Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:

Разказ:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Памет
Поезия на края и началото
Poetry of end and beginning 
 
Бележки върху Йосиф Бродский по повод 10 години от неговата смърт
ПАНКО АНЧЕВ
Може и да е пресилено да наречеш един руски поет от края на ХХ век “нов Пушкин” или “Пушкин на ХХ век”, но сигурно никой не отрича, че Йосиф Бродский е един от най-ярките руски поети на всички времена. Разбира се, когато се слагат епитети, е необходимо да се държи сметка за тяхната условност и да не се забравя, че различните епохи имат своеобразни начини на самоизразяване. Това прави уподобяването на един съвременен автор с друг автор от класичните епохи твърде съмнително и отговорно. Но аз не се боя да приравня по значение и по сила на дарбата му Йосиф Бродский с великия Пушкин, защото Бродский наистина притежава уникална, присъща сякаш единствено на Пушкин, дарба да произвежда стихове, да борави със словото, да открива неподозирани възможности в стихотворната техника и да пише неочаквани и звънки стихотворения.
Но аз няма да упорствам, ако някой ми каже, че прекалявам или че не съм прав. Ще се съглася с него, но ще продължа да мисля (често и на глас ) за Йосиф Бродский като за автор, който завършва една епоха, но зачева и открива друга.
Бродский тръгва от онова, което поетите на 60-те години изразиха: голямото съмнение в избрания път, разколебаването на вярата във видимите и сякаш неоспорими и необорими истини, покълващото отчаяние, обръщането на погледа навътре в себе си... Обществото на 60-те години е общество на разрушението, на срутването на цял един свят на надежди и ентусиазъм, на разбиване на колективистичния дух. “Шестидесятниците”, както ги наричат в Русия, са само привидно патетични и масови поети. Под покривалото на силния тон се таи вече един нов дух, който все още няма сили да заяви, че не се примирява, че не се съгласява безропотно и че няма да повтаря стари и втръснали истини. Отваря се една пропаст – това е съмнението, безверието, “всичкопозволеното”. Такива са епохите на разлагане на колективистичния дух и на нравствения упадък.
Започва ново време...
Аз държа да отбележа, че Бродский е следствие на това време и че неговата поезия изхожда и продължава заложеното като опит и традиция от литературата на 60-те години. Но неговата епоха е различна!
Бродский е изразителят на човека, който почти е строшил оковите, но още не се е очистил от наслоенията на миналото и на присъщия му начин на поведение, от страха на това минало. Този човек осъзнава своята самота, но засега тя все още му дава сили и енергия да се самопреодолява. Той е уверен, че свободата е най-ценното, което му е липсвало в живота. “Притежаването” на свободата ( ах, най-сетне! ) го изпълва с вдъхновение и възторг, но и с един трудно скриваем скепсис. Защото животът тече; ние сме здраво, но и коварно привързани към днешното, и сме феодално обхванати от миналото, от неговите мисловни открития и движения на мисълта. Толкова фатално, че единствено реално е съзнанието за притежаване на свободата, но без да успяваме да й се насладим и изживеем като свободни хора. Културните аналогии в поезията на Й. Бродский са сякаш повече от непосредствените живи сетивни възприятия и спонтанни чувства. Героят повече обича да размишлява, отколкото да живее естествено и спонтанно. Занимава го единствено витаещият в пространството дух на античността. Античността е друго време, но и друг стил. Именно другият стил е илюзията, че е изходът от безликото и покорно съглашателство, от апатията и позора. Античността е съвършенството и на формите, и на духа; хармонията може да е студена и каменна, но е изящна и безгрешна. Тогава тя се превръща в убежище от догмите и профанизма. Нека наречем този порив у Бродский “романтично бягство”. Бягството е движение “от ...” и “за...” , а бягайки, човек може дори да намери някъде покой. Ала движението е непременно нагоре – далеч от земята и тленното. Там са новите светове, новите епохи и новите хора.
Но античността не е обикновен културен контрапункт на битовото ежедневие, а разрушителна сила, която променя хода на нещата, обръща наопаки значенията и им вдъхва трагичност и самота. Постоянната мисъл за живота е мисъл за смъртта, а самата смърт е просто самота и безизходност. Изобщо Бродский обича да придава величавост на обикновеното и да снижава мащабното. Тази склонност поражда иронично отношение към всичко, защото смешението размества фокуса, променя критериите. Най-лесно е в такова положение да не взимаш нищо на сериозно, за да се избавяш от неудобството, когато постоянно грешиш . А когато грешиш, когато бъркаш в преценките или просто не улучваш времето и мястото на своя живот, ти губиш твърдата опора, разколебаваш се напълно и не участваш пълноценно в обществото. Героят на Бродский е своеобразен аутсайдер – понякога доброволен, понякога по принуда. Но винаги търсещ да се улови за здрава ръка и да наблюдава от новата позиция ставащото пред него или под него. Той обича да се издига над реалността и да я коментира. Да си извън е тежко, но понякога е и удобно. Само така можеш да бъдеш безкомпромисен и безапелационен, да не се страхуваш от последствията на твоето отношение и да не участваш в масовата психоза. Лошо е да бъдеш незабележима прашинка в гмежта – да нямаш собствено лице и гласът ти да не се чува. Именно от такава гмеж се старае да се измъкне този герой; той има самочувствие, гордост и чувствителност, за да се примири с налаганите му правила и поведения. Това е неговата тема – не животът изобщо, не природата, историята или любовта. Темата е за самоутвърждаването сред множеството на личността, която е индивидуалистична. Затова е и този интерес към античността и постоянното съизмерване на собствената способност за мисловна дейност с прозренията и духовните драми на римските и древногръцките философи и писатели. Днешният живот е само нищожна добавка към историческия опит и към преживяното от предходниците ни. Това вече е причина да се отнасяме с насмешка към себе си. А насмешката спрямо себе си едва ли е непременно самоподценяване или липса на самочувствие; по-скоро е необходимо условие да бъдеш справедлив към личното си поведение. Така поне няма да се самозабравяш и да консумираш горчивите плодове на суетата.
“Всичкопозволеното” е моралът на постмодерното време, чийто зачинател в руската поезия е Йосиф Бродский. Този морал вероятно не е чак толкова краен към всичко, но поне спрямо начина на изразяване е изцяло приложим. Пародирането е обикнат похват от поета. Героите му са все склерозирали старци, които будят насмешка или снизхождение. Дори напълно изтощени физически, те продължават да бъдат в плен на суетния си героизъм. Това ги прави неадекватни. Самата им биографична история е смешна. Смешни са живите, но и умрелите. Смешна е сериозността, с която се отнасяме към старите хора и към миналото изобщо. Смешна е дори тъгата по отминаващото време, защото е изгубен смисълът:
В просторной спальне старый откупщик
рассказывает молодой гетере,
что видел Императора. Гетера
не верит и хохочет. Таковы
прелюдии у них к любовным играм.
Или:
Для рта, проговоривщего “прощай”
тебе, а не кому-нибудь, не все ли
одно, какое хлебово без соли
разжевывать впоследствии. Ты, чай,
привычная не к доремифасоли.
Тези примери показват начина, по който Бродский “снижава” патоса, за да се избави от него и за да даде друга гледна точка и друг критерий за оценка. Новото време идва не само с нова интонация (Тинянов), но и с нов поглед, нови думи и критерии за оценка на досегашното. Тези критерии обаче са също така мащабни и достойни, каквито критерии имаха епохите на възход и хармония.
Бродский е много всеобхватен поет. Той се чувства гражданин на света и историята. Всеобхватността му не е единствено в темите, които разработва – а те наистина са толкова много и толкова различни, че е трудно дори да се изброят. По-същественото е, че поезията му съдържа такива нюанси на състояния и чувства, че сравнението с Пушкин, което направих в началото, едва ли е пресилено. Но Пушкин изрази един свят, който беше градивен и хармоничен – въпреки тежките конфликти и драми в него. Бродский изрази разпадащия се свят. И двамата отключват страсти и мисли, каквито други поети не успяват да постигнат. Светът на Бродский е разпадащ се свят, но той още не е разрушен напълно и това го прави още по-сложен и вътрешно противоречив. Старото и новото са в люта битка и не подбират средствата, за да защитят правото си на оцеляване. В такава битка няма място за сантименталности. Или ще живееш, или ще отстъпиш на другия. Бродский рядко представя “добри” хора, защото хората не се делят на добри и лоши. Те дори не се разделят полярно, тъй като всичко е объркано; светът се преустройства и в този бурен процес той няма още собствено лице. Но Бродский осъзнава величината на света; той мисли съобразно тази величина и й придава словесна обвивка. Сриването на грандиозната постройка на колективистичното общество (това сриване вече е забелязано от поколението на 60-те години) в Русия е епохално събитие за историята на човечеството и у Бродский то е изобразено и изразено потресаващо грандиозно. Само поет от ранга на Пушкин може да се справи с подобна задача. Защото са необходими много думи и богатство от изразни средства, които единствено големият поет притежава и владее успешно.
Поразителна е техниката на Йосиф Бродский. Руският му език ту се разпада, ту придобива нова сила и могъщество; стихът му е ту звънък, ту затлачен от образи и игрословици; ту брилянтно изчистен и доведен до съвършенство, ту груб, насечен и суров. И какво богатство от рими и ритми! Също като при Пушкин перото не се щади и не се спира пред никаква трудност, за да намери най-точната и вярна дума. Словото е богато, пищно, разточително дори. Но и премерено, стегнато във формата, изящно като изказ.
Нужно е все пак да се върнем към проблема за изобразяването на античността в поезията на Йосиф Бродский, защото тук се крие и ключът към нейното вярно разгадаване и тълкуване. Античността е полето, върху което може да се разпростре постмодерната (нека да е просто модерната ) ирония. Но това има много важни последствия. Защото върху грандиозното и мраморно величествено тяло на древността се е отворила вече язва, която постепенно или пък скоротечно се разпростира върху цялото тяло. Високият сюжет съзнателно се снижава с битови ситуации. Героят или героите попадат там, където санът и историческото им величие никога не би позволил. Но защо, когато това е хем в миналото, хем в настоящето. А настоящето е пошло и предразполага към подлости и скверни деяния. Смешно е, защото чакаш афоризми, антични драми, философски мъдрости, а устата на героите проговорват простотии. Този тип ирония е обикнат от Бродский похват. Изобщо, цялото му творчество е иронично “оскверняване” на тържествеността и патетиката на миналото чрез профанизма на настоящето. Това е иронизиране на руската претенция за “имперско съзнание”, за модерно продължение на “Рим” и “Цариград”; претенция за уникалност и мисия. Може би тук Бродский стои на противоположна позиция спрямо Пушкин, а и на цялата руска литертура. Модерното (нека не е още постмодерното) съзнание е готово да принизи всичко свято, да го преобрази до неузнаваемост и да го “подхвърли” с иронична полуусмивка на преситения от големи думи съвременник. Ето го Йосиф Бродский. Руски поет, който тръгва от руската традиция, за да я опровергава и иронизира.
Но в тази ирония има много тъга и драма. Тя е породена от срутването на кумирите, от провала на идеята и обезценяването на идеалите. Бродский иронизира социалната система, разпадналата се колективност и величавост, а не човека, не родината и руския дух. Нещата са се променили; друго е времето и то има друг дух и не бива да се борави със стари мерки и да се мечтае и говори с изхвърлени от употреба думи и понятия. Несъответствието на идеалите с реалността провокира в еднаква степен и драмата на съзнанието, и иронията в оценката. Други са величията днес и други са техните носители и изразители. Да забравяш това, означава да останеш в миналото и да търпиш присмеха на историята.
Иронията само в началото предизвиква смях. После тя отключва страданието и сълзите. Поезията на Бродский иронизира закостенялото и архаизирано до склеротичност обществено съзнание; но тя е изпълнена и с огромна тъга. Руското страдание и тук намира думите, за да напомни за отговорността на руския дух пред света. Мъката не е абстрактна. Тя е породена от раздялата, от високата нравственост, която поема върху себе си вината за несъвършенствата и страданията на обикновения човек – където и да е той; от неосъществените човешки стремления и от жаждата му по свобода и щастие.
След Йосиф Бродский руската, а и вероятно цялата европейска поезия тръгва по нов път. Той изчерпи един продуктивен за ХIХ и ХХ век модел на поетическо съзнание. Той изчерпи дори и думите на двете предишни столетия и сега поетите ще трябва да говорят на нов език. Какъв ще е той, ще кажат самите те...
 
 
Назад [ 6 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма