Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:


Поезия:

Фрагменти:


Бележник:

Разказ:

Неюбилейно:

Мъдростта на човечеството:

Островитяни:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Разказ
Постройка от дъски
A board construction 
 
ИВАН РАЙКОВ
Едва ли някой в околността можеше да прави по-вкусни сандвичи с хайвер от треска, отколкото тая прегърбена и донякъде грозновата жена. Докато лапаше една от седемте филии хляб, И. скришом наблюдаваше женската фигура, миеща чинии в умивалника.
Някой беше казал на И., че каквото и да прави, той винаги ще си остане ненормален, такъв се бил родил. И. обаче не вярваше на никого, защо да им вярва, след като те не му вярват?!
Всеки провинциален град притежава своята знаменитост. Това може да е всеки, например извратеният обущар, който изпитва страст от това да прокарва пръсти по дамските обувки, може да бъде сервитьорката, която е преминала през почти всички семейни легла в града, може и да бъде бавноразвиващ се индивид, който вечно се набива на очи по улицата, било то умишлено или не.
Точно това беше И. Знаменитост. Знаеше, че е бавноразвиващ, повтаряха му го още откакто бе дете.
Жената избърса ръцете си в пешкира, закачен за вратичката на шкафа и седна до И.
– Изумително! Не вярвам някой да яде сандвичи по-бързо от тебе.
Той преглътна със затруднения и отвърна, поднасяйки следващата филия към устата си.
– Просто за вкусни. Правиш ги направо... – тук тя не разбра думите му, тъй като черната паст под носа му вече бе пълна.
Топлата лятна луна хвърляше лъчите си по къщичките, покриващи околията, също така, както жътварите хвърляха семена на нивата. Някакъв мек вятър се вмъкна в слабо осветеното помещение и погали тила на И. В този миг той мъмреше нещо под носа си, но тя не го слушаше. Просто го гледаше. Гледаше глуповатото му изражение, долавяйки пламът, който обикновено бе скрит при нормалните хора. Виждаше облещения поглед, виждаше малкия нос, виждаше пълните бузи.
– Много беше хубаво. Казвам ти, хубаво беше. Да.
– Кое?
– Сандвичите.
– Искаш ли още?
– Не, лошо ми е. Не от сандвичите, а от това, че бяха много. Да, много бяха. Бяха много...
– Не е нужно да повтаряш – постара се да вметне, прикривайки раздразнимостта си.
– Не повтарям. Просто го казвам по различен начин.
Тя се усмихна и остави чинията му в мивката.
– Сега какво ще правим?
И. дори за миг не се замисли.
– Ще ти разкажа за моята къща.
– Всеки ден говориш за нея...
– Дървена къща – отсече, без да обръща внимание, че я прекъсва. – Сам ще си я построя. Ще бъде на един етаж, а покривът ще е нисък. Купил съм и място, по баира нагоре от тука. Беше евтино, почти без пари. Нищо работа. Щото имало свлачище и никой друг не го иска мястото.
Тя не искаше да задава въпроси, вече ги бе задала хиляди пъти, по един и същи начин. Просто го слушаше.
– А гледката е прекрасна – продължи. – Сутрин се вижда изгревът между планините, а вечер – луната. Ако искаш, мога да те заведа сега, да ти го покажа.
Главата й се сведе надолу, гърдите й се повдигаха и от гърлото й се понесе въздишка.
– Всичко... Всичко, което ми говориш, звучи много хубаво, ама как ще я построиш? – Направи кратка пауза, но след като не получи отговор, продължи: – Нямаш пари.
– Ще работя!
– Ще работиш ти? Не виждаш ли, че никой не иска да те наеме?
– Вече ме наеха.
– Така ли? Къде?
– В дъскорезницата. За по три на ден.
– Това е много малко. И една дъска не можеш да си купиш.
– Ще спестявам.
– Ще ти трябва време...
– Майната му на времето.
Той избухна в идиотски смях и удари по масата.
– Знаеш ли, изморена съм.
– О – възкликна, – ами... тогава ще си тръгвам, да те оставя да се наспиш. Знам, че обичаш да спиш, всички обичат да спят. Това е най-приятният начин да си губиш времето. Да, всеки обича да спи...
– Лека нощ – рече с усмивка.
И го изпрати до вратата. После, докато крачеше сама по коридора, се чувстваше гузно, задето е пропъдила единствения си приятел по подобен начин, още повече че той дори не можеше да го осъзнае. Ужасяващо чувство гризеше вените по тялото й, идеше й да заплаче. Но щом легна в празното легло, тя сякаш го направи още по-празно. Спеше. Спеше, макар и сълзите да се цедяха през стиснатите й клепачи.
И. крачеше по пустата пътечка към бараката, която обитаваше, вече знаеше пътя наизуст и въпреки това все още се страхуваше. Страхуваше се от мрака. Не знаеше какво се крие в сянката му, не знаеше дали изобщо има нещо наоколо. Не, нямаше – точно това го плашеше повече от всичко.
Мирисът на нощта попиваше в кожата му, а полъхът го тласкаше напред. Мразеше бараката, тя бе толкова различна от неговата къща с мечти, която бе толкова различна... По-различна и от него самия.
Най-хубавата къща в градчето...
Докато спеше, Тя му се привидя насън. Същата тази скромна и същевременно съвършена. Виждаше бялата фасада, покритата с бръшлян веранда, сините капаци по прозорците, абаносовото дърва с табелка, изобразяваща неговото име, градината отпред... Да, градината. Щеше да бъде разделена на две – едната част щеше да засее с цветя, а другата с тикви. Обичаше тикви. Освен че Тя можеше да прави сандвичи с хайвер от треска, можеше да прави и печена тиква. Точно затова щеше да засее тикви и всяка есен щеше да й носи... Междупрочем, Тя готвеше и царевица. Да, и царевица щеше да посади.
И. Обичаше и да чете. Рядко разбираше какво чете, но идеята да свързва букви в думи, думи – в изречения, изречения – в текст му се струваше силно примамлива. Имаше няколко тома по философия под леглото в бараката, които от време на време прелистваше, или поне това, което мишките са оставили. Но в неговата къща бе решен да си направи библиотека, същата като на кмета. Веднъж, първият и последен път, когато той влезе в този странен кабинет, той видя три стени, покрити от горе до долу с книги, една от тях оставена празна, та да може светлината да връхлита през прозореца и да осветява скъпото бюро (така и не разбра от какъв материал беше). Опита се да посегне и да докосне ръбчето, но:
– Не го пипай! – изкрещя кметът.
В библиотеката щеше да сложи и грамофон. Не слушаше музика, рядко успяваше да я разбере, бе твърде сложна. Но му допадаше това как звуците излизат от някаква медна фуния и карат хората да танцуват.
Една вечер тайно бе погледнал през прозореца на библиотеката и видя как старият кмет седи в някакво кожено канапе, с качени крака на табуретка и с лула в ръка... Харесваше му. В онзи миг старецът приличаше на умен човек, а всички знаеха, че не е. И И. знаеше, че ако и той има такава стая и че ако той направи същата отпусната поза и сериозно изражение, то той ще прилича на умен човек, хората ще престанат да го наричат „идиот”, „олигофрен”, „дебил”. В действителност тези думи не го обиждаха, чуваше ги, откакто се помнеше, едва ли някога техният поток е спирал. Вярно, по подобен начин наричаха и кмета, но не и в негово присъствие – когато той бе наоколо, всички му се усмихваха и сваляха шапка. Е, при И. пак се усмихваха, при това по-ясно, но иронията бе очевидна, за разлика от тази при кмета.
Имаш ли библиотека, хората те обичат. Това бе простият извод, до който бе стигнал. Страстно мечтаеше, толкова страстно, че забравяше да живее. Не спеше дни наред, само мечтаеше, а заспеше ли, пак мечтаеше. И когато отвореше очи, виждаше единствено и само онази несъществуваща къща, построена из полята на въображението му, с толкова здрави основи, че дори същото това въображение, не би могло да я събори.
Събуди се. Не се намираше в Къщата, намираше се в едностайната барака, напомняща градински склад, където градинарят държи инструментите си, а в ъгъла има малко легло без матрак, където той от време на време се изляга.
И. избърса лигите от устата си, премигна няколко пъти и се прозина. Слънчевите лъчи падаха косо през мръсния прозорец и осветяваха прашинките, падащи към пода. След това си спомни, че днес е първият му работен ден в дъскорезницата и не трябваше да закъснява. Нямаше нужда от часовник, знаеше, че е шест и половина сутринта, винаги се събуждаше точно в този час, сякаш в главата му има будилник. Нямаше нужда и да се преоблича, навсякъде ходеше с едни и същи дрехи и именно тази мисъл му напомни отново за дъскорезницата – всички там носеха специалните зелени гащеризони. Представи си се в такъв и се почувства щастлив.
Затръшна вратата на бараката и се запъти по калдъръмения баир. Мислеше си за прекрасния сън, толкова чист и приятен, че дори в момента бе някак си... доволен. Сякаш всичко е било истина.
Но не беше!
Почука на Нейната врата, после още веднъж, когато сънената жена му отвори.
– Толкова е рано...
– Гладен съм – прекъсна я.
Тя му се усмихна и го покани да влезе.
– Хайде бе, по-бързо!
И. напрегна силите си и вдигна дървената греда. Ако наоколо беше само живият мирис на смола, нямаше стържещи резачки, крещящи работници, камиони и какви ли не други машини, И. би си помислил, че това е раят.
Работата му се състоеше в това да пренася дървения материал от едно място на друго, но най-важно от всичко бе да не си отваря устата, ако някой го нарече по един или друг начин. Така му бе заръчала Тя, давайки му сандвичи с хайвер от треска за обедната почивка.
Струваше му се интересно, той не само че местеше разни греди, но можеше да види различи хора, макар и те да не му обръщаха особено внимание. Повечето работници мълчаливо вършеха работата си, други просто стояха и гледаха отстрани, трети пък изобщо не идваха на работа. А клиентите... Да, клиентите. В повечето случаи идваха цели семейства, начело с бащата, който оглеждаше внимателно дъските, миришеше ги, опипваше ги, накрая заявяваше бройката, която желае да поръча. Явно е, че и те строяха къщи... Но едва ли щяха да бъдат толкова хубави, колкото неговата. В тези мигове той доволно се усмихваше, понякога дори се стараеше да покаже усмивката си на недоумяващите клиенти, но не смееше да назове причината. „Ще се обидят” – мислеше си.
– Абе на теб не ти ли казах да работиш по-бързо! Хайде, трябва да спазваме графика – говореше надзирателят, който от време на време драскаше някакви отметки в списъка си.
– Да, шефе – отвърна.
– Ама аз не съм шефът. Шефът идва само вечер да се запознае с новите работници.
– Той добър човек ли е?
– Да.
– А умен ли е?
– Разбира се, че е умен, нали е шеф.
– Хубаво. Щото не обичам да говоря с глупави хора.
Непознатият се усмихна и потупа И. по рамото, след което продължи да кръжи из склада за дървесина.
Едночасовата обедна почивка, чакана така дълго, далеч не бе достатъчна за И. – чувстваше болки по цялото тяло. „Така е, винаги е така първия път” – повтаряше непознатият глас. И. седеше на някакъв пън, изтощен, искаше да си поспи, винаги спеше, след като се е наобядвал. Но точно когато се унесе, се разнесе пронизващият стон на резачката, стенание на триони, бръмчене на камиони... Примири се. Изправи се и продължи да върши хамалската работа, стараейки се да не мисли за болката. Следобедната жега го бичуваше, дланите му сякаш се варяха в пот, скрити дълбоко под кожените ръкавици, които копнееше да свали, но направеше ли го, тресчици щяха да се забият в кожата и под ноктите му.
Часовете се нижеха бавно, толкова бавно, че И. изобщо спря да мисли за времето. Тананикаше си някаква измислена последователност от звуци, но в повечето случаи не можеше да я чуе поради стърженето на трионите. Точно заради това се стараеше да придава мелодия на скърцащият хор... Ето, току-що пееха „Ода на радостта”, после пък песента, която всяка вечер хората пеят в кръчмата, накрая се опитаха дори с месата от неделната сутрин предишната седмица. Долавяше особена куртоазия в техните гласове, куртоазия, каквато романтиците залагат в своята поезия, такава каквато обикновените хора не са способни да пресъздадат. Беше чел някакво такова стихотворение, но така й не разбра коя е така възхваляваната дама. Дали не е Тя? В действителност не познаваше други жени, освен нея. Не, той изобщо не познаваше други хора. Е, вече познаваше Надзирателя, струваше му се добър човек, че и умен. Интересно, такъв ли щеше да бъде и Шефът?
– Хубаво, почваш по-добре да се справяш – вметна Надзирателя, профучавайки покрай него.
„Добре се справяш” – повтори си наум. Беше горд. А отдавана не се бе чувствал така, откакто майка му почина. От тогава никой не се гордееше с него, затова кратките мигове, в които той самия бе горд със себе си, бяха истинска наслада. Надяваше се и Шефа да е горд с него, след като му покаже всичките дъски, които е пренесъл. „Ето, шефе, всичките тия съм ги пренесъл!”, или пък: „Виж, шефе, това аз го пренесох.” Не, твърде детинско беше. Щеше да каже: „Погледнете, беше трудно, ама ги пренесох всичките.” Да, точно така щеше да каже. Представи си възхищението по лицето на Божеството и като че ли това му даде сили да ускори ход.
– Браво бе! – дочу се гласът.
Избърса потта от челото си и продължи.
Когато последният звънец удари, Надзирателя се провикна:
– Хайде всички, свободни сте. Само И. искам да остане.
И. се усмихна, щом чу името си, и свали ръкавиците, изпитвайки чисто удоволствие от свободата на ръцете си – избърса потта от дланите си по опетнения от смола гащеризон.
Когато джипът спря пред дъскорезницата И. настръхна и застана мирно. Със страхопочитание огледа излезлия от автомобила човек. Изглеждаше умен, носеше черен костюм, бяла риза и вратовръзка.
– Здравей, Шефе – рече Надзирателя.
– Този кой е? – попита.
– Това е И., новият работник.
– Здравей, Шефе – повтори И.
Настана неловка тишина, накрая И. рече притеснено:
– Погледнете, беше трудно, ама ги пренесох всичките – и посочи към купчината дърва.
Мъжът повдигна вежди, след което:
– Ами... Браво.
– Справя се учудващо добре, сър. От днес е на работа, в началото му беше трудно, ама после свикна.
– Аха.
– Вие май наистина сте умен човек – спонтанността на тази реплика накара Шефа да се възмути.
– Как разбра?
– Ами не говорите много. Майка ми казваше, че умните хора си мълчали.
– Аха.
Отново мълчание.
– Знаете ли, Шефе, когато събера пари от тая работа, ще си построя къща.
– Нима?
– Да, и ще взимам материал от тука.
– Чудесно.
– Да, това ще бъде най-хубавата къща, правена някога. Скромна, ама хубава. С веранда... И-и-и... И градина! Да, и градина. Така си я представям. Жалко, че не можех да рисувам, ако можех, щях да ви я покажа на някой лист.
– Знаеш ли, И., въображението е най-необуздано в мечтите – отбеляза Шефа с престорена нотка на мъдрост.
– Не разбирам. Какво казахте?
Засмя се с думите:
– Нищо, нищо... Ще трябва да тръгвам – след което кимна на двамата и се върна в джипа.
– Това беше странно – отбеляза Надзирателя, гледайки в отдалечаващият се автомобил.
– Кое?
– Той просто дойде и си отиде.
– Не е ли нормално.
– Ами...
–Абе голяма работа. Важното е, че е умен. Нали?
Не отвърна.
– Хайде, трябва да си тръгваме.
– Вие си отивайте, аз ще поостана, за да измета, че бая боклук е станало.
– Добре тогава – с усмивка. – До утре, И.
– До утре.
Останал сам, И. грабна метла и лопата и с бавни стъпки обиколи местата, където се бяха събрали стърготини. Изхвърли ги в чувал и седна на прашния под. Не помнеше някога да се е чувствал толкова изморен. А и беше гладен. Още сега щеше да отиде при Нея и да се нахрани, не знаеше какво щеше да му е наготвила, но знаеше, че каквото и да е то, ще бъде вкусно или поне ще му се стори вкусно. Изправи се и понечи да си тръгне, но...
Спря се. Видя купчината дъски, която бе натрупал в ъгъла... Големи дъски, точно такива, с каквито някой клиент щеше да построи своята къща. Идеята, която го споходи, го накара да претръпне от вълнение. Приближи се и взе една от дъските. Триметровото парче дърво му се струваше леко, вече бе свикнал с тази маса.
Щеше да мине през задния вход, никой не трябваше да го види, че краде. Можеше да го вкарат в затвора заради това. Ама всъщност какво толкова, една дъска.
Докато крачеше по стръмната горска пътека, И. се запита за какво му е тази дъска? Той просто я бе отмъкнал, едва ли някой изобщо щеше да забележи. Сутринта, когато клиент си взимаше поръчката, видя, че никой не брои броя на дъските и едва ли някой щеше да брои утре. И все пак...
Каква работа щеше да му свърши? Можеше да закове дупката в покрива на бараката, можеше и да я начупи на парчета, та да има дърва за зимата. А можеше и... Точно така! Щеше да я скрие в гората. Беше се решил... Всеки ден щеше тайно да взима по една дъска и да я крие в гората, така след година няма да има нужда да харчи пари за дървен материал. А парите, които спечелеше от дъскорезницата, щеше да спестява... Отново се почувства горд със себе си, заради младежкия си ентусиазъм, заради хитростта си заради досетливостта...
Постави дъската внимателно между две дървета и я покри с шума, никой не трябваше да я вижда, инак би се усъмнил... Огледа се притеснено. Наоколо нямаше никой. Завъртя се на пети върху влажните и гниещи листа, после се върна обратно в градчето.
Почука по вратата Й.
– Здравей, И.
– Здрасти.
– Гладен ли си?
– Много.
– Влизай тогава. Да знаеш само какво съм ти приготвила!
Тя го погледна в очите, усмихна се на изтощения му вид и изпита някакво странно облекчение. Сякаш цял ден го бе чакала...
Дните минаваха бавно, седмиците – бързо, месеците – светкавично. Всяка вечер след работа криеше откраднатата дъска сред купищата и след това, щом си легнеше в леглото в бараката, в сърцето си усещаше болка. Странна болка, сякаш някаква невидима ръка е сграбчила сърцето му и го дърпа. Беше крадец, знаеше го. А фактът, че криеше такава тайна, го караше да се чувства самотен. Копнееше да я сподели с някого, да се отърве от ужасяващата го тайна. В същото време обаче мисълта за къщата ставаше все по-близка...
Изминаха две години, вече бе събрал достатъчно дъски, та да изгради основата. А парите можеше да похарчи за останалите разходи. Точно така щеше да направи.
Но тази вечер бе по-ужасна от всякога. Страхуваше се, целият трепереше, въртеше се като пумпал в леглото си, гледаше ту едната, ту другата стена, а затвореше ли очи, слухът му се изостряше. Чуеше ли стъпки отвън, мислеше, че това е Шефа, който идва да го набие. Да го накаже... За миг бе готов да върне дъските, но знаеше, че ако го направи, ще се предаде и пак ще бъде набит.
Не, това не можеше да продължава. Беше около единадесет, можеше да се обзаложи – луната се бе издигнала над планините, което му помагаше да се ориентира. Когато мракът го погълна, той осъзна, че наоколо няма никой друг. Беше напълно сам. Спря се за миг и се огледа. Беше тихо. Сякаш всичко бе мъртво, дори той самият. Нейните прозорци все още светеха в далечината, което го подсети, че трябва да продължи напред. Ускори ход и след няколко минути тътрене по камънаците И. стигна до познатата врата. Почука няколко пъти, бавеше се... Накрая вратата се отвори и...
– Ама защо плачеш?
Тя избърса сълзите си с ръкав и отвърна:
– Не, не плача. Влизай. Какво търсиш тука по това време?
– Няма да влизам. Искам да ти покажа нещо.
Погледна го учудено, искаше да попита „Какво?”, но знаеше, че няма да получи отговор. Обу ботушите си, заключи вратата и го последва.
– В гората ме водиш?... Да, натам сме тръгнали. Какво има там? Хайде, кажи ми.
– Една тайна. Не искам да имам тайна, трудно е.
– Каква тайна?
Спря се и се обърна към нея. В очите му Тя забеляза страх... панически страх, сякаш бе видял титанично зло да приближава към тях. Двамата замълчаха, беше повече от ясно, че не иска да й го каже, а иска да го покаже.
– Скоро ще стигнем...
Завиха наляво, минаха през храсталаците и когато се озоваха на заградения от дървета участък, И. вдигна покривалото от огромната купчина в средата...
– Това пък какво е? Дъски?
– Да, дъски.
– Какво означава това? Защо ги криеш. Да не би да си ги... Откраднал.
И. замълча, сведе глава засрамено.
– Откраднал си ги – рече хладно. – Това е лошо. Много лошо. За какво са ти притрябвали тия дъски?
– За Къщата!
– Тази къща – нервите, които се събираха в душата й през годините сякаш се концентрираха в някаква топка и тя започна бавно да се издига нагоре, щеше да избухне. – Господи! Престани с тая идиотска къща.
– Не говори така! – щеше да се разплаче.
– И., ти не можеш да построиш къща, виж се. Ти си... Ти си дебил, не можеш да създадеш нищо!
– Тихо!
– И крадеш! Знаеш, ли че заради това можеш да отидеш в затвора? А?
– Стига. Не трябваше да ти показвам – метна обратно покривалото и понечи да си отиде.
– Откажи се, И. Ти никога няма да построиш своята къща. Ти не си способен. Недей да мечтаеш, за Бога, това само ще те убие.
– Казаха ми, че мечтите са хубаво нещо.
– Не ги слушай! Ти не си като тях.
– Ама... – заекваше, очите му се напълниха със сълзи, – защо? Защо говориш така? Нищо не съм ти направил.
– Не си ли? Напротив, направил си ми. Ти си ми приятел. Единственият приятел.
– Защо?
– Защо ли?! Виж ме. Виж колко съм грозна. Едно време и аз мечтаех да бъда хубава, също както ти мечтаеш за твоята къща. Погледни ме сега. Моята мечта сбъдна ли се?
– Ама ти не си грозна?
– Грозна съм! Аз съм най-отвратителната жена, която съм виждала. Знаеш ли какво стана днес? Погледнах се в огледалото. Най-случайно зърнах отражението си. Ужасих се. Видях гърбавото си тяло, видях отвратителното лице. Само... Само очите си харесах. И ги погледнах, гледах само зениците си. И колкото повече се приближавах до огледалото, толкова по-отблизо виждах своите очи. И знаеш ли? В тях, в очите ми, аз видях собственото си отражение. Само някаква сянка, същата тази грозна и гърбава сянка, с увиснали гърди. С...
– Ти си най-красивата жена, която съм виждал. Никоя друга не е толкова красива – прекъсна я.
– Аз... Аз съм грозна. Така е при жените – или сме красиви, или не сме. Не може да има среда, а да кажеш на една жена, че е красива, е вулгарно. Само й даваш някаква надежда. Празна надежда.
Ръцете на И. трепереха. Чувстваше се сякаш всичко щастливо в него бе изчезнало, сякаш не бе останало нищо добро, нищо светло. Само страх и омраза. Мразеше себе си, мразеше, задето бе крал, задето лъжеше приятелката си, мразеше се, задето мечтае. Легна върху шумата, сви се на кълбо и заплака. Тя прикри треперещите си устни с длан и се приближи до него. Легна на земята. Прегърна го...
Изминаха години. И. остаря, заедно с жената до него. Живееха в нейния дом, неговата къща все още си бе просто мечта.
– Вече имам пари. Дъските също са за запазили... Мисля, че вече можем да построим къщата. Сам ще я построя. Ще работя седмици, без да почивам. Но ще я направя...
Удържа на думите си. Още на сутринта се качи по баира, за няколко дни изкопа основата, а до края на седмицата първият и единствен етаж бе готов. Така за два месеца Къщата бе готова. Накрая, когато трудът му бе към своя край, И. избърса потта от сбръчканото си чело, потопи четката в кофата с бяла боя...
Привечер всичко свърши. Той погледна дървената фасада, огледа внимателно задната част, вътрешността. После излезе отвън и отново зърна своето творение. Чувстваше се щастлив. Чувстваше се празен. Чувстваше се... безсмислен. Вече нямаше за какво да живее, бе постигнал най-високата си мечта... Но не можеше да разбере кое е това чувство, което така усърдно го гризе. Тази къща, дъските от които бе съградена, не му принадлежаха. Къщата не бе негова. Тя бе чужда, принадлежеше на Шефа...
Искаше да слезе в града и да повика жената, която чувстваше като приятел, като съпруга и като сестра..., но не можеше. Какво щеше да й покаже? Нещо, което е изградил сам, нещо чуждо. Намрази се. Отново мразеше своята същност, мразеше се, задето крадеше, задето не бе върнал дъските в дъскорезницата, мразеше се, задето бе сгрешил.
Погледна отново къщата. Всъщност това не беше никаква къща, това бе просто постройка от дъски... Спомни си как всяка вечер мечтаеше за нея, за тази съвършена постройка, за тази най-красива крепост... За нещото, което ще го отдели от света, за неговата утопия. После върна вниманието си в реалността и осъзна една ужасяваща истина – Къщата, която бе построил беше грозна. Тя не бе такава, каквато я бе виждал години наред. Тя бе проста, на места дори крива, с несиметричен покрив... Изглеждаше ужасно. Мразеше я, сигурно и тя мразеше него, задето я бе създал така недъгава!
Небето се съдираше от гръмотевици, светкавици осветяваха тъмнината наоколо... Тази къща не трябваше да съществува повече, тя бе ничия. Не, не беше негова, чувстваше я чужда, срамуваше се от нея.
Почеса побелялата си коса и стисна бутилката разтворител. Влезе през скърцащата врата и разби пълното шише в земята. Драсна клечка кибрит и я пусна върху зловонната локва ацетон. Мек пламък заигра по пода, разнесе се пронизваща миризма на смърт.
И. излезе от своя позор и го погледна от далечината. Гореше, целият гореше. Приличаше на къща, разположена насред адските безкраи, и сякаш чуваше как хората в нея крещят не от болка, а от мисълта, че този пожар ще продължи вечно. Но всъщност в нея нямаше никой...
Тя рухна... Беше я градил месеци, а само за няколко минути се превърна в купчина тлееща пепел. И. се усмихна. Сега вече щеше да спестява пари наново, щеше да успее. Да, беше стар, но щеше да побърза. И щеше да я построи наново, този път съвършена, също като в мечтите му.
Остра болка прободе сърцето му и той падна на земята. Виждаше залеза, криещ се зад розовите облаци в далечината. Сега, когато Къщата отново бе просто експонат в музея на неговите мечти, той знаеше, че има за какво да живее, има за какво да се надява. Беше щастлив. Толкова щастлив, че сърцето му спря. Стихна...
Вече бе мъртъв. Отново сам. Студен. Самотен. Но усмихнат...
Не знаеше къде се намира, в действителност не се и интересуваше, но все пак предполагаше, че това е неговият Рай.
Беше отново млад. Седеше сам-самичък на верандата на къщата такава, каквото я мечтаеше приживе. Спокойствието, царящо вътре в него, бе като някакво благоуханно пролетно цвете, на което той можеше да се наслаждава във Вечността. Но най-прекрасно от всичко беше мисълта, че вече няма за какво да мечтае. Там нямаше за какво да живее, там изобщо не се живееше. Там, той бе просто щастлив, не бе посветен на нищо друго, освен на щастието си. Другото не бе от никакво значение. Другото не съществуваше.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма