Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:


Разказ:

Събития:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Бележник
Някои особености от поетиката на Стефан Тинтеров- Вен Тин
Some features in the poetics of Steffan Tinterov (Ven Tin) 
 
ВЕН ТИН (СТЕФАН ТИНТЕРОВ) е роден през 1885 г. в Бургас. Учи в родния си град и в Пловдив, завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Работи в Стара Загора като заместник-прокурор. От 1906 г. започва да сътрудничи със стихове в сп. “Демократически преглед”. Публикува проза, статии, рецензии в периодичния печат. Негови стихотворения са публикувани в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” (1910) под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Умира през 1912 г. Първото самостоятелно издание на творчеството на поета символист е съставената от Владимир Стоянов книга “Призраци” (1994).
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
Велик и безответен час трепери
над съсипните на човешкий дух:
сред мрака рухнаха старинни вери,
умряха богове... Светът е глух?
Вен Тин
Роден на вододела между ХIХ и ХХ век, Стефан Тинтеров е рожба на една противоречива епоха, разпъната между надеждата и скептицизма, интуитивизма и обективизма, традиционализма и модернизма. Време, което удивително прилича на настоящето, белязано с есхатологичния знак на равносметката, на икономическата криза и духовната жажда. Именно тенденцията към равносметка и съхраняване на значимото е обективната хронологична предпоставка, която се материализира в драматичния космополитизъм на Вен Тин; надеждата и копнежът по нея определят светлата приглушена елегичност на образите и тоналността на поезията му; а философската аналитична вглъбеност и мистицизъм на времето визират неочакваната космическа глъбина и колосалност на стиховете. Лирическият субект е повече интровертен като психологически тип - следи как отеква външната действителност, пулсиращото кълбо на живота у самия него. Той се слива със света, превръщайки се в свят на безбрежното време, пространство и действие - също като Уитмановия лирически герой.
Казаното съзнателно провокира въпросите: Защо Стефан Тинтеров подписва творбите си с Вен Тин? Можем ли да изчерпим отговора с единственото обяснение, че това е позната и дори модерна практика за времето? Каква е специфичната функционалност на този криптоним?
Ако се базираме на конкретната фактология, трябва да отбележим, че криптонимът е дело на самия поет, т.е. визуална рефлексия на индивидуалното, непривнесено и неналожено отвън мислене на Тинтеров. Явен е умишленият опит за скриване на автора, но зад кодировката на собственото си “Аз”. Този вид завоалирано име се образува от първите срички на галеното му лично име (Венко - Вен) и бащиното (Тинтеров - Тин). Абстрахирано от всичко псевдонимът звучи съвсем небългарски - по-скоро ни напомня китайските или японските едносрични имена. В същото време тази културна и етнографска отдалеченост се закрепва върху фонетичната конструкция, която носи усещане за затихващ (далечен), но затрогващо интимен камбанен звън. Звучната съгласна “в” се огласява и придобива мащабност, съчетана с “е” - вокал с пространствена функция на движение едновременно в двете посоки на хоризонтала - и достига до своето естествено ехо (откънтяване), маркирано от сонора “н”. “Т” като беззвучна съгласна дава алюзия за едва доловимия тътен от отзвучалото Вен. Съчетано с “и” , “т” свива своята пространственост в една от посоките на хоризонтала. Провокира се усещането за еднопосочно изтичане, което окончателно замира като далечно ехо чрез функцията на “н”. Получава се отзвучаване във възходяща (Вен) и низходяща (Тин) градация. Асоциативната символика на този криптоним едновременно работи с двете си равнища - непознато и несвойствено далечно; съкровено и затрогващо близко. Още самото име се опитва като че ли да съедини несъединимото - далечното и близкото, познатото и непознатото, сетивното и абстрактното.
“Много култури и много епохи са се опитвали да назоват различните типове поети. Ето няколко такива определения: “poeta laureatis” (лат.) - увенчан поет, “poeta doctus” (лат.) - учен поет, “poeta maudit” (фр.) - прокълнат поет и т.н. Всред тези общи типологии може би най-неизяснена, но всъщност най-позната и най-близка е “poeta minore” - от италианското “по-малък”, но и преносно - нежен, тъжен, печален, меланхоличен. Именно Д. Дебелянов, а заедно с него и Д. Бояджиев, и Вен Тин покриват в българската поезия от началото на века тази типология.”1
Като имаме предвид това по-общо мнение на М. Неделчев, бихме могли да подходим по-диференцирано, за да откроим в “минорния ред” на националните ни поети специфичното място на Вен Тин. За тази цел предлагам понятието “poeta occultus” (лат.) - поет окултист. В случая не става въпрос само за формално търсена разлика, която да се експлицира механично от интересите и заниманията на Тинтеров. Основание за подобно мнение дава поетическият подход на автора. Поезията на Вен Тин има философско-съзерцателен характер. Тя ни разкрива космополитния “Аз” - не космоса на душата, а душата на космоса. Лирическият субект притежава съзнанието, че е избраник, който трябва да съзерцава вечните неща, да вижда зад предела на обикновените възможности (“Съзерцания”). Универсализмът не пречи и не потиска индивидуалното и субективно-личното, а го обогатява, сливайки се с него. Така трепетът на единицата се превръща в трепет на световната душа. Интровертната нагласа на поета получава художествено уплътняване чрез филигранния елегичен универсализъм. Дълбоко личното и субективното се разтваря в безвремието:
Молете се за нас на всички вери.
Ний сме обречени, сковани в мраз.
(“Молете се за нас”)
Вен Тин е творец със сложна и в същото време ярка и богата душевност. Животът му - кратък и увенчан с неочаквана и нелепа смърт, предопределя поетическата му съдба - също толкова капризна и своенравна. Осезаемо е едно стоическо, всеразбиращо, но не всепрощаващо и примирено приемане на несъвършенствата на битието. Той достига до свои вътрешно изстрадани, а не симулативно показни драматични открития за човека и всепобеждаващото време, за неотменното нашествие на смъртта и неумиращото желание на личността да я надвие, да превъзмогне забравата, мъката, тленността:
Затишието става се по-странно.
Ах! Ще огрей ли слънце утре рано,
за да ни стопли?
Плахи кат мечта,
ний бдим, глава навели на гърдите -
и чакаме ний... Тъмна е нощта.
Молете се за нас - сърца разбити.
(“Молете се за нас”)
Ярка илюстрация на творческия окултизъм на Стефан Тинтеров е например стихотворението “Снегът се сипе...”. То е огледало на битийната и човешка дихотомия. Снегът, представен като изначално лоно на универсума, е рождеството (“цвят от вишни”, “венчална роба”, “було”), но едновременно с това и смъртта (“саван”, грак на “гарвани хищни”). Показателен е и първият стих, който разкрива смесването на реално и иреално, визирайки действителното недействително: “Снегът се сипе кротко и без шум”. “Сипе се кротко” е маркер на движението, живота, докато вече “без шум” носи привкус на вечен покой, статика, смърт. Този сняг (космическата дихотомия “живот-смърт”) се превръща в було на земята: “Снегът земята в було премени...”. Той скрива същността на нещата. Достига се до призрачност - уж всичко е действително, а не е. Тук е необходимо да се има предвид, че в първата редакция образът “було” липсва, той се появява по-късно през 1910 г., когато стихотворението е поместено в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Ясно е, че става въпрос за една съзнателна, дълго търсена и обмислена корекция (“бяло” - “було”). Този факт, както и приведените по-горе разсъждения, тласкат към една все по-ярко наслагваща се алюзивна и смислова отпратка към Шопенхауеровото “було на Мая”, усвоено от философията на индуизма. Начинът да повдигнеш булото (илюзорното, недействителното), за да достигнеш вечното (универсалното) е съзерцанието - музиката на сферите, безмълвната песен (“без шум”), която е тайна за непосветения - глухото и ледно поле на смъртта. Интересно е да отбележим, че са включени едновременно в действие, взаимодопълвайки се и обогатявайки се, смисловите конструкти на було като начало на ново събитие и като лъжовност, недействителност.
Какво, ако не една върховна степен на медитация, е стихотворението “Снегът се сипе...”. Движението в него е от външното (зримото) към вътрешното, абстрактното (незримото). Показателна е композиционната рамка на творбата. Първоначалната фактологична и образна яснота се трансформира в края в собственото си духовно разколебаване (“дали” - “или”). Постига се състоянието шакти 2, за което Вен Тин говори в статията си “Пътят”. Това е творческата сила на съзерцанието, предшестваща Нирвана, която спасява лирическия персонаж от тягостната еднопосочност на възприятието, посвещавайки го в цялата полигамност на спектъра живот-смърт. Стихотворението се ситуира на основата на конфликта между противоположностите, а финалът му доказва, че акцентираното противоборство е мнимо и не трябва да търсим решението му. Страните в него са по-скоро двата профила на едно лице, на едно универсално единство. Затова във финала няма предпочитание от страна на лирическия говорител нито към живота, нито към смъртта; няма отчаяние и ужас, а скрито блаженство от постигнатото единство на съзерцанието. Този кратък стихотворен бисер неслучайно покорява. Той не звучи сантиментално, а като химн на световната хармония. Лирическият субект е постигнал познанието за противоречивата монолитност на битието и така го е надживял - слял се е с универсума.
Цветовата символика на творбата с функциите си озвучава казаното. Можем аргументирано да откроим два основни контрастни цвята - бял и черен. В стихотворението обаче не се назовава пряко нито един от тях. Усещането за цветова съотнесеност се внушава индиректно:
бял цвят
снегът
цвят от вишни
венчална роба
саван
черен цвят
гарвани хищни
земята
гроб
Изведената парадигма показва, че цветовата маркираност не е еднозначно смислово натоварена. Не всички лексеми, внушаващи белота, свързваме с живота, както и не винаги черният цвят маркира само смъртта. Цветовете, взаимно отблъскващи се на базата на контраста, в същото време се привличат и преливат. За по-голяма прецизност и дълбочина на подхода е необходимо в интерпретационното поле да включим и значението на символиката бяло-черно според славянската и в частност българската митология: Белбог е бог на светлината и доброто, а Чернобог въплъщава силите на злото. Цветовата символика се закрепва и подсилва функцията си чрез звукописа - редуване на повтарящия се вокал “е”, носещ усещане за широта и спокойствие, и алитерацията “гр”, създаваща атмосфера на злокобност.
Нека проследим развитието на характеристиките на пространството и времето в творбата. Първият стих налага движение по вертикала - отгоре надолу (“Снегът се сипе кротко и без шум”). Едновременно с това се провокира усещане за необозримост по хоризонтала чрез наслагващия се образ на пътя (който не се възприема с някакви ограничители - начало и край) и чрез засилената употреба на вокалите “е” и “и”. По-конкретните пространствени определители (“...нивите край полски друм, // където грачат гарваните хищни”) във втора строфа се разширяват и достигат до обобщение за необятност (“Снегът земята в було премени...”).
За конкретни хронологични маркери в стихотворението не може да става и дума. Това още повече засилва усещането за единение на началото и края, на реалното и иреалното и за постигане на космическо безвремие.
Ключовото значение на съзерцанието като опора в самотата и предпоставка за духовно центриране на личността като първа фаза от пътя към голямото вселенско познание е подчертано чрез заглавието на едно от последните стихотворения на Тинтеров.
Предхождащото изложение се базира на виждането, че въпросът за поетиката на дадено творчество или в частност творба не бива да се свежда до едностранно изясняване на естетическото. “Естетическият ефект на творбата е плетеница от разнообразни стойности, които не могат да се сведат само до остранностяване. Възприемането на творбата не се ограничава до чистата наслада от насочените към самите себе си похвати, а имплицитно включва познавателни, етически или религиозни елементи.”3 Жирмунски допълва и обогатява строгия формализъм на ОПОЯЗ с виждането за необходимостта и от тематични изследвания. “Изучаването на поезията като изкуство изисква внимание към самия подбор на темата, както и към нейното конструиране, композиционно разгръщане и комбиниране с други теми.”4
***
Снегът се сипе кротко и без шум,
снегът се сипе като цвят от вишни
и стели нивите край полски друм,
където грачат гарваните хищни.
Снегът земята в було премени...
Дали е то венчалната й роба,
прикътана за най-щастливи дни,
или саван - да я обвие в гроба?
СЪЗЕРЦАНИЯ
Всред безсърдечните безименен изгнаник,
аз следвам своя път без отдих и приют;
посрещан с ням поклон, изпращан с таен смут -
аз диря близки вред и вред ме считат странник.
И чувам гласове от утрина до заник:
- Дали е той мъдрец? Или - не е ли луд?
Но, вслушан в всяка скръб, оставам аз нечут -
защото аз съм сам, защото съм избраник...
Ах! В съзерцание на вечните неща,
прощавам всичко аз и кротка грей мечта
на моето чело, що никой не погали.
Но, между свои чужд, на друго време син,
венчан с гирляндата на небосвода син -
кому в завет ще дам безмълвните печали?
***
Безкраен ден... Зари и все зари
и нийде сянка в знойните простори,
о, Боже! Но духът се умори
и ето вече сън ще го обори.
Безкраен ден... Не ще ли свърши ощ,
та най-подир духът да поотдъхне?
Аз искам тъмний свод на глуха нощ,
а, струва ми се, няма да се мръкне!
***
Молете се за нас на всички вери...
Ний сме обречени, сковани в мраз,
да чезнем без разтуха в подни сфери,
където Бог не чува наший глас.
Нощта притваря глухо свойте двери...
- дали умира Пан на този час? -
и сянка над вселената трепери
злокобно... О, молете се за нас!
Затишието става се по-странно.
Ах! Ще огрей ли слънце утре рано,
за да ни стопли?
Плахи кат мечта,
ний бдим, глава навели на гърдите -
и чакаме ний... Тъмна е нощта.
Молете се за нас - сърца разбити.
 
METAMORPHOSA
Велик и безответен час трепери
над съсипните на човешкий дух:
сред мрака рухнаха старинни вери,
умряха богове... Светът е глух.
Пространствата наострят сънен слух:
помръкнали слънца, звезди, химери
отхождат шумно в своя път - и звук
в изподнята отключва тайни двери.
Ще стане чудо! Погната в нощта,
душата ми кат чайка безприютна
зове... Нощта е кобна и безлюдна.
По дирите на смелата мечта
тя преминава някаква преграда -
душата. Но лети ли, или пада?
 
 
Назад [ 4 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма