Св. Николай Сръбски. Епископ Николай Велимирович e роден на 23 декември 1880 г. в с. Лелич, Южна Сърбия. Завършва белградската семинария, следва в Берн, Женева, Лондон и Петербург. Защитава докторат по богословие в Берн и по философия в Женева. През 1909 г. приема монашество в манастира “Раковица”. Участва като доброволец във войните от 1912 до 1918 г., а през 1919 г. е избран за жички епископ. През периода 1920 - 36 г. служи в Охридската архиепископия. След окупацията на Югославия заедно със сръбския патриарх Гавриил е изпратен в концентрационния лагер “Дахау”. Освободен през 1945 г., не се връща в комунистическа Югославия, емигрира в САЩ. Завършва земния си път на 18 март 1956 г. в руския манастир „Св. Тихон Задонски”, Пенсилвания. След падането на комунизма в Югославия мощите му са погребани в родното му село, скоро след това е канонизиран от Сръбската православна църква.
Автор на много богословски съчинения и трудове: „Беседи в подножието на планината”, „Над греха и смъртта”, „Моления край езерото”, „Охридски пролог”, „Жътва Господня”, „Недостижимата страна”, „Единственият Човеколюбец” и др.
Св. Николай Сръбски
Когато бях млад, старите ме учеха, да се държа за небето, за да не остарея.
Дълго останах дете и се осланях на съвета им.
Но когато през мене проблесна вечността и се почувствах чужденец в света, небето и земята се счупиха в ръцете ми като вейка.
Господи, сила моя, колко са слаби небето и земята! Приличат на оловни дворци, а пред Тебе се изпаряват като вода от шепата. Ежат се, за да скрият немощта си и да плашат простите деца.
Махнете се от очите ми, звезди и слънце. Не ме лъжете, жени и приятели. С какво можете да ми помогнете? Вие безпомощно остарявате и слизате в гроба.
Всичките ви дарове са като червива ябълка. Всичките ви напитки са минали вече през други утроби. Всичките ви дрехи са паяжина, която се подиграва с голотата ми. Всичките ви усмивки са само маска за мъката, с която искате помощ от мене – най-слабия и безпомощния.
Господи, сила моя, колко са слаби небето и земята! Всичко лошо, което правят хората под небето, е проява на слабост и на слабите.
Само силният дръзва да прави добро. Само който яде и пие Тебе, сила моя, се изпълва със сила да прави добро.
Само който се облегне на гърдите Ти, усеща отмора. Само който сложи ръка на ралото и върви след Тебе, без да се обръща назад, ще се наслади на плода на труда си.
Свърши детството, в което се храних със страх и незнание, свърши и надеждата ми в небето и земята. Сега гледам само Тебе и се държа само за Твоя поглед, люлко моя и възкресение мое.
Още малко и пътят ми ще свърши. Още малко, Победителю над смъртта, помогни ми още малко по стръмния път към Тебе. Защото колкото по-високо се издигам към Тебе, толкова повече хората ме теглят надолу към своята бездна.
Колкото повече хора има в бездната, толкова повече се надяват да надделеят над Тебе. Но наистина, колкото по-пълна е бездната, толкова по-далече си Ти от нея.
Колко са глупави слугите на дървото на познанието! Не сравняват силата си с Тебе, а се надяват на броя си. За тях пътят на мнозинството е пътят на истината и на правдата. Дървото на познанието стана дърво на злодейства, глупост и леден мрак.
Наистина познаващите света знаят всичко, освен че са слуги на Сатаната. И когато изгрее последният ден, Сатаната ще се зарадва колко е голяма жътвата му. Но цялата е от празни класове! Поради глупостта си и Сатаната се грижи за броя, а не за пълнотата. Един Твой клас е по-пълен от цялата жътва на Сатаната. Защото Ти, Победителю, над смъртта гледаш дали зърното е пълно, а не на броя на зърната.
Напразно убеждавам безбожните: обърнете се към Дървото на Живота и ще знаете много повече, отколкото искате да знаете. Според знанията ви от дървото на познанието Сатаната ще ви нареди в подземния свят.
А безбожниците ми викат: Ти искаш чрез Дървото на Живота да ни обърнеш към твоя Бог, когото не виждаме.
Наистина няма да го видите никога. Светлината, която заслепява дори серафимите, ще изгори зениците ви завинаги.
От всичко, което расте на земята, най-редки са тези, които вярват в Бога. О, езеро, и ти, планина, помогнете ми да се зарадвам, че и аз пътувам с най-редките, с най-пренебрегваните и с най-презрените хора.
Още малко, братя, още малко и нашият път ще свърши.
Още малко, Победителю над смъртта, подкрепи ни още малко.
Да можех да направя музиканти от камъните, танцьори от песъчинките в езерото и певци от листата в гората, за да ми помогнат да славя Господа. Та да се чуе и гласът на земята в хора на ангелите.
Човешките синове са седнали на трапезата, докато Домакина го няма и възпяват само себе си и храната, която ще трябва да върнат в земята.
Жалко, че човешките синове са слепи и не виждат силата и славата на Господ. Птицата живее в гората и не вижда гората. Рибата живее във водата и не вижда водата. Къртицата рови в земята и не вижда земята. Наистина колко е жалко, че хората са като птиците, рибите и къртиците.
Също като животните хората не обръщат внимание на онова, което имат най-много, и повдигат вежди само пред редките и странни неща.
Твърде много си, Господи, дихание мое, и хората не те забелязват. Твърде очевиден си, Господи, издихание мое, и вниманието на хората се отвръща от Тебе и се насочва към полярни мечки и други далечни неща.
Твърде много слугуваш на слугите си, мила моя вярност, затова Те презират. Твърде рано ставаш да запалиш слънцето над езерото и дразниш спящите. Твърде ревностен си, ревност моя ненадмината, да запалиш звездите – нощните кандила на небесния свод, а хората с лениво сърце говорят повече за ленивите, отколкото за ревностните слуги.
О, любов моя, да можех да повдигна всички на земята и въздуха и водата, за да Те хвалят! Да можех да сваля проказата от очите на земята и блудницата пак да е девствена, както я сътвори.
Наистина, Боже мой, велик си и без света. Еднакво велик си и когато светът Те слави, и когато светът Те хули. Но когато светът Те хули, си още по-велик в очите на светиите си.
Светият Дух, годеникът на душата ми, се приближава до смълчания ми език и до замисления ми ум. От бъбрив език се криеш като лебед в бурното езеро. И като лебед плуваш в тишината на сърцето ми и го оплождаш.
Съседи, стига с вашата земна мъдрост. Мъдростта се ражда, а не се сътворява. Както Мъдростта се ражда във Бога, така се ражда и на земята. Родената мъдрост твори, но не е сътворена.
С паметта си ли ще се хвалите самохвалци! Какво е вашата памет, ако не да помните много? И като помните много, защо не запомнихте мига на чудното раждане на Мъдростта във вас? Понякога ви слушам да говорите за великите мисли, които се родили във вас неочаквано и без ваше участие. Кой ги роди, паметливи? Как се родиха без баща, щом признавате, че не сте ги родили вие?
Наистина казвам ви: Пресветият Дух е баща им, а майка им е последната девствена част от душата ви.
Така се ражда всяка мъдрост на небето и на земята: от Девството и от Всесветия Дух. Над девството на първата ипостаса се носеше Пресветия Дух и се роди Мъдростта Божия – Всечовекът.
Каквото е девството на Отца на небето, такова е девството на Майката на земята. Каквото е действието на Духа на небето, такова е и Неговото действие на земята. Както се ражда мъдростта на небето, така се ражда и на земята.
О, душо моя, вечно мое удивление! Виж това, което е станало веднъж на небето и веднъж на земята. Трябва да стане и в тебе. Трябва да станеш дева, за да можеш да заченеш Мъдростта Божия. Трябва да станеш дева, за да те погали Божия Дух. Всички чудеса на небето и на земята са станали от Дева и Дух.
Девата ражда творческа мъдрост. Разпуснатата жена ражда ялово знание. Само Девата може да види истината, а разпуснатата жена може да вижда само нещата.
Господи трипостазни, очисти огледалото на душата ми и покажи лицето си пред него. За да може да засияе душата ми в славата на господаря си, за да може пречудната история на небето и на земята да се отпечата в нея, за да се изпълни душата ми с блясък, като моето езеро, когато слънцето грее над него по обед.
Каква полза от дрехата, ако тялото не я облече? Каква полза от тялото, ако душата не го облече? Каква полза от душата, ако Ти, Огъня, не гориш в нейната пепел?
Дрехата ми е прах и дим, ако тялото не й даде цена.
Езерото ми е сляпо блато, ако зрящата вода изтече от него.
Душата ми е прах и дим, ако Ти, утринна Роса, изтечеш от нея.
В праха на всички неща Ти пишеш Своето име и с дима на всички твари засенчваш огъня на Твоята светлина.
Твоят пламък е роса за жадните, които се приютяват в прегръдката Ти. Но Той е изгарящ огън за всички, които бягат от него.
Наистина Ти си чистият рай и нечистият ад.
Когото дойде последният ден и Първият и Последният ден се открият на хората като един, тогова чистите ще се зарадват, а нечистите ще се наскърбят и ще заплачат: Уви, на земята ядохме пепел, а на небето ще ядем огън!
Твоите пророци, Майко небесна, разравяха пепелта и показваха огъня в гърлото на вулкана. По Твоята безкрайна милост си открила на всеки искрата, която е търсил, докато всички искри се сляха в пожара на Твоя Син, Майко небесна.
Господи, поставял си пастири на всяко стадо да се грижат за огъня в него, за да не замръзне стадото по стръмните пътеки на историята, докато Всечовекът, Твоят Единороден Син, не запали големия огън и не повика всички стада да се стоплят.
Виж колко дълбоко са скрити очите на земята – всички благородни метали. Как ли Си скрит Ти, най-благородният камък, под земната пепел!
Беднякът оре нивата си и клати глава, като му казвам: Богат си, дълбоко под твоята ялова нива има море от злато.
Не клатете глава, обеднели принцове, когато ви казвам, че тялото е по-скъпо от дрехата и душата е по-скъпа от тялото, и Огненият Цар е по-скъп от душата.
Бели чайки летят над моето златно езеро, като бели ангели над златното небе. Нито чайките щяха да бъдат бели, нито езерото щеше да бъда златно, ако великото слънце не ги гледаше с окото си.
Майко моя небесна, отвори окото Си в душата ми, за да видя каква е. Да видя кой обитава в нея и какви плодове растат в нея.
Без Твоето око аз се лутам безнадеждно в душата си като пътник, който пада и става в полунощния мрак и всичко, което му се случва в мрака, нарича събитие.
Ти си единственото събитие в живота ми, светило на душата ми. Когато детето се спуска към прегръдката на майка си, за него не съществува нищо друго. Когато невестата отива на среща с годеника си, не вижда цветята в полето, нито чува рева на бурята, нито усеща миризмата на кипариса, нито чува воя на зверовете. Тя вижда само лицето на своя жених, чува само музиката от устните му, усеща само благоуханието на душата му. Когато те срещне любовта, нищо друго не съществува. Времето и пространството се отдръпват, за да й сторят път.
На безцелните и безлюбовни пътници се случват различни неща, които наричат история. Любовта няма история, нито историята има любов.
На този, който пъпли по стръмнината нагоре или се търкаля надолу, без да знае къде отива, всичко, което се случва, му изглежда като цел. Наистина събитията са цел за безцелните и история за безпътните.
Затова безцелните и безпътните се спират на събитията и се препират за тях, а аз бързам към Тебе от стръмнина на стръмнина и презрените събития сърдито се отдръпват от пътя ми.
Ако съм камък, който се търкаля надолу от планината, няма да мисля за камъните, в които се блъскам, а ще мисля само за пропастта, в която ще полетя.
Ако съм планински поток, няма да мисля за трудния път, който ми предстои, а ще мисля само за езерото, което ме чака.
Наистина страшна е пропастта за тези, който обичат повече пътя към нея.
Майко небесна, единствена моя любов, освободи ме от робството на събитията и ме направи свой роб.
Най-светъл ден, изгрей в душата ми, за да видя целта на объркания си път.
Слънце над всички слънца, единствено събитие във вселената, което привлича сърцето ми, освети вътрешността ми, за да видя кой е посмял да обитава в нея освен Тебе; за да изкореня от нея всички плодове, които отвън са красиви, а от вътре са гнили.
От сръбски Борислав Аврамов
|