Иван Овчаров

ЗАЩО ИЗКУСТВОТО Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЖИВОТА

Измислицата свети,

само свети –

не изгаря.

И до последното усилие,

с което се завръща в паметта –

не накърнява с чувството за нещо неусетно,

а само свети,

както неударена камбана

във недовършен храм.

Животът ми минава

като молитва във подобни храмове,

но по е страшно да не се надяваш

и да кориш

измисления свят във себе си.

Не те изгаря участта,

в която си попаднал,

а само напънът да бъдеш в нея.

Най-истински остават очертанията

на вятърните мелници и хляба.

Изгарящ е единствено стремежът

да ги обхванеш,

да ги овладяваш,

да ставаш или страшен,

или смешен

за другите, които наблюдават

измислицата в теб –

сравнявайки

с реалността край себе си.

Измислицата свети,

само свети –

не изгаря.

Реалността изгаря,

щом не й допишеш

по нещо свое в текста

най-накрая...

И аз дописвам –

няма край единствено дописването.

Не остаряват само първите измислици

и следващите прочити –

не остаряват.

Човек разбира, че е много стар,

когато вече не успява

да доизмисля себе си.

Живея край морето –

предисловие

към изход или вход

за всяка

от мене продължаваща измислица.

* * *

„От заник слънце озарени...”

П. Яворов

Морето

във последната си същност –

да бъде черно...

Когато става дума за море,

едва накрая му изричаш името –

като изтръпване,

привличащо

с възможността да бъде за последно...

Живееш за последното море,

което ще пресичаш.