ГАРИ ГОРДОН
Аркадия
Спъна се вятърът, строши нога
в кантарионените треви.
Преспа пияницата на брега
и призори се вдърви.
Въздух – като зеленеещ мраз,
спят още всички слова.
Мълчи морето, птичи глас.
И не боли глава.
Оранжев блясък по всеки стрък
и сенки с модър тен.
Слънчице сипе конфети в кръг –
за клетника блажен.
***
А бяха тъй хубави дни.
Крайболнични пусти парцели.
И болни като панели
стърчаха сред лайка с пчели.
И аз се зовях пациент.
По детски очаквах да съмне.
От смърт и от болести тъмни
аз бях със стена отделен.
Бетонна клинична стена.
През проломи, проходи ниски
смътни фигури на близки
вървяха една по една.
В особено ярките дни
искряха колене и лакти,
и ватенки със подплати.
Бе всичко в дрезгавини.
Аз дъвчех пирожка без сол,
уж слушах какво ми се пише:
все чаках нареждане свише
да скъсам с цветущия гьол.