Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:


Поезия:

Есе:

Преводи:

Къси разкази:

Бележник:

Неюбилейно:

Мелпомена:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Поезия
Стихове от Димитър Стефанов, Иван Овчаров и Боян Върбанов
Poetry: verses by Dimitar Steffanov, Ivan Ovcharov and Boyan Varbanov 
 
Димитър Стефанов е роден на 20.03.1932 г. в с. Шумата, Габровско. Завършва гимназия в Дряново и чешка и българска филология в Прага (1954). Работи като редактор в Радио София (1955 - 1969), изд. “Народна младеж”, “Български писател” и сп. “Пламък”. Сътрудничи в много периодични издания. Поет и преводач, един от известните автори на хайку в българската поезия. Основни поетични книги: “Най-голямото небе” - стихове (1965), “Знак за събиране” - стихотворения (1968), “Верига от криле” - стихове (1970), “Долу на слънцето” - стихотворения (1970), “Стихотворения” (1975), “Стихотворения и поеми” (1978).
ДИМИТЪР СТЕФАНОВ
НЕДОСЕГАЕМИЯТ
Високо, недосегаем.
Добре че клонът
беше без плодове,
иначе щях да хвана пръта.

В ОТГОВОР
Нямал съм страх от тебе,
мой живот до болка познат
и все още докрай неизвестен.
Знам, че веднъж заради
моята съпротива или
детската ми упоритост,
както искаш го наречи,
нервите ти не издържаха
и ти побесня: “Ще те смачкам!”
Пък аз, понеже бях смачкал вече
стръкче здравец на двора,
ти отвърнах: “Ще ти ухаем.”
 
СЕДЕМТЕ ЧУДЕСА
Седемте чудеса на света...
Не съм и помислял
да участвам наравно с другите
В тази световна анкета,
а не съм и поканен.
Иначе всичко щях
да го взема на сериозно,
да посоча тогава
седемте козлета на баба
и притаения детски дъх
пред приказката за тях.
 
Иван Овчаров е роден на 18 август 1959 г. в Русе. Живее във Варна. Учител е по българска литература в Националната хуманитарна гимназия “Константин Преславски”. Автор е на шест стихосбирки, между които “Прощаване с небесата” – “Бряг принт”, Варна, 1992 г., “Мъртъв сезон” – Варна, литературен форум,1994 г., “Mъжете на България” – Варна, “Бизнес – плюс”, 1992 г.
Иван Овчаров
* * *
На Атанас Стоев
Неоседланите въздишки
се умножават.
И всичко друго е излишно.
Това остава.
Като възвишена реликва –
оглозган кокал...
Да оцелееш е да свикнеш,
както –
с бинокъл.
Въздишките са уморени –
без цел, без име...
Дори морето е до време –
все по-незримо.
Не знам какво е вече път и
какво е същност –
човекът е случаен тътен
във сън несвършващ.
Неоседланите въздишки
се умножават...
Поне след тях да се подпишеш –
това остава.
* * *
Каквото има да се случи –
ще дойде мигом.
Ще ослепи като юмрук и
ще си отиде...
Необяснимо кратко,
просто –
като изригне,
а смисълът е после,
после –
в каквото смигне.
Но днес, и утре,
и докрая
отглеждаш риска –
да се взривиш,
без да узнаеш,
каквото искаш.
Пиейки с Емил Иванов
И както вятърът не може да отвее
отминалите вечери –
светът притихва между нас
като претръпнала от опити
да ни спасява
неизбежност
на разума.
Преглътнати са вече утешенията
и неудобството,
че се смалява
пространството ни до една въздишка.
Не обвинявам,
само приближавам
на чашата
последното примигване
след дългото ни взиране в пространството,
което ни събира...
Дори опашката на кучето
до нас
намери вече друга своя орбита...
И само думите ни
още
хем се лаят,
хем се търсят,
докато пием със Емил.
 
* * *
Всяка омраза към различното
не различава
никого
от никого,
а само потвърждава,
че не живеем
на един етаж
във общежитието.
Дори,
оразличени в себе си,
сме като тонове контрастни
във една хармония –
като вълни,
с които от морето
пристигат
по един и същи начин
предчувствия
за сбогом
и за среща.
 
Боян Върбанов този месец навършва 75 години. Поет и публицист, роден е в с. Сеячи, сега квартал на гр. Попово. Възпитаник е на Поповската мъжка гимназия. Завършва Софийския университет. Живее във Варна. Работил в редакцията на в. ”Народна младеж”, бил е кореспондент на Българското национално радио във Варна, редактор на отдел “Култура” във в. “Народно дело” и зам.-главен редактор на Радио Варна. По-късно е един от основателите на Варненския телевизионен център. Негови стихове са преведени на руски, немски и украински език. Автор е на повестта “Няма ги мъжете у дома”(Изд.”Народна младеж”,С.,1984 г.) и на стихосбирката “Смълчано небе” (Изд.”Захарий Стоянов, С.,2001 г.).
БОЯН ВЪРБАНОВ
***
дали от този кей, дали от друг,
но винаги по неотменния закон
отплават овехтелите ни кораби
към пристаните в мъртвото море...
за тях отдавна никой не скърби.
А ето, че тъга душата ми сега терзае
и болка неподвластна се загнездва в мен,
когато кеят бързо опустява,
без кораби със име “Доблест”,
без кораби със име “Вяра”,
без кораби със име “Чест”.

РАЗРУХА
Села, угаснали в безвремие,
пътеки, сред треви обрасли
и домове,
ни бащини, ни майчини,
на самота обречени.
Нестихващ вятър
из пусти дворища се скита,
през забравени съдби препуска
в руините свисти,
тревожи тишината.
И нито звук, и ни следа,
че някога люляла е хорà
и раждал е песни радостта.
Дали, там някъде,
сред този свят порутен,
не е погребана и тя?

СЛЕД ВРЕМЕ
И пак сме във онази същата крайбрежна кръчма,
не знам защо наречена сега “Казино”.
Но пак ли същата най-сладка болка ни измъчва,
че пълним чашите с тъга, любов и вино?
 
СКРЕЖ
Побелели полета, потънали в скреж,
побеляло безбрежие - северна музика
в съвършените звуци на Григ
и в това спокойствие бяло -
цял шеметен свят,
закопнял за шума от крилете на птици,
за далечния тропот от лудия бяг на коне,
за онази най-прелестна песен
на разлюлени от пролетна тръпка гори.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма