Александър ОВСЯННИКОВ

***

Излизат жените, макар и за час.

Поискват те друг да обичат, не нас.

Напущат жените, но само за ден,

за повече – не, туй е мързел почтен.

Мъжете излизат за час, а комай

светът им за миг се обърква безкрай.

Те там си остават, от мързел почтен,

за век, за година и после – за ден.

***

Когото любим, него изгубваме навек –

тълпите отминават, и хора, и човек.

Те чужди са, неясни, притеснен

говоря с тях, тях срещам всеки ден.

но Бога моля: Боже, възкреси

ти любовта ми, мене ти спаси! –

за да узнае, милата ми тя,

без нея как се нося по света.

 

***

***

Жената аз постигах както Бог:

в извивките на вечност – сякаш скок

във огнени долове, във черни висоти

отхвърлях ъглите, граничните черти.

Овален е светът, самата тя – овал.

И нея аз, небесната, целувах зажъднял.

И струва ми се, че жената аз открих

като въздишка и единствен стих...

На сутринта я гледам удивен:

тя непозната е, живееща до мен.

 

***

Не всеки пророк е поет,

не всеки поет е пророк.

Но даже в века ни проклет

поетът не става жесток.

Безброй кръстове – Боже, прости! –

до кръста на бога Христос.

Под този кръст тука си ти,

а моят е още въпрос.

 

***

Попадаха бели листа – отде вятър се взе!

Художник пропаднал проскубана четка гризе.

Писател, пияница, дъвче начупен молив.

Ловец, махмурлия, стреля по дивеч лъжлив.

И музика тъжна реди композитор пиян.

Велики растем всички – до своя таван.