Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Фрагменти:

Литературная учеба гостува на Простори:





Роман-лабиринт:


Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Резонанс
Mисията на светите братя Кирил и Методий
The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius 
 
ПАНКО АНЧЕВ
Мисията и делото на светите братя Кирил и Методий е предмет на цял раздел от медиавистиката. То е толкова значимо и епохално и приключва цивилизационния поврат в историята на славянските народи и най-вече на българските славяни, започнал с приемането на християнството и продължил с приобщаването им към света на византийската култура и цивилизация. Кирил и Методий са не просто създатели на първата славянска азбука и първите преводачи на свещените книги, но апостоли на вярата. А това означава, че те проповядват автентичното и божествено Христово слово и отварят вратите на Истината пред славянския народ. Самата азбука е средството, с което това слово се съхранява и придобива вечен живот. Нейното значение не бива да се разглежда извън този контекст, защото губи смисъл. Затова и мисията, и делото на светите братя трябва да се изучава и оценява от гледната точка на светото тайнство на сътворяването на буквите и произнасянето на Божиите слова на славянски.
Какво и как се е случило през IХ век по времето на цар Борис I Покръстител?
Приемам, че въпросът може да изглежда странен, дори провокативен, след като науката доста подробно е изучила това време и общо взето е установила световното значение на делото на двамата първоапостоли. С особена стръв бе доказван техният български произход и че те са дали “на вси славяне книги да четат”. Но все пак нека поразсъждаваме какво се е случило тогава, без да впрягаме патриотичния си патос в разрешаването на историческите проблеми.
Преди да създаде славянската азбука, Константин-Кирил Философ изпълнява няколко особено важни царски поръки в защита и прослава на християнството. Първата голяма царска поръка е да обори патриарх Анис Йоан (Йоан Граматик) – еретик-иконоборец. После е изпратен при сарацините, за да обясни троичния характер на Господа. Със същата задача е натоварен да отиде при хазарите. По повод на тази му мисия авторът на пространното житие пише: “И когато дойде в Херсон, тук изучи еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката и поради това обогати своя разум” (подч.м. – П.А.). Езикът, от който философът превежда, е очевидно еврейски. Но на какъв език превежда той осемте части на граматиката, та успява “да обогати своя разум”? Трудно е да се приеме, четейки внимателно разказа на житиеписеца, че това е славянобългарски. Константин-Кирил живее в двора на византийския император, общува с архиереите на Вселенската патриаршия, спори с философите от Константинопол и изцяло принадлежи на византийската култура. Забележителните си диспути той води на гръцки, с който очевидно си служи превъзходно; с него изразява богатството, сложността и нюансите на своята мисъл. Как иначе, когато е неговият роден език! Това, струва ми се, подчертава и житиеписецът. Защо го подчертава? За да покаже божествените заложби на Константин-Кирил. Те се проявяват, когато трябва да извърши някакво Богоугодно дело. Философията и литературата, проповядването на Христовата вяра не са лични изяви или обикновени царски поръки. Те са чудодейства, когато се извършват от такъв праведен и мъдър човек, който е апостол. Но на него му е възложено да приобщи моравските славяни към Христовата вяра и да им даде свещените книги със словото Божие на родния им език. Това не е езикът, на който той говори. Затова и отговоря на императора, който вече го е помолил да приеме тежката отговорност и да замине за Моравия: “Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там, ако имат букви на своя език.” По-нататък в Пространното житие диалогът продължава: “Царят му каза: “Дядо ми и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го открили, та как аз мога това да открия?” А философът забеляза: “Че върху вода кой може да напише беседа, без да бъде наречен еретик?” А царят му отговори заедно с вуйка си Варда: “Ако ти поискаш това, може да ти го даде Бог, Който дава на всички, които просят без съмнение, и отговаря на онези, които хлопат.” От този диалог трябва да стане ясно, че по онова време, когато българските славяни вече са били християни, но не и еретици, не са пишели върху вода, а са употребявали букви. Т.е. тогава те не са имали нужда от друга азбука, защото тази, на която са пишели, им е вършела работа. Малко вероятно е Светото писание да не е било преведено, за да се проповядва и разбира. Някои от службите в храмовете може и да са се водили на гръцки, но непременно там се е говорело и на български. Иначе това широко разпространение на християнството до официалното покръстване и след това би било невъзможно. Славяните са приемали новата вяра и без да могат да пишат със свои букви, защото са се чувствали част от Византия, от нейната култура и религия; чувствали са се част от християнския народ. По тази причина и княз Борис не е поискал от византийския император онова, което е поискал моравският княз Светослав.
Нуждата от славянобългарска азбука и книги, написани на славянски, възниква по-късно, когато християнството е вече държавна религия и се ражда идеята за автокефалност на Българската църква. Самостоятелната църква провежда свое богослужение на езика на народа; тя трябва да има книги на този език и свещеници, които да го говорят. За обособяване на автокефална църква се изисква собствена държавна територия на населението, което изповядва християнството, както и богослужение на езика на това население. Тогава именно новопокръстеният княз Борис осъзнава направеното от светите братя и техните ученици и последователи в Моравия и Рим и ги приема в България като новите апостоли на светото православие. Мисията на Кирил и Методий придобива общославянско и българско значение чрез прозорливостта и далновидността на покръстителя на българите св. Княз Борис-Михаил. Борис дава възможност на Кирило-Методиевите ученици да продължат онова, което вече са започнали. Те стават и първите български архиереи, първите ни писатели и книжовници, идеолози и държавници.
Защо обаче това е толкова важно? Задавам въпрос, който има естествен и прост отговор, но аз бих искал да го потърся в рамките на отношенията между Византия и славянството, да го поставя в контекста на перспективите, които получават славянските народи с официалното приемане на християнството.
Колкото и силно да е било желанието на българските владетели да създават своя могъща държава, те са осъзнавали, че са част от Византия и нейната цивилизация. Войните помежду им не са за “цивилизационно” надмощие, а по обичайни за Средновековието причини: разширяване на територията, плячка, конфликт между владетелите, непроявена лоялност и т.н. Затова и християнизацията по българските земи не става чрез специално изпратени мисионери, с преведени на славянобългарски книги и подготвени за целта свещеници. Осъществило се е едно естествено преливане на вяра, идеи, закони от Византия към България.
Но един народ не може да живее без своя култура, обичаи, ритуали. Формиралият се български народ съхранява своята култура, а когато приема християнството, се включва по нов начин в системата на византийската цивилизация. Без самостоятелна църква и без своя литература българите трудно биха се развивали и обогатявали духовно. Те нямаше да могат и да запазят и своята държава. Учениците на Кирил и Методий поставят ново начало в историческото битие на българския народ, като укрепват позициите му във византийското православие. Те именно осъзнават, че пътят на българите е самобитен, но и универсален – върху магистралата на една велика цивилизация. Затова и променят азбуката и я сближават с гръцката. Кирилицата е знакът на единството и различието, в което живеят славянобългарите с народите на Източната империя и православното християнство. Нали всички православни народи пишат с едни и същи или подобни букви.
Значението на светите братя се осъзнава от старобългарския писател като апостолско. Те са предали Божието слово на славяните, оборили са неверниците и езичниците, отворили са пътя към Истината за новия (т.е. приелия християнството) народ. В това е тяхното величие. В същото време се отчита, че те са създали възможност това свято слово да прозвучи на славянски. Буквите са знак не толкова на национална идентификация, колкото на покръстване. Цивилизованият народ е християнският народ, който “не пише върху вода”. Това дава възможност на българите да имат своя самостоятелна църква, да устройват държавата си по свои закони и да не са езичници.
Създаването на славянската азбука (глаголицата) и Моравската мисия на св. св. Кирил и Методий може и да са подбудени от великодържавната амбиция на Византия за световно разпространение и влияние сред всички славянски народи, но те трябва да се разглеждат днес преди всичко като начало на нова епоха в историята на славянството и на славянските култури – най-вече на българската. Тази култура вече става писмена и подлежи на цивилизационно развитие и влияние. Тя се преструктурира вътрешно, придобива нови жанрове и родове. Започва създаването на книжовен български език, записван в книгите и произнасян в храмовете.
Византийската култура не е гръцка. Тя е многонационална и многоезична, каквито са по принцип средновековните цивилизации и култури. В нея се вливат могъщите потоци на славянските и неславянските култури, благословени от източното християнство. Те не са подлагани на асимилация; не са обезличавани и не им е оказван какъвто и да било натиск извън естественото влияние. И затова не бива да търсим аргументи в подкрепа на тезите, че българската култура се противопоставя по някакъв начин на византийското влияние, или че създаването на славянската писменост е отпор срещу опити на византийските императори за политическо доминиране върху България. Политиката внася нюанси в битието на културата, но не определя нейния характер. Главната особеност на византийската култура е нейната съборност. Също като Православието тя изисква единство в различието, а не обезличаване. Но успешното вписване в нея на славянобългарската култура като равностоен участник бе възможно благодарение мисионерството на светите братя Кирил и Методий и неговите ученици, както и на ролята на покръстителя на българите св. княз Борис-Михаил. Следователно това е принос в приобщаване, а не в отделяне и противопоставяне; принос към българската култура, но и към византийската цивилизация.
Анализирайки и оценявайки значението на Кирило-Методиевата мисия, не бива да забравяме, че тя е неотделима от дейността на техните ученици в България. Ако те не бяха се завърнали в България и не бяха намерили благодатно място за разгръщане дарбите и вдъхновенията си, вероятно делото на светите братя щеше да остане затворено в рамките на християнското мисионерство. А то в Моравия е било неуспешно. Именно техните ученици са факторът, чрез който се осъзнава стойността на славянските букви, първите преводи на Свещените книги и проповядването на християнството на езика на славяните. А това, както вече бе отбелязано, даде тласъка на сближаването и приобщаването на славяните към една велика цивилизация и изведе славянската култура на по-високо равнище.


      Resonance: The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius – article by Panko Anchev.
 
 
Назад [ 1 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма