Иван Овчаров
ЗАЩО ИЗКУСТВОТО Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЖИВОТА
Измислицата свети,
само свети –
не изгаря.
И до последното усилие,
с което се завръща в паметта –
не накърнява с чувството за нещо неусетно,
а само свети,
както неударена камбана
във недовършен храм.
Животът ми минава
като молитва във подобни храмове,
но по е страшно да не се надяваш
и да кориш
измисления свят във себе си.
Не те изгаря участта,
в която си попаднал,
а само напънът да бъдеш в нея.
Най-истински остават очертанията
на вятърните мелници и хляба.
Изгарящ е единствено стремежът
да ги обхванеш,
да ги овладяваш,
да ставаш или страшен,
или смешен
за другите, които наблюдават
измислицата в теб –
сравнявайки
с реалността край себе си.
Измислицата свети,
само свети –
не изгаря.
Реалността изгаря,
щом не й допишеш
по нещо свое в текста
най-накрая...
И аз дописвам –
няма край единствено дописването.
Не остаряват само първите измислици
и следващите прочити –
не остаряват.
Човек разбира, че е много стар,
когато вече не успява
да доизмисля себе си.
Живея край морето –
предисловие
към изход или вход
за всяка
от мене продължаваща измислица.
* * *
„От заник слънце озарени...”
П. Яворов
Морето
във последната си същност –
да бъде черно...
Когато става дума за море,
едва накрая му изричаш името –
като изтръпване,
привличащо
с възможността да бъде за последно...
Живееш за последното море,
което ще пресичаш.