Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Есе:

Преводи:

Дебют:

Под знака на Терпсихора:


Суета:

Лирика за пораснали деца:

Литературна анкета:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Под знака на Терпсихора
Константин Илиев- портрет в триъгълна рамка
Konstantin Illiev – a portrait in a triangular frame 
 
Димитър Калев
Творческият портрет като неопределен жанр. Дефинирането на границите на жанра е наложително, особено когато става дума за танцово изкуство. Не толкова поради опасността да се получи поредица от кадри с размазани образи или кадри, в които обектът позира в изкуствено статична поза. Проблемът е в портретната рамка (в пряк и преносен смисъл). Наблюдавана отвън, рамката определя ограниченията в жанра, по-точно – тя е пределът, до който творческото битие на артиста може да бъде обяснявано. Наблюдавана обаче отвътре, така да се каже с очите на самия портретиран, рамката е неограничена феноменология, нещо като ръбове на кристал, по които се разиграват най-активни физически, химически и какви ли не още процеси. Мисля, че в творческия портрет като жанр всичко се свежда до избора на рамка и, разбира се, до избора на ракурс. Изборът на рамката е похват на формалистичното портретиране: в него танцът се съзерцава като жестока борба между тяло и гравитация. Изборът на ракурс пък почти всякога е въпрос на предпочитание между алтернативи – позитивизъм и/или херменевтика. Позитивизмът анализира танца отвън – като телесна лексика. Херменевтиката пък преживява танца отвътре – като душевно време, нахлуло в телесните мускули, за да завладее пространство. В края на краищата, както и да дефинираме жанра на творческия портрет, същественото е, че той винаги се случва върху рамката.
Скица на Константин Илиев без рамка. През последните три години балетът на Варненското оперно-филхармонично дружество като че ли създава нов свой стил със специфична поетика. Постановките на „Дон Жуан”, „Стената” и други или не слизат от афишите, или вече получиха престижни награди. Обаче същинската физиономия на трупата е преди всичко в балетните пиеси на Константин Илиев, в техния впечатляващ драматургичен и хореографски текст.
Варненци помнят първите хореографии на Константин Илиев в мюзикълите „Лелята на Чарли”, „Том Сойер”, „Уестсайдска история” и „Мерилин Монро”, и тъкмо те са първият щрих в тази творческа скица. Всъщност щом моделът е хореограф, всичко започва и свършва с неговото тяло: когато не танцува, той рядко жестикулира, движи се ритмично и нервно, говори късо и тогава в погледа му слиза умното пространство между мозъка и зелените му очи. На репетиции тонът му е авторитарен. Вечер препрочита философия и модерна психология, в компания обича да споменава за стотици интересни жени. На сцената е мускулест и скулптурен, импулсите в пластичните му жестове загребват или конструират едри пространства, с които моделира или надстроява телата на партньорите си. Постановката на цялото му тяло звучи по-скоро архитектурно, отколкото танцувално, а завършващият акцент на пластиката му не е в стъпките, а в раменния пояс и пространството над главата. Понякога дори ми се струва, че Константин Илиев режисира, танцувайки.
Ракурс на Константин Илиев като демиург. Всичките му драматургични и хореографски решения, като че ли искат да реконструират мистерийния и ритуален характер на танца – почти в Морис-Бежаров стил, но огледално проектиран в пространството на Аз-а. Според Константин Илиев древната ритуална ритмичност на телесното и неосъзнаваното първо трябва да бъде открита в архетипните символи, алегории и метафори, обитаващи съвременното съзнание. За да слязат във физиката и да намерят един вид своята телесна увереност, те първо избират музикален носител – така те се превръщат в озвучени архетипи и обитават душевното време. Едва тогава те могат да слязат и в телесните жестове, за да станат вече въплътени архетипи, обитаващи душевното пространство. С други думи, в стила на Константин Илиев има твърде много метафизика, която е време, напиращо да стане пространство. Макар да твърди, че не обича дидактичната разказвателност, а прави всичко заради абстрактно-чувствената пластичност, неговите балетни сюжети явно в началото са мисъл, която се поляризира музикално и драматургично (хореографски). Навсякъде личи този тристъпен подход, тези триади в ставането на постановките му, дори когато степените привидно разменят своята последователност. Смея да кажа, че стилистиката на Константин Илиев е хореография на триадите. Затова балетните му пиеси звучат мащабно и космогонично, независимо дали се случват в макрокосмоса на боговете и ангелите, или в микрокосмоса на човешкия Аз. И като изпълнител, и като постановчик той се държи със самочувствието на демиург, вписан в равностранен триъгълник. Затова на портрета му най подхожда триъгълна рамка.
Демиурговият ракурс в стила на Константин Илиев, като че ли е най-изчистен в балетната пиеса Материя (музика Николас Ленц, в спектакъла Жестове, 2005). Драматургията на творбата сякаш се случва в пространството на Космичния човек, където Космичният мъж и Космичната жена се противопоставят и съчетават. Мъжкото начало твори с едри, отворени и хоризонтални пластични елементи. Новосъздадената материя на Женското начало постепенно се извайва, използвайки въртеливи, въздушни и издължаващи линии на тялото. На финала материята, организирана и успокоена, поляга върху Небесната твърд на Твореца, и тяхната взаимна неразчлененост е толкова органична, колкото музикалната, драматургичната и хореографската цялост на творбата.
Ракурс на портрета като откровение на Аз-а. В няколко постановки Константин Илиев интерпретира трите етажа на страданието, по-точно – битието на човешкия Аз в неговата предимно умствена, предимно чувствена или предимно житейска природа. И на трите нива лексиката на танца е болезнено красива и драматична, защото според Константин Илиев откровението на Аз-а и в трите свята е страдание.
Например в Alter Ego, Другото Аз (музика Рихард Вагнер и Рихард Щраус, в спектакъла Остави ме да Съм, 2004) страданието се случва, като че ли в света на мислите. Това може би е най-значителното хореографско постижение на Константин Илиев, пронизано с интелектуалност, дори с нескривана елитарност. Решено е със скулптурни и акробатични техники, внушаващи пластиката на мисловните потоци в съзнанието, докато песните на двамата велики романтици създават паралелен музикален поток. А между паралелните светове, амбивалентна и неразчленена, танцува съкровената субстанция на Аз-а – сама създава затворите си, сама разкъсва веригите си и пак сама разговаря с Ангела на своите превъплъщения. На моменти телата на изпълнителите се експлоатират чувствено, на моменти – статично, понякога дори се стига до нещо като художествена акробатика. Свръхзадачата явно е една-единствена – да се намери плът за Аз-а, та веднъж завинаги да притихне в междината между сетивната суета отвън и моралното страдание отвътре.
В Пътят на болката (музика Ванеса Мей, в спектакъла Жестове, 2005) сюжетът се плъзга сякаш между чувствените потоци на човешката кръв, сполучливо внушени от аленочервените шнурове на сценографското решение. Всъщност акцентът е в пластичния разговор между две женски енергии, които свободно комбинират елементи на класическия и модерния балет. Те не танцуват, а като че ли си разменят огледални фигури, за да докажат колко са еднакви в различието си – сякаш човешкото сърце поражда усещания ту за добро, ту за зло, ту за красиво, ту за грозно. Покрай тях като нагони преминават диагонални, раздиращи и мрачни ансамбли, облечени в черно, завързват ги с потоци от кръв и накрая понасят телата им в някакво високо и хоризонтално измерение. Сигурно това е измерението, в което според Константин Илиев болката пречиства Аз-а.
В Синатра сюита (музика Франк Синатра, в спектакъла Жестове, 2005) Аз-ът е пренесен в ежедневието на големия свят, големия град и малкия живот. В драматургията на Константин Илиев песните на Синатра звучат мелодраматично и витално на фона на нюйоркските небостъргачи, а жените преминават, танцувайки, през живота така, сякаш винаги са една и съща жена. Движенията в хореографията са решени като хоризонтални импулси, които завъртват всички и всичко по сцената – просто, естествено, красиво и тъжно „по свой начин”, както пее Синатра. Финалът също е хоризонтален тласък от ръцете на Екатерина Чешмеджиева – изящен и поривист, забит право в сърцето на космополитния Ню Йорк.
Ракурс на портрета откъм триъгълната рамка. Най-изчистено Константин Илиев разгръща своята хореография на триадите в едноименната си балетна пиеса (Триада, 2006; музика Фредерик Шопен, Концерт за пиано в ми минор). Тук триадният подход владее вече не само стилистиката, но и развитието на балетния сюжет. Сякаш самият инструмент за правене на балет е превърнат в произведение на изкуството. Пластичните похвати са сдържани, липсват смайващите акробатики от предишните постановки. За сметка на това присъства четец на лиричен текст и сравнително разточителен декор. Така към триадите на стилистичния похват и на сюжета е добавена трета – триадата танц, лирика, сценография. Пълнотата на внушението за балета като мистериен и ритуален танц едновременно е и завладяваща, и постмодерно разглобена. В началото словото освобождава първичната монада. Тя пък от своя страна пуска на воля още две свои полярни отрицания, които също се оказват амбивалентни. Разбира се, не в играта с броя на изпълнителите, а във вътрешното ритмично и пространствено разгръщане на спектакъла балетната триада доказва себе си. На финала дрехата на първичната монада се разполовява и раздира като апотеоз на нейното самосъединение в абсолютната свобода.
На практика Триада е най-метафизичната творба на Константин Илиев. Затова съвсем естествено е използвана тук за триъгълна рамка на портрета му. От друга страна обаче, Триада е най-сериозното признание за похвата на това портретиране, който твърди, че портретът се случва единствено върху рамката. С други думи, ако Константин Илиев не беше създал Триада, той не би могъл да постави всички свои предишни творби. От гледна точка на линейното време, това звучи абсурдно, но кое е по-първично – рамката или портретът в нея?
 
 
Назад [ 5 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма