Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Есе:

Фрагменти:

Къси разкази:

Палитра:

Беседи:

Паралели:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Есе
Приказките на Андерсен
The tales of Andersen 
 
ЯРОСЛАВ ИВАШКЕВИЧ
„Между Балтика и Северно море има древно лебедово гнездо, наречено Дания; там са се раждали и се раждат лебеди, чиито имена няма никога да изчезнат...”
Така започва една от Андерсеновите приказки. И наистина тази страна, образувана от най-различни по големина острови, зелените поля и буковите гори на които сякаш потъват в морето, е родила множество неумиращи лебеди във всички области. Дали трагикът Йоленшлегср, написал в рождената година на Андерсен важното за скандинавската литература произведение „Аладин”, дали големият Ханс Кристиан - наречен така в отличие от „малкия”, автора на приказки - физикът Оерщед, създател на електромагнетизма, дали пък възкресителят на гръцките митове, фантастът в живота, скулпторът Торвалдсен, близък на полското сърце... Но най-внушителен от тези лебеди е без съмнение нашият Андерсен, сътворил безсмъртните приказки, станал най-популярният датчанин и един от най-популярните писателя в света.
Много страни на земята го наричат така — нашият Андерсен, макар че името му е свързано неразривно с Дания. За много хора неговото творчество е най-скъп спомен за детството, спомен за първата книга и първото литературно вълнение. В някои японски домове той си има малък олтар; някакъв датски пътешественик намерил в Андите, в едно крайпътно дюкянче, сред железарии и мръсни конци старо томче приказки от него, отворено на вълнуващия разказ за майката. Нищо чудно, че и за мене най-старият спомен от далечното украинско детство е книгата негови приказки, скромно варшавско издание, която за пръв път ми разказа за страната на петстотинте острова и ме застави да я обикна.
С каква радост открих няколко десетки години по-късно същия пейзаж и колорит на приказките и с каква радост ме изпълни възможността да се запозная с този удивителен език, на който старият сладкодумец е писал творбите си; с каква радост намерих отново - като детството - дивите лебеди и бърборещите по египетски щъркели в родината на малката русалка. Андерсен беше виновен да обичам Дания, преди да я познавам. За не един човек и писател Андерсен е дълбоко преживяване. Рабиндранат Тагор идва чак от Индия в Дания, за да види страната, родила големия творец.
Ханс Кристиан — Хоси Андерсен, както го наричат датчаните в отличие от безбройните андерсеновци в тази държава, се ражда в малко градче в самия център на Дания, в самия център на остров Фин-Фиона („кръгъл като роза”) - остров чисто земеделски, който и днес изглежда идилично. Улиците на Оденсе са поръбени с ниски къщички, на брега на рекичката Оденсе Аа стоят хамбари като навсякъде на Север. Стари църкви и нови хотели. Много промени има от времето на Андерсен.
Но тази идилия е само външна. Малкото, забравено от бога, градче крие в лоното си мръсотия, отчаяние, мизерия. Рядко някой писател има такова нещастно детство, каквото Ханс Кристиан. Може би затова мислите му кръжат винаги около клетите, слаби и болнави деца. Може би затова първото негово стихотворение, което обръща погледите към личността му, е посветено на умиращо дете. Затова започва да пише приказки за децата - с мечтата да украси всяко детство с дъгата на необузданата си фантазия. Живота си Андерсен описва в прочутата „Автобиография” - „Приказката на моя живот”. В нея са смесени Dichtung und Wahrheit1, както откриват по-късните изследвания. Истината е, че детството и юношеството на Андерсен са още по-горчиви, отколкото той сам ги представя.
Майка - перачка, баща - обущар и войник, петнайсет години по-млад от нея, по-голяма извънбрачна сестра, за която не знаем нищо, рано починали други деца, ето детайли от Андерсеновата мъка. Като прибавим и алкохолизма и лудостта сред най-близките и кошмарните битови условия, в които сандъчето с магданоз е цяла градина за болнавото дете, ще можем да си представим сивотата и застрашителния ужас на това детство.
В тази сивота и в клещите на нищетата грее една важна личност - баба, майката на бащата, „единствената добра”, както по-късно ще каже Андерсен за „Малката кибритопродавачка”. Разказите й са жив контакт с народа (в бележките си към по-късните издания на „Приказки” авторът често изтъква народния произход на замислите си). Неведнъж казва: „Тези съм слушал като малък.” Баба му е разказвала, обагряла с измислени приключения монотонността на детското вегетиране.
Сянката на тези години ще витае над Андерсен чак до смъртта му. Той е дете необикновено, нервно, неспокойно, склонно към сънища наяве. Какво е чувствало то, ще ни каже по-късно възрастният писател във вълнуващата автобиографична приказка „Грозното патенце”. Много е трябвало да изстрада това дете, за да може да произнесе думите в края й, станали в Дания пословични: „Дори не съм мечтал за такова щастие като грозно патенце!” Колко мъки и разочарования го чакат, докато се убеди, че е истински лебед.
Онова, което изпитва от момента на встъпване в съзнателния си живот, което напусто се мъчи да внуши дълги години на опекуни и учители - и в което те толкова дълго време не искат да повярват - става истина. Той се оглежда в пролетното огледало на своето собствено творчество и се убеждава, че е лебед. Странен е този живот - самотен, неспокоен, жаден за впечатления и признание, за овации, пътешествия и блясък на княжески дворове; пълен с незадоволени никога амбиции, незаситен никога апетит, винаги гладен от лъжливи приятелства, неприласкан никога с истинска обич и дом. Бездомен в милата си родина, самотен сред приятели - изминава своя дълъг житейски път като сянка от китайски театър. Търсил признание в пиеси и романи, твори истинските си шедьоври някак неохотно, между другото, с нежелание, прочутата поанта от „Новите дрехи на царя” - „Но той е гол!”, пише чак когато поправя приказката, а „Малката кибритопродавачка” създава като текст към някаква календарна картинка.
Много неща от биографията на Андерсен трябва да му простим, като помним колко е страдало това грозно патенце.
Пътешествието на четиринайсетгодишното момче до столицата с препоръчително писмо до примата на кралския театър от непознат провинциален поклонник е едно голямо фиаско. Разните случайни опекуни мечтаят да научат Андерсен на ум и разум. Цели осем години седи над гръцки и латински - а в главата му се разхождат драми и стихове. Писателят никога няма да забрави мъките на тези най-хубави младежки години. Най-сетне го докарват на матура - на двайсет и три години, постъпва в университет, изпълнен с надежда и радост, за да го напусне след година и да се отдаде на пътешествия. Sydpaa - на юг се стремят всички датски лебеди, натам тръгва и Андерсен, към бленуваната Италия, към романтичните пейзажи на Южна Германия, към единствената по рода си атмосфера на Гьотевия Ваймар. Дори не е мечтал за такова щастие като грозно патенце!
Нищо чудно, че този тип самота възпитава у Андерсен особен, изострен интерес към собствената личност и преживявания. Наглед разказва египетски приказки, а в същност говори непрестанно за себе си. Почти няма приказка, в която автобиографията да не играе някаква роля. Ту външни детайли, описания на мизерията и боязънта на детето, на състояния, преживени от самия него - като в „Малката кибритопродавачка”, ту автобиография на вътрешни чувства, на отношение към хората, като в „Малката русалка”. Неврастеничната, деликатна натура на Андерсен и същевременно дълбокото убеждение, че е необикновено същество, са причина всяка негова крачка сред хората да му действа болезнено като ходене по остриетата на ножове. И понякога му се струва, че единствената награда за неговите страдания ще бъде да се разбие като морска пяна о родния бряг, да се разсее като мъгла над датските фиорди. Императорският славей е Андерсен, и Оловният войник също е Андерсен, и самотният човек в старата къща, и позлатеният пумпал, и дори очарователната Палечка - Томелизе... Странни форми придобива понякога у писателите говоренето за себе си.’
Би могло да изглежда, че съществува някаква дисхармония между Андерсен и обществото. Твърде често негов единствен другар е играчката, подарена от някакво момче, „за да не е толкова ужасно самотен”. Твърде често го кълват патиците и кокошките от господарския двор - защото не прилича на патетата и пилетата. Твърде често сънува райската градина или онзи омагьосан южен край, където Палечка намира своя принц. Не се чувствува добре лебедът в компанията на гъски.
Един датски критик разделя Андерсеновите приказки на творби за лебедите и творби за щъркелите. Защото това гнездо между Балтика и Северно море освен диви лебеди ражда и щъркели.
„Колко хубаво беше на село! - започва една от приказките. - Лятото бе в разгара си, житото златееше, овесът се зеленееше, сеното по ливадите бе подредено в копи, щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и бърбореше по египетски; знаеше този език от своята майка...”
А за какво толкова си бърборят щъркелите? Майката казва на децата, че е добре да се ходи из блатото и да се изяждат жабите. „Тъй!” - отвръщат щъркелчетата.
Представители на „щъркелите” в Андерсеновите приказки са не само бяло-черните птици с „червени чорапи”. Такива са и врабците, олицетворение на късогледството и глупостта - като мама врабка в „Съседи”, която смело казва на децата си, че „красота” е дума, „не означаваща нищо”. И мишките, и плъховете са такива, и новите къщи, които се надуват със своята нова мазилка. „Тъй трябва да се поставят краката - учи старата щъркелица младите. - Това ще ви помогне да се движите в света.” А полската мишка - представителка на „щъркелите”, хвали кърта годеник на Палечка, и отвръща на нейния плач: „Глупачка! Не се опъвай, че ще те ухапя! Ще имаш толкова красив мъж! Даже кралицата няма такова прекрасно черно кожено палто! Кухнята и мазето му са пълни. На бога трябва да благодариш за такъв мъж.” И макар че къртът не вижда нищо освен подземните си коридори, мишката принуждава Палечка да се омъжи за него. Към такива „щъркели” принадлежи и маршалът на китайския император. „Славей ли? - казва той. - Никога не съм чувал за такъв. Не са ми го представили в двора!” А славеят у Андерсен е също вид лебед.
Грубо може да се определи, че в едни приказки Андерсен ни представя народни легенди, пречупени през призмата на неговата романтична фантазия - феерия, поеми, в които дълбокото човешко съдържание - като в “Малката русалка”, „Снежната царица”, „Спътникът”, „Славеят” - е във формата на приказен многобагрен разказ. В други писателят става сатирик по европейски пример; в тях врабците, щъркелите и мишките са само образи на обкръжаващите поета хора. Те виждат най-често увехналия лист - като в „Съседи”, без да забележат красотата на целия розов храст. От тези хора Андерсен се изолира в своите странности и в безкрайните си пътешествия, а ако гъските и патиците го кълват твърде силно и винаги се мъчат да изскубнат по някое перо, то дълбоката любов на простите люде, на децата, работниците го възнаграждава. А за тях неговото творчество бързо става нещо просто и същевременно необходимо като дишането.
Не, това не е дисхармония с обществото въобще, а само с обкръжаващото го: с датското еснафство, което Андерсен демаскира със страст независимо от цялата си добрина и мекост на характера. Всички тези приказки за „щъркелите” и тези, където тях ги няма, са остра сатира на датската буржоазия, за която писателят всъщност никога не престава да бъде „грозно пате”.
Андерсен разбира много добре, че неговото творчество е за народа. Славеевата му песен е разбрана и любима на простия рибар и миячката, но не и в императорския двор. Целият му живот е непрекъснат конфликт с буржоазното обкръжение. Ролята на възпитаник в богатския дом на Колинови не е от най-приятните. Той понася търпеливо страха от стария Ионас Колин, който се мъчи да го направи натъпкан с науки професор; понася снизходителността на сина му Едвард, който макар негов връстник и възпитаван заедно с него, не иска да му говори на малко име — следи от това огорчение намираме в приказката „Сянката”; понася капризите на Йонас - внука, който никога не се примирява с дядовия си ученик, а по-късно - о, ирония на съдбата! - издава Дневника на Андерсен, като премахва всички драстични моменти.
Куп конфликти има Андерсен и с критиката, към която е необикновено чувствителен. А трябва да се признае, че нейната работа е била лека, докато Ханс Кристиан е автор на комедии и драми, дори и на такива романи като „Импровизатор”. Но когато се появяват първите приказки, критиката се обърква. Те са нещо толкова ново, изненадващо и дълбоко, че просто не подлежат на разбор. Пък и самият автор заедно с критиците се мами, че това са творби само за деца. Заглавието на първия сборник с тези поетични бисери звучи „Приказки за деца”. И макар Андерсен да уверява, че ги пише така, щото „и на възрастните да подхвърли някоя и друга мисъл”, читателите ги смятат за неща само за малките. И като не могат да намерят други грешки - каквито виждаме ние днес, - се хващат за техния език. Обвиняват Андерсен, че просто не умее да пише, защото е „недообразован”. „Писах ги точно така, както съм искал да ги разкажа на децата” - казва той.
Простотата на изказа, на езика, който и до ден днешен е жив като извор, е несравнима и представлява епоха в развитието на датския литературен език. За това има „вина” и характерът на самия писател: искрено казано, той остава през целия си живот едно голямо дете. Оттам и писателските му достойнства, свежият поглед към света, неправдоподобните по своята непосредственост открития, съгласуването на рационалистичния поток на мислене с детските вярвания. Но тук е и източникът на трудното общуване с хората, които се дразнят от детинските склонности, самохвалството, обидчивостта; от това, че маниерите от детската стая се пренасят в отношенията с „възрастните” филистери. В този конфликт се крият много болезнени за твореца изненади. Но за литературата се раждат множество чудесни черти: простота, непосредственост, улавяне на нюансите, най-сетне изречението, съставено толкова обикновено, всекидневно, както се изразяват... децата. Романтизмът на Андерсен се приближава повече до този на Гогол, отколкото до Байроновия.
Андерсеновият начин на писане е почти непреводим и в неговия стил се крие една от най-големите магии на творбите му. Чрез този напълно естествен стил приказките се свързват дълбоко с народната разказвателна традиция. Творчеството на писателя е като розовия храст, чест негов герой: „Цъфтя радостно - казва той в една от приказките, - другояче не умея. Слънцето припичаше, въздухът беше свеж, пиех светлата роса и силния дъжд, дишах, живеех. От земята в мене се вливаше сила, чувствувах се щастлив, трябваше да цъфтя непрекъснато; това беше моят живот - другояче не можах.”
Но не само с творческия инстинкт живее и съществува изкуството на Андерсен. Щом черпи от земята сила, пропуска я през филтъра на разума и разсъдъка, на окото, отмерващо точно границата между доброто и злото, и преди всичко през сърцето, което обича унижените и оскърбените, слабите и мамените. И ако човекът Ханс Кристиан - трябва да му простим това! - се старае да компенсира униженията от тежкото си детство с пребиваване в кралските дворци и приятелство със силните на деня в света, то писателят Андерсен никога не се поддава на снобизма и остава верен на себе си и на своя народ докрай.
Ако можем да сравним Андерсен с някой близък на нас, поляците, творец, това е сигурно Шопен. Също като него датчанинът извисява народните елементи до общочовешки висоти и също тъй не загубва юношеските си връзки с народа, оставайки верен на избраната форма. И също като у Шопен под цветята се крият оръдия. Ненапразно някои Андерсенови приказки бяха забранени от хитлеристките окупатори. Ескимос ли ги чете или индианец от Андите, в тях той намира народностни, човешки черти, които вълнуват всички сърца - и същевременно те са свързани с историята, природата, характера на Дания. Чувствителността на Андерсен, лазурният колорит на приказките му, тоналността им са напълно датски. И хуморът им е специфичен - нито английски, нито френски esprit - типичен датски хумор, народен хумор с лек снизходителен оттенък.
И е ясна ролята на Андерсен в обществото: той е представител на своя народ и същевременно гражданин на света, който се противопоставя и критикува често със заядливи карикатури тесногръдието и жестокостта на еснафството и вижда дълбоките достойнства на простия народ. От него лесно би тръгнал не един писател от чудесната датска литература - да речем дори Херман Банг2. С неговото сърце и съчувствие към човека се ражда без съмнение и великият му едноименник — Мартин Андерсен, който, за да се отличава от своя велик „адаш”, добави към името си названието на своя роден град — Нексьо.
Превод Силвия Борисова
1Dichtung und Wahrheit (нем.) — ..Поезия и истина”, заглавие на автобиографично произведение на Й. В. Гьоте. Б. пр.
2Херман Банг (1857—1912) — виден датски писател, критких, театровед и режисьор. Критикува дворянската класа. В последните си години — експресионист. Б. пр.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма