даже официалният постер на фестивала, поръчан, одобрен и платен от местната управа, беше направен с много вкус, любов и вещина.
Ами това беше всичко. За финал минахме през търновското село Градина, където в галерията на Милко Божков бяха експонирани още мокрите творби на живите български класици, но за тях отделно.
Хасково - Русе - Пловдив
септември – октомври 2005
|