Валентин Курбатов е роден през 1939 г. в гр. Салаван, Уляновска област. Завършил е ВГИК. Автор е на книги за Виктор Астафев, Михаил Пришвин, Валентин Распутин. Член на редколегията на сп. “Литературная учеба”. Живее в Псков.
Валентин Курбатов
Във всяка поредица от числа, свързани с творчеството на гения, непременно се таи някакъв мисъл, особено ако в промеждутъка от датите мерките са като твърдата крачка на уверения човек: 100 години “Възкресение” на Толстой, 120 – “Изповеди”, 130 – “Война и мир”. Увеличаващ се, но нормален пулс на здравото сърце.
Тази мерност е естествена като всяко живо явление в музиката на сферите на Господнето устройство на света.
Тази мерност е произволна като всяко човешко усилие, “подгъващо” света заради своите умопостроения.
Но нима работата е в цифрите? Те са само повод да се разпали дремещото ни въображение, да събуди помръкващия интерес към творчеството на Л. Н. Толстой.
Е, за “Война и мир” това не се отнася. Романът вече е вписан завинаги в нашето съзнание – тук и училището се старае, и университетът, и обикновеното народно чувство, защото романът отдавна е станал съставна част от националната духовна и интелектуална генетика, така че и без да е прочел ред от нея, човек познава тази книга само заради това, че е роден в Русия.
А що се отнася до “Изповеди” и “Възкресение”, еднаквост във възприятието и генетична твърдост не бива да се очакват. А също и устойчива национална репутация за тези книги. За тях е написано много и поучително, но е написано предпазливо, както обикновено говорят за уважаван човек, увлякъл се в неприсъщо за неговата възраст и репутация учение и когото се стараеш да не обидиш, преструвайки се, че намираш увлечението му за естествено и закономерно. В такива случаи предпочитат да говорят за литературата, характерите, търсенията, за обществената среда, политическата ситуация, за тънкостите на учението, за психологията на художника – за каквото и да е, само не и за най-страшните болезнени въпроси, зададени от художника, на които истински може да се отговори единствено с насрещна изповед. Насила го връщат в литературата, от която се е измъкнал като от лудница, както понякога той нарича това занимание.
Най-напред това прави София Андреевна. Тя е “нормален човек”, като нас и всичко, което прави, го прави по наша заръка, предвиждайки нашето разбиране за света. И ако понякога фарисейски я корим, че старият художник бяга от дома и умира на гарата, то е заради привичната лъжа, оставяйки за себе си удобните правила на живота, а на другите предписваме строгата идеалност. А след София Андреевна опити да върнат Толстой в литературата правят и Тургенев, и императорът Александр III, желайки подобно неговия царствен дядо с Пушкин, да бъде личен цензор на великия писател, и здравата руска цензура. Не напразно и “Изповеди”, и “Възкресение” се начакаха в казионните коридори, докато дойдат при читателите.
И аз сега не зная дали би им било по-леко днес, ако църквата притежаваше предишните пълномощия в духовното ръководство на народа, ако ние изобщо разполагахме с някаква нравствена система от координати, задължителни за човека. Но ние отдавна не мислим за това, спокойни примирили се със зейналата пустота на мястото на подобна система, както се примиряваме с липсата на химн, герб, флаг и устойчива конституция, позволяваща на всеки човек да установява свои правила, а на всяка църква, дори и сатанинската – свои обреди. Плашещото Достоевски “всичко е позволено” възтържествува от край до край; все едно е дали говорим сега за “Изповеди” на Толстой или за “Възкресение”!
С ръка на сърцето се питам дали да отворя на синовете си “Изповед” – по своя воля те, както много млади хора днес, тази книга, както и “Възкресение”, няма да свалят от лавицата. Е, може би към “Възкресение” все пак ще посегнат, чули за сюжета, за младия помещик и младата “полувъзпитаница”, за пролетта и ледохода в щастливата любовна нощ, - но ще спрат до първото авторово наставление. Но “Изповед” – не. Чудя се дали да заговоря за нея, и то не от педагогически съображения, а просто защото и аз самият при първото четене вероятно бих захвърлил книгата, без да я дочета, ако не беше професионалната ми добросъвестност и желанието да видя края и да разбера накъде клони авторът и къде ще се измъкне от мрежата, която е оплел за него неуморимият, незнаещият нито минута покой разум. Бих я захвърлил заради защитния инстинкт за живот, защото има книги, след които човек не може да върне пропуснатия ден – каквото и цена да заплати.
Да, това е наистина “най-честният човек на своето време”, както Ганди наричаше Толстой. Вярно, изглежда, че не е имало в Русия такава “Изповед”, такава борба за Бога в човека. Но защо отново и отново излизаш от нея без спасителното очищение, което дава църковната изповед? Не е ли, защото в живота си изповядваме само “кокошите грехове”, както ги нарича Замятин, а ето до този ад на неверието (“Вярвам, Господи, помогни на моето неверие”), който е по-черен от всички демони и чудовища на Бош, сполетели светия Антоний, избягваме дори да се докоснем, предварително знаейки, че от там вее някаква тъма, от която няма да се избавим. Знаем вече, че не се живее с това, което виждаме от дневниците на Толстой; те предизвикват ужас със своята страшна ненаситна наблюдателност, с преследването на всяко свое чувство, всяка мисъл, всяко движение на сърцето. Къде ти героите на Достоевски – деца са те през тази изтощаваща мъка, макар да са от един корен и род, затова и Толстой чувствал, че двамата с Достоевски са най-близо един до друг.
И не затова ли и от “Възкресение” излизаме не възкръснали, макар Нехлюдов, преуморил се от нашите въпроси, сякаш очистително възхожда към последната (?) проповед? А в душите ни има единствено удвоената тежест и чувството за излъганост, което не е оставяло и Толстой, осъзнаващ своето последно “дезертьорство” от книгата. Да, “Възкресение” е и илюстрована, и преоблечена в характери “Изповед”, поради което Толстой противно на своя предишен художествен обичай почти нищо не показва, а само разказва - както в характерите на главните герои, така и във всичките останали второстепенни персонажи. Всички преминават готови, разяснени, разбрани от прозаика още преди първия ред и скучни като психологически атлас, защото в действителност не те са му били необходими. Важна е все тази мъчителна мисъл: как да примири евангелската истина и живота, как да победи страшната сила на “другите”, които налагат на човека своята воля, потискайки святата чистота на неговите собствени движения? И не говоря за някакви далечни “други”, а за най-близките и скъпите.
Той все на София Андреевна се обяснява чрез героите, на нея й втълпява своето разбиране за света, достигайки до такива “детинщини”, че дори и Ксантипа у неговия Сократ постоянно “къса и хвърля”, виждайки, че мъжът й учи другите даром, когато би могъл и да заработи нещо за семейството – това е някаква изпаднала страница от дневника, която е неловко да се чете, сякаш си попаднал в дом по време на разправии между стопаните.
И какво друго е и “Кройцерова соната”, ако не рисунка от натура, въвличане на читателя в ужаса на ежедневния живот, в ада на семейството, във взривения свят на душата, непознаваща път към своето съединение? И “Възкресение”, и “Изповед” са едно огромно огледало на изгубеното сърце и изсушаващия ум, огледало на Ясна поляна. Но си е наше, наше огледало. Това той го знае, знае какъв забележителен опит в маскировката сме натрупали за векове и как сме се научили да крием от себе си най-главните човешки мисли, за да имаме възможност да живеем по-нататък: какви теории и системи сме съчинили, оградили ни от пропастта на истинското ни “аз”. Читателското самодоволство не може да се разколебае с никакви художествени разобличения. Може само да се решиш на най-тежкото – да откриеш живота си. За това е потребен истински гений - именно руски гений: познаващите изповедите на Русо и на блажения Августин лесно ще видят, че това нашата мяра за безстрашие във въпросите към Бога, вървяща по чертата на предизвикателството, на последната детска наивност.
От тук е лесно да се хванем за мисълта, че сме “по-умни” и защитени от него, че познаваме простия секрет: да не се заглеждаме в отдалечената стая, където живеят въпросите, на които не е даден отговорът. И заради това понякога ти се иска да го изгониш, както някога го е изгонил Суриков, защото ни “изкушава”, провокира, разпалва и ние добре разбираме, че той на мнозина, а не само в семейството изглежда зъл. Той сваля защитния покров на спасяващото ни “образование” и с ужас виждаме, че няма с какво да се прикрием пред страшния въпрос: защо е всичко това? Той ни лишава от цветните, грижливо съшивани одежди на етикетното съществуване и ние мръзнем на течението между смъртта и необходимостта от отговор на въпроса за смисъла на нашето самозалъгване.
След тези “Кройцерова соната” и “Възкресение” как роптаели читателите: защо толкова безжалостно е показано онова, което човек така грижливо крие от себе си? Нали той и сам знае, че е низък и нечист като всички, а немилосърдно му напомнят евангелския идеал. Нали човек за това и е развивал художествени и философски системи, за да избяга от този неподвижен, невъзможен в ежедневния живот идеал и затова е съчинил на негово място нещо по-тънко, естествено, оправдателно. А нему старецът от “Кройцерова соната” изведнъж му хвърля в лицето обвинението: “Прекалено образовани сте станали” – и напомня “заспалото”: “Жената да се бои от мъжа.” Днешният човек, когато чуе това, просто ще стане и ще излезе. И няма да забележи, че излиза от Толстой, от неговото разбиране за “образованост” – като декоративна система, потискаща истинската простота на живота, органическата яснота на нейните първооснови. С всички сили ще му се съпротивляваме и колкото и да се мъчи да ни разубеди, винаги ще предпочитаме да вярваме на “другите”, а не на себе си, не на своето детско, евангелско начало, защото да приемеш неговата истина, значи да се окажеш насаме с необходимостта да възстановиш своя небесен първообраз, да промениш себе си. А това означава да въстанеш срещу всички, както направил той, и да свършиш по същия начин – бягство и Астапово, за което стигат силите единствено на гения. Не, ние предпочитаме да го смятаме наивен и ще се хванем за предложения ни от Мережковски образ на човек, който под простата блуза носи френско бельо, освежено от сухи парфюми, измъчва близките си и предпочита простотата в дневника, а не в живота. Или просто ще съжалим великия старец, когото не разбирали “тъповатите съвременници” и с това ще продължим своето, слава Богу, защитено от въпроси съществуване.
И все пак не заради тази причина аз премълчавам въпросните книги пред синовете си, желаейки да ги предпазя от страшните Толстоеви въпроси: от питащото “Защо живее човек?” и “Къде в този живот е Бог?”, и “Как да съгласуваш заповедите за блаженство с победилата пошлост на всеобщата лъжа и тържество на потребителството?”. Къде ще се скриеш от подобни въпроси. Аз само не искам да се тровят от хищния разум – поне докато не се защитят с опита на вярата. Не мога да поставя тези книги пред тях, преди сам да преодолея мъчещото ме недоверие към пълната правда на “Изповеди” и “Възкресение”, докато не реша какво не ми дава безусловно да приема тази правда.
Как завършва “Възкресение”? Ами с това, с което завършват “Мъртви души” и “Престъпление и наказание”. Героя го оставят на прага на освобождаващата правда, обещавайки в следващите книги да ни покажат нейното въплъщение. Тогава авторите още не знаят, че в такива сюжети границата между словото и Словото е твърде прозрачна и следващите глави вече не се пишат, а се живеят от създателите им: и Гогол се домогва до едната просфора с вода, докато умре в съня си – и за първи път лицето му се успокоява; а Толстой бяга посред нощ, за да издъхне в чужда стая, от която преди това е изнесен предишният живот и е оставена тъжна символична пустиня; той бяга, за да не дочака недопуснатия до него старец и да отнесе тайната на последната среща със себе си.
Не бива дълго да се увличаш в игрите на разума – това с математическа красота показа Херман Хесе, чийто Йозеф Кнехт, насравнимият магистър на Играта, дръзнал да се измъкне от Касталия, бързо заплаща със смърт. Страшно е да се промълви, но понякога с ужас мисля, че има, има в “Изповед” същата касталийска игра на пуснатия на свобода разум, когато един въпрос повлича друг, а тяхното взаимно опровержение води до трети въпрос. И така безконечно.
Та той и от “Изповед” през 1879 г. излиза също като от “Възкресение”, обещавайки, че изводите, до които е дошъл, ще съставят “следващите части на съчинението, което вероятно някога и някъде ще бъде напечатано”. Добре, че след три години му се яви спасителният сън, подсказвайки му, че неговите тезиси го водят към гибел, че се държи в живота само на това, че в главата му е като стълб и твърдостта на този стълб не подлежи на съмнение, макар този стълб да не се държи на нищо. Да, тук стълбът се оказа добър само за край на съчинението, а няма никакво съмнение, че и по “Възкресение” е видно, по омагьосаността на същите въпроси, сякаш никаква “Изповед” и никакъв “стълб” преди двадесет години не е имало и книгата се пише от утре, като продължение. Също като своите предшественици и той не подозира, че следващата книга за преобажението на героя, където всичко ще се разреши, не би могла да бъде написана. Нея не можеха да я напишат нито Гогол, нито Достоевски, нито той самият, защото тази книга вече е написана. Тя се нарича Евангелие и не се пренаписва, а се живее.
Но разумът е твърде властен, за да отстъпи на вярата. Той всичко сам трябва да реши. Тук да го реши. В земните предели. Да получи последния ясен отговор. Как го смазва “прогресът”! Как го съблазняват “другите”! А той все бяга, не се дава, търси изход – пише, после учи, после гради семейство, после възвещава своето евангелие без чудеса.
По устройство на духа, по призвание той бе Соваранола и Лутер, но сбърка века и целият подвижнически пламък и горещо схимничество изразходва за борба със себе си и с човека, какъвто той го виждаше, без да му прощава слабостите, през цялото време в гнева си, “настъпвайки дявола”, което предизвика естествената самозащита на човека и църквата.
В “Коментарите” на Георги Адамович има забележително наблюдение: “Той всъщност познаваше хората като никой друг. Но нима не му се е случвало да твърди, сякаш по инерция: “Лъжа, фалш, притворство!” – когато никаква лъжа вече не остана. Вярваха му, защото притежаваше неотразима, хипнотична убедителност. Но това бе по-скоро маниакална подозрителност, отколкото зоркост. Той бе готов да заподозре в лицемерие и Бога, какъвто го представя Неговата църква... Изобщо в образа на Толстой има – както в късното протестанство – някакво дълбоко, човечно и честно величие. Ала изисквайки от Бога прямота, той отдели от Него хората, подкопа вярата в Бога. Толстойсткият Бог е неуловим и липсва достъп до него. Така пътят към истината се оказа път към небитието.”
Неговият Бог е “неуловим”, защото Го лови с друга мрежа. Преди да напише “Изповед”, колко тича от манастир на манастир, мъчи се да накара богословите и обикновените вярващи хора, епископите и редовите черносотненци да му разяснят вярата си с думи (нали им е дадена в Словото). И сякаш не забелязва, че повтаря все този пилатовски въпрос: “Какво е Истината?” – с надеждата да чуе формулата, докато Истината е пред него; тя не се формулира, а се проявява; тя е начин на съществуване, а не мисъл, постъпка, не слово.
Той иска да могат да го убедят, че страшните за него “бедност, болест, смърт” “не са страшни за тях”. А нима в това убеждават с думи? Разбира се, и църквата вероятно в същия този час повече се е надявала на словото, уверена в убедителната си сила, докато тази сила вече е била малко поизхабена, което помним и по живописта от тези години, и по прозата, по умилителните истории на Лесков за пъстро живеещите свещеници, които биха могли с просто сърце да кажат на паството: “Слушайте как ви говоря от амвона и изпълнявайте, а не гледайте как живея, защото съм човек грешен!” ето това обедняло слово стеснило делото.
Това е стара и винаги млада, като самата църква, болест – дървото на познанието винаги расте редом до дървото на живота и те външно толкова си приличат, че различията открива единствено любовта, свещеното безумие на вярата. Това уязвява гордия човешки ум и тогава се появяват могъщите опити за диалог на религиозно-философските общества, които изковават забележителни мислители, но скоро се затварят от само себе си, защото започват да носят опасност чрез подмяната на понятията. Ние в Псков сами преди пет години питахме църквата в религиозно-философското общество “Св. св. Кирил и Методий”, докато диалогът не “забуксува”, докато не стана очевидно, че е добър и необходим до определен праг, от който нататък човек или влиза в кораба на храма и става “член на отбора”, или слиза от кораба, предпочитайки “твърдата земя” без тревожните небесни хоризонти. Нали не напразно изповедта в църквата се разрешава отначало с молитвата на свещеника “По дадената ми власт...”, после - съединеното със слово, неотделимото причастие, присъединяването на частта към цялото, приемане на светите тайни. Приемане, а не обмисляне, не тълкуване, не подгряване в себе си на обяснителни разсъждения, защото е тайна, а обяснена, тя вече не е тайна, а поредното ежедневно човешко дело. Та това го е знаел Пиер във “Война и мир” след всичките изпитания, бедност, близка смърт: “По стар навик той си задаваше въпроса: а после какво? Какво ще правя? И веднага си отговаряше: нищо... И това отсъствие на цел му даваше пълното, радостното съзнание за свобода, което съставя щастието.” Тук “нищо” не е в смисъл на безделие, а именно отсъствие на отговор на “а после какво?”. И “отсъствието на цел” не е равнодушното “където и да е”, а именно самата жива страна: “Той не можеше да има цел, защото вече имаше вяра... не вяра в някакви правила или думи, или мисли, но вяра в Живия, винаги усещан Бог”. Как понякога “изоставаме” от себе си и колко чудно биваме разумни близо до разума. Та той на себе в бъдещето говори – не с думи и не с мисли, не в тази страшна яма, която измъчваше Пиер, а после и неговия автор, а към свободата на висшето знание: “сега за него не съществуваше странният въпрос: защо? Затова, защото има Бог...”
Тук “чувствата за правда и красота”, които за него по-късно започнаха да живеят “като котка и куче в един чувал”, още не се бореха едно с друго и художественото не притискаха религиозното, защото той още беше цял човек и слушаше гласа на откровението, Божия дар, а дарът помнеше небесното отечество и го изпреварваше преди още да се е разгорещил разумът с неговото настойчиво своеволие. Той още обича жената, децата, живота, словото. Обича и затова още не предпазва себе си с религия, както се предпазват с ръка от взрив (според определението на В.Шкловский), а в любов слушал нейното сърце и тайната на нейната пълнота.
Той все още живеел, без да пристъпва към живота с разпит на всяка крачка, все още действително се изповядва, а не проповядва, макар учителската походка вече да е тържествувала във финала на “Война и мир” и вече предвещавала горещата трагедия на бъдещето.
Защо сега мисля да това? Не е ли, защото съвпаднаха датите? Те съвпадат не случайно. Ние отново сме пред същите тези въпроси. И дори къде по-страшни. Ще се позова още веднъж на Адамович: “Толстой проповядваше в Русия предвоенната, предкатастрофичната, тихата, патриархално-провинциалната. Сякаш тишината се е въдворила навеки. Нищо не се е правело, естествено е било да се мисли за душата. На Толстой страстно откликнали съвременниците: земските лекари, интелигентите... Русия слушала Толстой: той й давал изход, порив, вълнение, тема за съществуване.
Но сега изходи, вълнения – колкото искаш. Хиляди възражения, хиляди случаи, когато в играта навлизали нови елементи... Човекът е оглушал. Трябва отново да станеш земски лекар, но ние не сме земски лекари и не ни е възможно да съберем онова, което се е разпиляло, да възкресим предишния строй и стил. Толстой с неговата необходима истина отива в миналото, а животът лети покрай нас “без кормило и платна””.
Каквото и говорим, пълно е с “нови елементи”. И какви ти там “земски лекари”? С каква млада, зла сила строим обществото, с всеки наш принцип, противоположен на Толстой, предизвикателно чупливо към неговата правда, победно погазващо всяко негово слово.
Това е светската “всепозволена” част. А религиозната? Там също с Толстой не се церемонят. В най-добрия случай тактично го заобикалят, а в най-лошия – за него се изразяват с енергията на църковните му съвременници, отправили му проклятие.
И все пак, и все пак – “Толстой със своята истина е нужен”...
Само най-необходим – както и да изглежда това в противоречивия контекст на моето объркано размишление. Никоя истина не е напразна. А пък такава дълбока и така познаваща човека – още по-малко. Тази страдаща, взискателна, безпощадна изповед е била необходима, за да покаже на човека най-опасното на неговия земен път място, да даде име на тази бездна. И така да огради човека, да го заслони от властта на влачещата тъма. Без този страшен опит не може да се мине. И както винаги, пое го върху себе си руската литература, нейният мъжествен гений – така лекарите сами си предизвикват гибелна болест.
И колкото и да се съпротивлява църквата, това е нейното дете, нейният Йаков, борещ се с Бога и окуцял в тази борба в името “на щастието да бъдеш човек”, както нарече книгата си един много страдал свещеник.
Ще отмине сегашното опиянение от всепозволеността, навреме ще остареят лекокрилите наши Меркурии, изтъргували Родината до медните църковни покриви, икони и свещени съсъди, до преданията, словата, славата и ще си спомнят и те, че са руски хора. И тогава ще отворят на необходимата страница и “Война и мир”, и “Изповед”, и “Възкресение, за да разбере отново човек, че за руснака, живеещ “от разума”, пътят към храма минава над пропастта и че през нея до “приемане на тайните дарове” няма да стигнеш. А тайните и възкресяващото цяло все пак отечески чакат заблудените деца до последната минута. Дори и до Астапово.
Понеже бил болен, отец Йосиф не могъл да дойде при Толстой и при нас. Но отец Варсафоний върви... Ще успеем ли да прошепнем своето “верую”?
The necessary truth – literary research by Valentin Kourbatov. |