Простори

Съдържание

Резонанс:

На излизане от живота
On the way out of life

Поезия:

Поезия от Христо Германов
Verses by Hristo Germanov

Поезия от Красимир Симеонов
Poems by Krassimir Simeonov

Есе:

Приказките на Андерсен
The tales of Andersen

Фрагменти:

Литературността и фолклорността у Вапцаров
The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry

Къси разкази:

Дебелия и тънкия
The Fat and the Thin

Палитра:

Предизвикателството на големия формат, или опит за “Пробуждане”
The challenge of the large format, or An attempt of ‘Awakening”

Беседи:

Моления край езерото
Devotions at the lake

Паралели:

Любопитни догадки за Мидийското царство
Curious suggestions on the Kingdom of Media

ВЕСТНИК “КИЛ 2023”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство

от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Статии
Резонанс
На излизане от живота On the way out of life

*Панко Анчев* Наказанието да имаш бездарни врагове Щастлив съм, че всичките ми приятели са талантливи. Те са творци от различни изкуства. Някои познавам отдавна – още от детството или от младежките ми години. С други се срещнах и сприятелих по-късно, когато вече е по-трудно да придобиваш нови приятелства и да ставаш откровен с нови хора. Радвам се искрено на техните успехи; чета с удоволствие новите им книги и не пропущам да се похваля с тях – все едно, че аз съм ги писал. Ставам прав в края на представлението или на концерта, за да ръкопляскам най-силно и най-бурно на мой приятел, изпълнил талантливо ролята си, и не спирам да се хваля на стоящата край мене публика, че, видите ли, това е моят приятел... Талантливият приятел винаги ще ти помогне – при това безкористно, щедро, с цялото си сърце, защото дарбата му го прави благ и човеколюбив. Човечното му изкуство се прелива в житейското поведение, в жестовете и изпълва целия му живот. Поне такива са моите лични приятели. Огромно благо е да имаш талантливи приятели и аз се радвам, че Бог ме е дарил с това щастие. Какво друго бих могъл да поискам за себе си? Парите и славата ли ще ги заместят? Властта ли? Да, Бог ме е дарил с велики приятели, но ме е лишил от достойни и талантливи противници и врагове. Можете ли да си представите колко е ужасно да те нападат или ругаят затлъстяващи мутанти, чиито оплешивяващи брадясали глави измислят само жалки интрижки, но не и сериозна война. Смелостта и изобретателността им стига единствено да подвикват, криейки се зад гърба на някой лумпен, и да те замерват с нечистотии. Погледнеш ли ги в очите обаче, мигом стават хрисими и лигаво услужливи. Те са противни с готовността си да ти служат, щом е необходимо; готови са дори да целуват ръце, ако ги приемеш под своя закрила, ако им подхвърлиш някоя троха от духовната трапеза на твоите приятели или задоволиш някоя тяхна жалка амбицийка. Ала отместиш ли поглед от тях, забравиш ли ги, отново лъсва по черната им шкура мазнината на болната им душица, когато им се сбръчква... Защото мразят до изнемога и жадуват слава, каквато не им дават... Все такива ми се пречкат из краката. Бих ги изритал, както съм го правил, но жалкото им писукане е твърде милозливо и ме кара да страдам. Господи, поне да свиеха юмруци; поне да бяха развъртели меч или сабя – пистолет дори да бяха извадили, за да се прицелят в мене. А то цвърчене, миризми и мазни потни петна по гушата. Жестоко е да ти отредят съдба такава: велики приятели и нищожни врагове. Който не го е изпитал, той не знае вкуса на подобна мъка. Очевидно не всекиму е дадено да срещне пред себе си очи със стаена омраза, но и с уважение и гордост. А аз дори не ги виждам тези очи, които се целят в мене, но вместо куршум пускат струйка вкиснала чорба. И ако все пак ме залеят с нея и видят как гнусливо се мъча да се почистя, те доволно се хилят. А после се хвалят на себеподобните си колко изкусно са се били, как точно са стреляли и колко хубаво са ме оклепали. Господи, да се надявам ли, че ще ме споходи щастието да излезе срещу ми поне един талантлив противник? Възможно ли е да не си като другите Не, не отварям дума за онези различни хора, които наричаме “екстравагантни”; те скандализират, за да им обърнат внимание - за да се наложат и спечелят от това. Размишлявам за тези, които лесно не се подчиняват и не се примиряват с наглостта и агресията на бездарието. Посредствеността изисква всички да са еднакви: тя ненавижда способния, осенения с друго мислене, даровития, защото той я заплашва и я разобличава изцяло и безпощадно. Затова тя заповядва непокорният да се пречупи и да й бъде покорен. Обществото на посредствените и бездарните е особено жестоко и безмилостно. То си отмъщава сурово и не помилва никого. Ако си го засегнал, ще те смаже. Но няма да бие или убива, а ще се опита да ти отнеме самостоятелността и вироглавството. Как? Много просто: ще изсъска, че не си безкористен, а алчен сребролюбец, че винаги си гледал да лапаш и преследваш единствено интереса. Ще ти припише своите качества и ще те надари със собствената си посредственост, за да видят другите, че си нищо и половина. И няма да го доказва, а само ще те пръска с измислени истории за пари; взел си, батинка, прокламира палачът, и то повече, отколкото заслужаваш – повече от другите и от нас! Как да му противоречиш, как да се оправдаваш, как да доказваш, че не е вярно, че дори не си и мислил за такива работи? Та той това и чака! По-добре и не се опитвай –само ще предизвикаш усмивки или подигравателно съжаление: е, знаем ги ние тези безкористни. Да ги разправят на шапката ми. Ама не е вярно, не съм, лъжат... Да лъжат. Решиш ли да тръгнеш в битка за справедливост и си кажеш: така повече не може да се живее; тези тъпчат, пречат, експлоатират, разрушават и аз ще се боря с тях и дорде не ги победя, няма да спра, рискуваш да понесеш ново поражение. Е, хубаво, ще ти отвърнат, каква справедливост отхвърляш и срещу каква посредственост се бориш; нали те знаем, че за едната власт си и за облагите от нея. Пък и на всичко отгоре завиждаш на чуждия успех, на чуждата слава и уважение. Какви принципи. Никой не работи за принципи. Ти си властолюбив и алчен. Не мога да отрека, че оръжията на тези хора са непреломими и че свободно и умело ги владеят. Моята надежда и утеха е, че успехът им е възможен само в незряло, неморално и несправедливо общество. И че няма да е вечно така.

Назад [ 1 ] Напред