* * *
Докосва вятърът погрешна струна.
Сърцето инстинктивно трепва ...есен.
И вече се страхувам да целуна
дори на ужким спящата принцеса.
Какъв герой съм аз - без кон, без броня,
с обрасло в люспи уродливо тяло.
Не ми подхожда никак да съм оня,
за който тя в съня си е мечтала.
За нея всички приказки са нови
и края им горкичката не знае.
Прииждат претендентите готови
да се сгодят за трона на баща й.
А в мене змей отчасти се укрива.
Гърлата му сушат дванайсет пещи.
Разменям царство - тя да е щастлива.
Това, че страдам - то е друго нещо.
Бях с вещици. Магиите им учих.
Да я събудя ще е много лесно.
Но змеят за съпруг е адски скучен.
А аз обичам спящата принцеса.
Околните щом искат да не вярват
и доноси да пишат срещу мене.
Тя - любовта, е оцеляла ларва
от детските копнежи за летене.
|
* * *
Човекът е природно отклонение.
Измерва скорост, време и обем.
Създава си пророци, търси гении,
отдалечен от себе си съвсем.
Неясни са годишните му кръгове,
размит му е любовния сезон
и го болят инстинктите недъгави
Прикрити с полувис и полустон.
Човекът е природно недомислие.
* * *
Тази странна любов! Колко паднали Трои,
Колко много Верони и славянска печал.
Ще те срещна в ръжта, озарение мое,
с мисълта, че към тебе цял живот съм вървял.
“Шагане, Шагане!” - тихо шепне Есенин.
Пушкин още повтаря: “Ти пред мен се яви.”
И от твоите сенки безпътни осеян
чака Яворов Лора, а нощта все кърви.
Тя от толкова нежност и страст е ранена.
Олег Денисенко
“Граал”, 2005.
Фестивален и конгресен център, ноември 2006
|
* * *
Човекът си умираше щастлив,
а цял живот не беше му вървяло.
Стоеше на последното стъпало,
потъваше в дома си мълчалив.
Жена му бе единствена жена,
с която е споделял свойто ложе.
И малкото, уверен че го може,
е било да излъчва добрина.
А иначе - един аперитив,
вечерята и после новините.
Дори децата му растяха свити,
но ето че умираше щастлив.
ЧЕРЕШОВО ВРЕМЕ
Отново моят спомен яхва клон
и облака на косерите вдига.
Денят попива в синьото индиго,
а въздухът напомня пантеон.
И вместо свещи, причудливо там
проблясват разпилените череши.
Страхувам се, така ли всъщност беше,
или си го измислих после сам.
Пълзят по ствола мравките към мен,
готови да ме смъкнат на земята,
но чувам мама пее в тъмнината,
надвесена над стария леген.
А в него плува кръглата луна
на детството към сънищата ясни.
До сутринта детето ще порасне
на времето от другата страна.
ФЕВРУАРИ
В най-краткия месец вали
от вечност снега и не спира.
И нямаме спомен дали
живот или смърт ни събира.
Засипва с кристални цветя
снегът своите пусти полета.
До другия край на света
бели страници пълнят сърцето.
И зъл като селски пъдар,
дърветата вятър превива.
Последният вестник е стар –
мирът и войната почиват.
От никъде никакъв глас
и гост да отвори вратата.
Земята кръжи без компас
снежинка сама в пустотата.
* * *
От изгубена памет по-бял е светът,
ако спра, ще потъне в забрава.
Ветровете дори някак странно мълчат
и през мен тишината минава.
Като знак за начало и мисъл за край
пътят стига до билото ничий.
Болен пушек в небето и кучешки лай
и следи... И следи от лисиче.
Ето, горе червеният негов кожух –
изкусително пламъче - свети.
Учестено как тупа сърцето му чух,
то дъха ми накъсан усети.
|
СКВЕРНОСЛОВИЕ
Не е ангелът толкова бял,
нито дяволът черен изцяло.
Бог живее и в моето тяло,
ала още не съм го познал.
ОПТИМИСТИЧЕН РЕКВИЕМ
„Нашият живот е само превод
на един познат оригинал”
Иван Динков
Свърши вече преводът, Иване,
и на вечността в оригинал
ще четете с Димчо Дебелянов
заедно на този рецитал.
Поводът е по славянски тъжен.
Одите завършват в ла минор.
Ала, знам, сърцето ми не лъже –
ангелите още имат хор.
Изтръгни последните си сили,
направи от лириката ад.
Глухата камбана в село Смилец
е един съдбовен твой цитат.
Думите кървят новородени,
времето от бащинство боли.
И навярно в тъмните си гени
враните са сбъркани орли.
Кръстни птици - епосът ги храни
все да търсят кости из пръстта.
Твоят ред дойде. Свири, Иване!
Само кратък увод е смъртта.
P.S.
Светът се случва късно в новините,
а бъдещето рано си отива.
Фатално остаряваха жените,
преди да ги обичаме такива.
И чакахме капризните прогнози
с надежда за помилване, но само
повяхваха откъснатите рози
за празници, където нас ни няма.
Топяха се оловните войници
във флирта си с невярната победа.
И радостите ставаха вдовици,
следени от ревнивите съседи.
Тогава с яд си любехме жените,
но тяхната обреченост красива
светът рушеше късно в новините,
преди да ги запомниме такива.
Понякога си мислехме за бягство
към своята изгубена природа...
И вярвахме - животът плагиатства,
а в себе си човек е по-свободен.
БЛАТО
Просмуква въздуха дъхът на гнило.
И влагата дотолкова е гъста,
че в нейното невидимо лепило
тръстиките едва помръдват пръсти.
* * *
Излитащи в небето парашути –
глухарчета, светът е безнадежден.
Той още в своя сън
проплаква сутрин
и болките си денем презарежда.
|
ВЕЗНА
Сгъстяват се пастелните бои
и все по-често стискаме ревниво
живота, който вече си отива,
живота, който още предстои.
Плътта пронизва неочакван хлад,
несигурност кръвта разколебава.
На чувствата в най-ниската октава
душите ни объркани звучат.
И уж светът изглежда неделим,
а неговата светла половина
далеч на запад в своя път отмина,
додето цветни сънища ловим.
Но как да спре отровните стрели,
пред нас в отчаян опит коленичи
животът, който строго ни обича,
животът, който сладко ни боли.
Дори ако го смятаме за лош,
дори ако си мислим, че ни лъже,
макар за нищо да не ни е длъжен,
с надежда ще тупти и тази нощ.
А утре както пием своя чай
без право на помилване, без сбогом,
неумолим във черната си тога
ще ни присъди цяла вечност рай.
Да загасим последните звезди.
Посяга към везната колеблива
животът, който бавно ни убива,
животът, който тайно ни щади.
|
* * *
Море зелено край брега на лятото,
дълбоко в сенките на твоите дървета
като изгубено съкровище душата ти
загадъчно под слънчевия лъч присветва.
И уморената лагуна на следобеда,
в таляните от паяжини сплетено,
залива аромата див на лобода.
А в детелина спи ключето за късмета ни.
Дали защото е заровено наблизо
и може би сега над него сме надвесени,
сърцата ни така барабанят под ризите,
че заглушават тътена на всички есени.
* * *
От сто години сме разделени.
Една Сахара лежи зад нас.
В съня си само се срещаш с мене,
в съня си само те виждам аз.
Гърми животът все надалече.
Ще се побъркам от тишина.
И само в спомена съм ти обречен
и само в спомена си ми жена.
Всички циклони съм ти изпратил.
Утре светът ще осъмне бял,
без да преминеш през мойто лято,
без в твойта есен да съм вървял.
* * *
Страшно е! Всичко надолу върви –
лошото няма спирачка.
Клюмат дърветата болни глави
в лятната месомелачка.
Моравоален е небесният път –
слънцето - дяволски свети.
Сливат се сенките в зноен калъп,
кухи кънтят гласовете.
В пустите улици моят живот
прашка Давидова стиска,
но проигран на каре за белот,
пърха пред летвата ниска.
Нито да чакам на първа ръка,
нито до край да хитрувам.
Докато мисля, отминал века,
свирка в завоя надува.
|