Простори

ВЕСТНИК “КИЛ 2023”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство

от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Кратка теория на литературата
A short theory of literature

Тихомир Йорданов

... Но ти,творецо, вярвай страстно:

начало има, има край.

Узнай къде са ад и рай.

На теб се пада безпристрастно

да мериш всичко строго ти

Да бъде погледа ти ясен!

Изстрий случайните черти

и ще съзреш света прекрасен.

Ал. Блок. „Возмездие”.

Всеки си има в главата една случка, спомен или каквото и да е друго, което той разправя при случай. Има веселяци, забавни разказвачи, те те грабват с разказаното. Но я накарай такъв сладкодумец да запише същото на книга – нищо не се получава, излиза неинтересно, дори глупаво. Има пък други, които като ти разправят устно същата случка, едва ли ще те впечатлят така, както ако ти я запишат на лист хартия. С какво спечелват едните и от какво губят другите? И кой от тях е писателят?

Ще кажа така: всеки може да разказва, но не всеки е писател, защото само писателят знае как да разкаже. Всичката магия на неговия, писателския разказ се крие в това „как”. Там е скрито качеството „художественост”, което причислява повествуванието към „изящната словесност”.

Немарливите, лесните автори не могат да създадат художествен разказ, пречи им леснотата, която има и друго название – бездарие. Колкото и да са плодовити, колкото и успешни да са в продуктивността си, каквито и „велики” идеи да прогласяват, те си остават неспособни. Необходимостта от тях е временна, сезонна, подобно на чадъра в проливен дъжд. Литературата е огромно гробище на някогашни писатели. Малцина оставят имената си четливи върху надгробния камък.

Живата литература пък е пазарище, където всеки се надвиква, предлагайки стоката си. Продажната цена е различна. Куриозно е най-стойностното да е най-евтино и въпреки всичко най-непродаваемо. Некачествена литература са т.нар. „бестселъри”, които най-много се продават и са печеливши. Виждал съм книги в магазини за хранителни стоки, там те вървят на грамаж. Напоследък и у нас се пробва това. Не ми се вярва такава „храна за душата” да облагороди човечеството.

Преди писателят беше назоваван „инженер на човешките души”. Ако се замислим повечко и вникнем в смисъла на тази формулировка, ще разберем, че на писателя му се придава ролята на конструктор, сиреч на манипулатор. И отведнъж блясъкът на възхитата угасва. Всеки измамно смята себе си за „независим”, както на мнозина им се иска и не щат да бъдат манипулирани, макар животът да ни подлага на това.

И ето, че стигам до неприлично зададения въпрос: как писателят манипулира? Има и втори: как писателят бива манипулиран? На него ще се спра в следващата глава.

И тъй: писателят започва се с „намерението” си да пише. Но за какво да пише – за това, което вижда, или за онова, което и на сън не е виждал? Тук е сложността и важността на избора. Значи, преди да хване писалката, присателят се замисля – първо и много важно условие, понеже има писатели, които не се замислят и когато пишат. Така твърди легендарният проф. Александър Балабанов. Но сега ще говоря за добросъвестните, мислещите писатели. Те започват с избор на гледната точка. Ей на това място ще седна и от такъв ъгъл (ракурс) ще наблюдавам. В това се проявява и пристрастието на писателя. Възможно е някой друг писател да седне срещу него и от този пък свой ракурс да описва същата обстановка, лица и събития, които заради гледната си точка той ще вижда съвсем различни. До края на разказа си авторът може да не променя местостоенето си, но може и да го напуска, да проверява нещата от друг ъгъл. В това непостоянство се вижда „подходът” към изобразяваната действителност и опита на писателя да се „вживява” в героите си. Но има писатели, които сякаш ни казват: вие си вършете работата, а пък аз ще ви гледам отгоре и няма да ви се намесвам. Този е т.нар. метод на „отчуждението”, изучаван преди време като новаторство, а всъщност твърде познат способ, защото такъв подход се съдържа в ролята на хора на античната трагедия. Така, че нищо ново под слънцето. Важно е натрупването и използването на опита. Там е коренът на сполуката. Важна е също добросъвестността на писателя в изложението на нещата така, както ги вижда, без да упражнява насилие над тях. В това се състои „искреността”, без която – както ни учи вечният Лев Николаевич Толстой – не се получава художествено произведение.

Въпросът за писателската „измислица”, наричана още „художествена”, се крие в успешния колаж от допустими сглобявания, създаващи впечатление за истинност. Но даже и авторите на подобни колажи, фантастите, колкото и да си измислят, са задължени да се придържат към жизнения опит на читателя. Иначе всяко насилие над фактите, както и над поведението на „размърданите” герои, води до художествена несъстоятелност.

Ето така самото отношение на писателя се превръща в „авторска идея”. С нея аз, читателят, мога и да не съглася, понеже въз основа на описаното съм си изградил своя идея.

Художествен разказ не може да се получи без владеене на езика и стила, без изковаване на точна, санитарно изчистена фраза, предпазена от словесни замърсители. Усвояването на такова умение се нарича „писателска техника”. Тя се изучава през периода на писателското ученичество, което някои пропускат в бързината си да публикуват. Бъбривостта е тежък недъг на разказвачеството. Нелекувана, тя често преминава в бръщолевене.

Макар да четем и пишем на един и същ език, не всички се разбираме помежду си. Изборът на събеседник за писателя представлява „адрес” на неговото произведение. В тази посока сродяването, харесването, привикването имат немаловажно място. Няма писател за всички. Читателската търпеливост трябва да се зачита: „Не го дочетох, разбрах му края.” Това вече е присъда.

В обричането е, обаче,

успехът творчески,целта.

Позор е нищо да не значиш,

а да си в хорските уста.

Б. Пастернак

Такава глава, дори само параграф, няма в нито една Теория на литературата. Аз пръв я въвеждам. В предишната глава говорих за манипулациите, извършвани от писателя. Тук ще говоря за манипулирането на самия писател.

Живял на времето си един Сократ – дрипльо, безпризорник, дрънкало. Дрънкал ги той по стъгдите все таквиз едни, че повличал подире си човешка опашка. Веднъж, като си лежал на тревата в Хайд парк... не, не, туй е по-рано...като си лежал на плочника на Агората и се препичал на слънце, до босите му нозе спрял самият Александър Велики, покорителят на света, глобалистът. Отворил Сократ едното си око и като примижавал с другото, рекъл: „Отмести се, закриваш ми слънцето.” Та ето този Сократ е първият писател дисидент, несъгласен значи. Затуй сетне го отровили.

Според домашни извори, и ние си имахме един домашен Сократ. Него го тровеха, ама не го отровиха, защото той си носел в джоба една бележчица с телефонния номер на тогавашния Велики. И, пак според домашни извори, от уличен телефон си приказвал с величеството.

Отплеснах се. Ако още помните, в предишната глава говорих за манипулациите от писателя. Сега ще е за обратното.

Един руски автор ме убеждаваше: „Какво му трябва на писателя, за да пише? Трябват му два варени картофа, пачка махорка и бутилка водка, може да е и самогон. Повече не го закачай.” Това добре, но ще трябва да се отварят Бастилията, Моабит, Белене, Гулаг. Затуй дай му на писателя каквото му се прииска. Дай му контрактация, дай му премии, награди, и парични, и словесни, устройвай му чествувания, и други почести му оказвай, ласкай го, давай си вид, че си му поклонник. Спомни си за античния поет Петроний, лошо ли му е било на него – и той е бил дворцов. Спомни си за Овидий, който заточен в далечния Томи (сега Кюстенджа), хленчел, защото искал да се върне в Рим, макар че тук си пишел книгите за каквото си ще и както си ще. Ами за нашите писатели, за тях какво да кажа? Като разбраха, че и Първият има страст към лова, веднага си направиха ловна дружинка и си накупиха пушки, чакат реда си да бъдат поканени „на лов”. Колцина останаха, дето не са авджии? Ще ми възразите, че от това дивечът не пострада. Затова пък що награди, що лауреатства, що заслужили, народни!... Все на ясла!...

Ще знаете: писателят е суетен. Суета сует и всяческая суета! – казва мъдрият Соломон. Писателят иска да бъде гален като котенце в скута, иска да бъде развращаван, иска да бъде манипулиран. Дай му, дай му и каквото не е за даване. Един френски писател си признава, че за всекидневно на него малко му е нужно, но му е приятно да си има от всичко. Разбирам го. Той и Пушкин, че е Пушкин, е бил недоволен, че е само камерюнкер в двореца, но пък е доволен, че личен цензор му е императорът Николай Първи, който при това го е запитвал дали има пари, предлагал му заем, давал му съвети какво да пише, спонсорирал го да си издава съчиненията. (История на Пугачовския бунт.Вж.Дневника). И на теб да ти се падне това, пък после пак си приказвай: Ти си първият, Ти си следващият и т.н. И не се замисляй, че ще има и друг Първи, и друг Следващ...

Така всичко си върви по реда. Но манипулираните писатели не се подреждат в една редица. И те си имат рангове, делят се на групи помежду си, делят ги и „отгоре”, освен дележа на който ги подлагат критиците и историците. Този не е за печатане, другият бива, третият се издава многотомно приживе. Познавам и такива, които се различаваха един от друг, напр. според вида и марката на автомобила си: трабантите бяха за присмех, вартбурзите и москвичите по-уважавани, следваща степен бяха ладите. Да не говорим за онези, които сядаха във волги и мерцедеси... Деляха се дори според кожените палта на жените си.

Подчертайте си този пасаж: „дворцови поети” е имало винаги, и трубадури (бардове) е имало, имало е и „венценосци”. Следователно по-важното за манипулирания писател е не какво пише и как го пише, а за кого го пише. За същото говорих и в предишната глава.

Привършвайки, ще добавя: „манипулация” е чужда заемка. На родния ни език тя се предава така: ръководство (насочване, напомняне), рукоприкладство (бой, пердах), обработка (компромат) и др. Всичко може и е потребно да се прилага според нуждата.

На Сенния аз вчера бях.

В шест минах през площада.

Там млада селянка видях

да бият без пощада.

Тя не издаде звук дори.

А бичът с бяс играе.

На Музата си казах: „Спри!

Тя твоята сестра е!”

Н. А. Некрасов

Ако един писател се чуди за какво да пише, той не е писател, а обикновен писар. Истинският писател носи ненаписаното у себе си, там то си чака времето. Талантът е неприлепчива болест. Писателският дар е страдание, имаш го и да не го искаш, нещо като гърбицата на гърбавия. „Пиши, пиши, грешниче Вълко, оти рука изнемогает” – е оставил като приписка един такъв страдалец. „Нерад, нерад, нерад...” – три пъти е повторил друг нашенски отшелник в скален манастир.

Как започва писането? То е подобно на котката, която ще ражда, и затова си търси скришно място, усамотява се и там може да пищи от родилни болки, да се гърчи, без някой да я види. Писането е самоизтезание. То начева с една възбуда, „прихващане” – също като нестинарите, преди да влязат с боси крака в парещите въглени. Цялата „игра” в него е мазохизъм. И пак ще кажа: творческата мъка не е в това, което разказваш, тя е в самото разказване. Търсенето на вярната дума е самобичуване – върви слепият във вярата си сектант и – „Пляс!” – с камшика. На гърба му (ръкописа) се появява тъмна резка, а над нея подутина (друга дума). „Пляс!” – нова черта и нова цицина. Понякога те се наслагват една върху друга, тогава е най-болезнено. Печатарите са изпадали в ужас, когато получат върнатите от Лев Николаевич, за стареца Толстой е реч, коректури. Болката на творческите мъки изпитва само писателят, тях читателят не ги усеща, за него те са дъхавото мазило на насладата, естетическата.

Кой как пише? Различно. Едни пишат непрекъснато, други – на периоди. Някои пишат сутрин, други будуват пред запалена свещ. Хемингуей пишел прав до специално направена масичка, клирос. Лев Николаевич пишел седнал, така го рисуват художниците. Николай Алексеевич Некрасов пишел легнал, а пък Константин Симонов, както узнах от него самия, се разхождал из стаята и приказвал на диктофона си. Разправят, че тъй пишели и авторите на американски бестселъри. С една дума: навици. Сега вече компютърът е почти магическо средство, но той не е писател.

Писането си има и своите прищявки, капризи. Алексей Толстой, преди да захванел да пише, старателно подострял многобройните си моливи, пишел само върху един и същ тип хартия. Няма да говоря за очистителното, което той препоръчва преди писането.

Пушкин, Александър Сергеевич, най-плодотворно работел, когато е на заточение – я в Михайловское, я в Кишинев. Жан Пол Сартр живеел в хотелски стаи, а Жорж Сименон непрекъснато си купувал замъци, които продавал след като напише романчето си. „Уха! – ще възкликне някой. - Та той има петдесет романа!” Така е – можел човекът да си го позволи. Само Омир, бащата на всички класици, е творял като бродяжничи. При него думата пишел не върви, едно защото е бил слепец, и друго – още не е бил изнамерен папирусът. Той пеел поемите си. Доста късно, но все пак навреме, атинският тиран Пизистрат наредил „Илиада”-та да бъде записана от устните предания.

Горе-долу такъв е животът на твореца по време на „кръстните” му страдания. Тогава той се отказва от всякакви други удоволствия, включително и любовните, отдава се на въздържание, способен е да изостави и собствената си жена. Писателят не се нуждае от допинг. Със спортистите е различно. Не случайно големите писатели се женят по няколко пъти, понеже в такъв един период най-лесно можеш да си хванеш за любовница писателска съпруга. Това не ви го препоръчвам по много съображения, които сега няма да излагам.

Като му отмине „прихващането”, писателят продължава да си живее като всички нормални люде – пие, напива се, разхожда се, ходи на мач и на лов, събира се с други писатели в кръчми и кафенета. По такъв начин се създават т.н. писателски школи и салони. Оттука тръгват и литературните „направления”. Но даже и в такава приказлива среда писателят си остава ревнив по отношение на творчеството, не спрямо жена си или любовницата си. Имам предвид темите и сюжетите. Владимир Владимирович Маяковски, напр. не разказвал вицове, съветвал и другите да не го правят. Особняк!

Дотук говорих за живота на писателя. Сега ще побеседвам за неговата смърт.

Слабите писатели умират от бърза забрава. Големите писатели умират от смъртта на героите си. Флобер, напр., е усетил вкуса на арсеника, от който умряла неговата Ема Бовари. Няма оцелял мъртвец, който да ни каже какъв е този вкус, но ето на – Гюстав Флобер познава този вкус. И Балзак едва не умрял заедно с дядо Горио – толкова бил отслабнал пулса на сърцето му, че той почти бездиханен се свлякъл на стола си. Едва при възклика на случайно посетилия го приятел : „Балзак умря!”, можал да промълви: „Глупак! Дядо Горио умря!”

Смъртта на писателя рядко настъпва на самия кръст, ако не бъде причинена с други насилнически средства. Най-често той умира като го смъкнат оттам и го погребат. Тогава „става на пръст”, както е рекъл Господ Бог. Но има и такива писатели, тях наричаме велики, които рано или късно „смертию смерть поправ” възкръсват и се възнасят. Духът им е жив.

Не е ли показателно, че ние, българите, непрекъснато издирваме гроба на Христо Ботьов и все не го намираме, а духът му непрестанно витае над нас, както е в стиха му „търсят духа на Караджата”.

Ето това е то, безсмъртието, божествеността на великите творци-създатели. Това не случва със всички, а само с онези, които докрай са си изнесли „своя кръст”. Което не е лесно нещо.

* Българският превод на стиховете е направен от автора