Светлана Кекова

***

На пеперудите раздай ти имена

такива, че цветът им да се отгадава.

На зимните пчели дай мед и топлина,

а на децата дай тамян, дай злато, слава.

В дома ми влез – ще пална аз свещта

и в тъмното лице ще скрия в длани.

Кажи ми „Замълчи” – ще млъкна аз в нощта.

Кажи ми „Заплачи” – ще плача изтерзана.

Душата ми се къпе в светлина – тъй дъжд

целува кораба, и птича песен литва.

Кажи ми ти „Обичам те” – и отведнъж

аз теб ще разбера като молитва.

О, как духът обича напуснатата плът,

как вечността обича пропусната минута,

как Господ ни обича един-единствен път –

нас, грешните, нас, голите и плачещи нечуто.

***

Да кацна над вълните – сух листец,

от бурен да си изплета венец,

от чело да отметна кичур бял,

от свирчица овчарска – звук запял,

да чезна като облак в небосвод,

да пея лек да е сегашният живот –

и Господ ще протегне ръцете си добри,

грехът ми в огън мой тогаз ще изгори,

от теб простена аз, нещастната жена...

Бленуване е туй, и страх мой, и вина.

***

Готова е постелята ни, брачната,

далеч зад облачния строй

лети самотната, невзрачната,

мушица мъничка, прозрачна тя

над потъмнелия порой.

И теб, виновника, случайния,

за смърт и обич, за това

през пламъка на отчаяния

ще видя, ще те позова

на вечен пир в чертога, царския,

с мушици разлетени пак...

В Тамбов ли, в Ртишчев би, в Аткарск ли е,

на пясъчния речен бряг

в ответ на думите, неверните,

тъй както шум иззад стена,

венчава с аромата атмосферния

бедата ти със моята вина.

Тъй летен ден дъга венчава го

с небе прозрачно и мълчи,

тъй ангел някъде над Ладога

с прашинка мъничка в очи

минава като сянката нечакана

и ясно ни е за какво

стои си над река разплакана

обляното в сълзи дърво.