Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Разказ:


Пастири:


Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Разказ
На зеления кръстопът
At the green crossroad 
 

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ, 1934 - 2006
Кръстьо Дренски бе човек мълчалив и сякаш малко свит и срамежлив. През последните си години живееше на лозето си близо до курорта “Албена” и рядко се появяваше на шумни места. Но когато се появеше, веднага проличаваше, че току-що е спрял да работи. Той наистина работеше много, пишеше интересно, макар около името му да несе шумеше.
Кръстьо Дренски е автор на драми (“Легенда за майката” е една от пиесите му, която получи най-широко и категорично признание и бе играна в множество театри), романи, разкази, легенди, публицистика. Един ден вероятно ще видим какво съдържа неговият авторски архив и ще осъзнаем истинската стойност на този писател.
Разказът, който поместваме, ни бе даден специално за списанието от самия Кръстьо Дренски малко преди да почине на 5 май 2006 г. Той се радваше на възстановяването на “Простори”, бе наш сътрудник и добър приятел.
Бог да го прости!

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ
Вуйчо и бате Йордан седят на зеления кръстопът, а в краката им лежат кървави два едри заека. Акациевата гора от време на време шуми с изсъхналите си листа. Двата пътя, оставени някога от залесителите, са обрасли в трева: по тях никой не минава освен зайците и ловците. Аз лежа зад вуйчо и бате Йордан по гръб и слушам какво си говорят.
- Старата само едно знае: - градината да копае, пуйки и патки да гледа и нищо повече - бате Йордан дърпа цигарата, като че ли иска наведнъж да нагълта всичкия й дим, и гледа изпод вежди. - Заробва се по цяло лято. И се сърди защо жената не прави същото. А жената е млада и й се живее. Работи, взима заплата и не й е заробва. И аз съм тъй. Свободен да съм, най-добре е. Ама съм между чука и наковалнята.
Вуйчо го гледа съчувствено и мълчи.
- Синчето трябва да ходи в пети клас. А прогимназия в село няма. Жената каза: “Ще отида с него в града.” И аз така казах. И пак - между чука и наковалнята. Старата не иска да си напусне къщата. И за нас - сърди се, не дава. Пък аз нито мога да я оставя сама, нито мога да стоя все при нея. Но тя не разбира. Тя си знае своето. Ти я знаеш.
Вуйчо отново го поглежда.
- Знам я. Как да не я знам?
Гласът на бате Йордан се отдалечава и заглъхва. И аз виждам горе между клоните, в синкавия екран на небето, старата.
Ако гледаш китките на ръцете й или глезените на краката й, или лицето й, ще кажеш, че има само кости, жили и кожа. И това леко тяло от сутрин до вечер се носи като птица из огромния двор. Копае зеленчуковата градина или я полива, копае лозето или го връзва, храни многобройната си птича челяд или мете, или готви, или пере. Ходи да пазарува. Включва и изключва помпената станция; когато бате Йордан го няма, Децата от цялата махала съди. Гости посреща и изпраща, особено в неделя, когато надойдат ловджиите. Зимовища прави. Към всичко ревнива, във всичко сама. И все недоволна, че е сама. Никой не иска напълно да й се подчини, да бъде под нейна команда, та работата да е хем по-лека, хем по-спорна. Дори внучето й. Никой. А тя си измисля все нова и нова работа. И наистина лети, лети като загрижена птица, развяла дългия си фистан, с немирно легнала върху слабите й плещи тънка плитка.
- Знам я, знам я. Как да не я знам? - повтори вуйчо.
И отново - гласът на бате Йордан се връща при мен, а синкавият екран горе опустява.
- Жената се вдига с детето, та в града. Назначиха я магазинерка в предприятие. Раздава резервни части и други такива. Детето учи. Но не е добре. Градът ни се виждаше много хубав, когато ходехме, в него на разходка. А сега? Предприятието й е извън града. Пътува с рейс. На обяд няма време да се връща. Синчето цял ден само се оправя. Квартирата - скъпа. Заплатата не стига. То една трета аз я изгарям да снова през вечер до града и обратно. Тя - неопитна. Усетили я лъвовете, накачулили я, някои си оправили бакиите за нейна сметка и едва не я начетоха. Два месеца живяхме като на тръни. Добре че с директора й сме били заедно войници и аз съм му спал над главата, та въртя, сука - оправи я. Сега уж си отваря очите, но аз съм все неспокоен. А ти я знаеш жената.
- Как да не я знам? Знам я - казва вуйчо и отново млъква.
Аз се обръщам на една страна и гласът на бате Йордан потъва някъде и се загубва. А по зеления път идва жена му. Идва, идва и ми се усмихва.
Тя беше магазинерка в селото. Малко магазинче в стара постройка. Продава се всичко - от газта до мармалада. Но влез да видиш - подредено и чисто на какво се казва. А тя пипа като аптекарка, говори сладко и всекиго оправя. Как да не я знам и аз? Точно тогава бях пристигнал с родителите си в този край. И една далечна леля беше говорила за мен, че съм хулиган, нося дълга коса, мръсни дрехи-и вече нямало да ме търпят в училище. А всъщност тази далечна леля никога не беше ме виждала и всичко това беше наговорила заради някаква стара вражда с майка ми. И един ден, когато бяхме отишли на село, аз влязох в магазинчето и се позастоях. Гледах как продава и от време на време си казвахме по някоя дума. Тогава влезе далечната леля. Магазинчето - пълно. Като я видя жената на бате Йордан, засили контактите си с мен. Аз съм непознат за всички. По едно време лелята й вика: “Кажи кое е това момче?» “Не го ли познаваш?” - й отвръща. “Ами не го зная. Хубаво момче» - вика лелята, - спретнато. И приказката му хубава.” “Е как пък да не го познаваш, нали ти ми го описа: дълга коса, мръсни дрехи, хулиган пред изключване?» - вика. Лелята погледна чак на зле. Жените си пошушнаха, пък го удариха на смях. Лелята нещо измърмори и си отиде. А тя ме гледа и очите й се смеят. И разправя какъв ученик съм. И малко преувеличава, да бъде наказанието й по-здраво. Да запуши устата на оная сврака.
- Знам я - чувам отново гласа на вуйчо. - Как да не я знам?
- Ако не я е срам от селото, щеше да се върне. Но сега вече връщане назад няма. И тичаме някак да се оправяме. Понякога ми дотяга. Аз съм лют човек, ти ме знаеш, но в тая работа не мога да й се налагам. В града ще е по-нататък нашата. Само че аз помпената станция няма да напусна. И старата ще си остане на село, пък после ще видим. Само апартамент да се намери. Обещават й уж, обещават. Викам й - гледай да е по на ниско. Най-много до третия етаж. Ами аз съм земен човек. Земята да е по-близко. Земята. Тъй съм научен, тъй съм свикнал. Мога ли да се качвам горе в небесилата? Ти ме знаеш мене.
Вуйчо кратко го поглежда, после го прегръща през рамената.
- Знам те. Как да не те знам?
А аз гледам широкия гръб.
Селото доста се опразни. Надокараха цигани и ги заселиха в опразнените къщи. И в кръчмата вечер стана по-шумно, а и неразбориите в селото се увеличиха. А няма ни кмет, ни никой. Той оправя чешми, бойлери, перални, телевизори, коли, мотоциклети, прави железни врати, порти и огради. Той помирява и съди, които се скарат или сбият. Той разтървава немирните в кръчмата. Пред него чинно стоят циганите, циганките и циганчетата... С една дума - той е власт;-правосъдие и услуги. В неговите ръце е и ловната дружинка. Той отгледа в тази гора десет хиляди фазана, та докато ги изпозастрелят, се извървиха всичките началства от града. Сега няма кьорав фазан и никой не идва.
- Ходих при началството. Обяснявах. Трябва ми апартамент. Вчера един ми вика: “Ти си ми интересен, когато си на село.» “Аз и на себе си съм интересен, когато съм си на село.” “Ами тогава?” Отново му обяснявам. А той? Нищо. Беше много зает и вече не ме слушаше. Като си тръгнах, ми вика: “Там ти си свободен човек. Станцията си работи автоматично. А тук ще те командва някой изсушен майстор, дето няма да го изтърпиш! Затова помисли!» Аз му говоря за апартамент, а той ми говори за работата. Върнах се. Седнах. “Слушай - казвам, аз няма да работя в града. До село са петнайсет километра.” “Сега - казва - разбрах. Но трудно ще стане.” Казвам на жената, а тя вика - ще чакаме. Ти знаеш.
- Знам, как да не знам? - каза вуйчо. - Но трябва да се чака.
Бате Йордан стана. Стана и вуйчо и сложи заека в раницата. Остави да стърчат само ушите му, както правят сега ловците. Някои оставят отвън цялата глава, но вуйчо оставя само ушите му да стърчат. Хубави уши. Отгоре - ръждиво и сиво, отдолу - само сиво. А бате Йордан завърза заека на колана си от лявата страна, да виси с главата надолу, както са правили ловците на това село от стари времена.
И така, оставихме зеления кръстопът и си тръгнахме: към селото, към старата къща. Там ни чакаше топла чорба, люта чушка, домашен хляб, запечена в пръстена тавичка гозба и кана искрящо тазгодишно вино. И старата, която първо всичко ще нареди на масата, а след това ще стои до печката, ще ме разпитва как сме и що сме у дома и час по час ще надниква в чиниите ни да не би нещо да се е свършило.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма