Николай ТИХОНОВ

БАЛАДА ЗА ГВОЗДЕИТЕ

Спокойно лулата допуши той.

Прибра и усмивката. Пак - покой.

„Команда, равнис! Офицери, напред!”

Сам крачка направи пред строя, напред..

Равняват се думите сякаш по ос:

„В осем вдигаме котва. По курса – ост.

Който има жена, деца, брат –

така им пишете: път няма назад.

Затуй пък ще има знаменит кегелбан.

Отвърна му старшият: „Ест, капитан!”

Най-дръзкият, млад, дори без брада,

поглеждаше слънцето как се къпе в вода.

„Е, тъй и тъй – рече си – щом ще се мре,

добре ще е сякаш да е в море!”

Докладваха в щаба на другия ден:

„Изпълнена заповед. Няма спасен!”

И гвоздеи даже да правиш без жал –

от тях по-твърди не би изковал.

БАЛАДА ЗА СИНИЯ ПАКЕТ

С лакти реже вятъра в тесния дол.

Човекът дотича тук черен и гол.

До огъня седна: „:Искам кон!” – рече той.

Настана наоколо тежък покой.

Но конят подскочи, захапа юзда,

копитата – четири – дръпват бразда.

След езеро – друго, ливада и пак

небето огъва се като кривак.

Като телеграма човекът лети,

а звънко и равно полето шепти.

Сърцето на коня не е кантар,

на час не курдисва часовник стар,

Подскочи и ето, че дъх не събра.

Човекът до гара едва се добра.

Той диша тъй, както чувал се дере.

А гарата каза му само: „Добре!”

„Добре! – паровозът издуха в комин.

Понесе на север пакета му син.

Понесе, разклатен като легло,

колело подир друго и пак колело.

Шейсетата верста се ниже така,

на седемдесетата – мост и река.

Динамит, бикфордов шнур – негов брат.

Вагон след вагона политат в ад.

Там зеле, там семки, траверси и пост.

Невеж комендантът, пакетът е прост.

А див е летецът и полупиян,

с кръв зелена напълнен го чака биплан.

В небето го носят две двойни крила,

оставят горе продрана мъгла.

И няма прожектор, и няма луна,

ни шум във полето, ни шум от вълна.

Летецът в умора обвесва глава.

Там Тула се мярва, а после – Москва.

Но руля да висне дори не успя

и висотата бипланът проспа.

А тича насреща му, сякаш сама

преплиташе крачки пияна земя.

С уста, пълна с пръст, рече ранен:

„Вземете писмото, а после – мен.”

Със улици тихи посреща Москва,

градът се пробужда едва-едва.

И сънен е Кремъл, по-старшият брат,

а хората в Кремъл еднички не спят.

Писмото е цялото в кърви и кал.

Човекът го скъса на две, побледнял.

Прочете го, в брича избърса ръка,

а после на пода го хвърли така.

„Със час закъсня да пристигне оттам.

Излишно е вече, аз всичко знам.”