Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Простори предлага:

Поезия:



Есе:

Преводи:

Имена:

Разказ:

Интервю:

За първи път в Простори:

Бенефис:

Светът на думите:


В олтара на поета:

Друго време:

Хумор:

Преглед:

Шедьоври на българското есе:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Имена
Панко Анчев
Поет на възродения реализъм 
 
Слава Богу, отклоненията от реализма в българската литература отминават бързо и тя отново се възвръща към обичайния си ход. Тези отклонения имат, разбира се, своите и литературни, и социални причини. Те се съпровождат от сложни вътрешно-литературни процеси, поставящи на нов анализ и преоценка цялото минало на литературата и декретиращо нови разбирания за красивото и доброто. Променят се критериите, които вече допускат до т.нар. върхове и посредствени имена, стига да са активни и да признават и проповядват “новата естетика”. В такава ситуация е най-трудно за младите творци. Те се изправят пред изпитанието да избират по кой път да вървят: по пътя на модата и бързия успех, или по пътя на търпеливата работа и очакването да дойде – все някога - тяхното време. Това е мъчително изпитание, защото е съпроводено със съмнение в правотата на избора – на литературата и на самия него като творец. Но пък който изтърпи и оцелее (и е талантлив, разбира се), успява и бива възнаграден.
И ето един от тези поети:
Иван Манолов.
Той живя твърде кратко – само 44 години, при това извън столицата, във Варна, почти незабелязан от литературната общественост; не беше професионален литератор – завършил е Военноморското училище, работил е в сфери тъй далечни на литературата и изкуството – машиностроене, корабни двигатели, таксиметров транспорт. Издаде три стихосбирки и успя да подготви половината на четвъртата. Точно когато идваше времето да бере плодовете на тихите си, но упорити усилия, смъртта го изтръгна от живота. Бог да го прости!
Иван Манолов е типичен пример за това как най-новата българска поезия преодолява постмодернизма и се завръща към изконните си ценности, но не като повтаря стари образци (той, разбира се, школува при майсторите – напр. И. Динков, Б. Христов), а като показва ново отношение към живота и изразява ново обществено съзнание. Постмодернистите отричаха всичко: традиции, корени, предишен опит, йерархията на ценностите, и се обявяваха (и те също) за космополити и граждани на света, защото не обичат и не признават родното. А цялото творчество на Иван Манолов е своеобразно завръщане у дома. Героят му влиза в къщата си заедно със света, в който до преди малко е бил, за да се отдалечи от външната неизбежна агресия и започва да премисля. Светът “навън” е огромен и заплашителен, защото е безразличен към отделния човек. Пребивавайки в него, човекът изкарва хляба си, отстоява мястото си и постоянно се оглежда наоколо, за да се свърже с другите хора, защото сам му е трудно. А те, другите, дори и приятелите, са заети със себе си; те също страдат, измъчват се, но не им е невъзможно да се приближат един към друг. Появило се е ново отчуждение, поради което единственото сигурно убежище и средище на близост и обич е семейството, при децата. Там е все още уютно и спокойно; в общото мълчание можеш да помислиш и да усетиш топлината на близостта и любовта. Ала тревогите на външния свят не те напускат. Те кръжат около дома и чакат само сгоден миг, за да те нападнат отново и да опустошат душата ти. Въпреки всичко светът е навлязъл в дома, в душата ти и няма как да се отървеш от него. Носиш го в себе си, не ти дава спокойствие. Човекът в поезията на Иван Манолов се крие в себе си от себе си, от съдбата, която го е обрекла на борба за хляб и сиво ежедневие, изпълнено единствено с грижи. Ала той все повече и повече разбира, че са напразни усилията…
На пръв поглед това са познати класически за българската поезия теми и сюжети. Днешният човек обаче вече е различен и героят на Иван Манолов не се оплаква, нито обвинява другите, че не го забелязват и че не искат да споделят с него тревогите му. Той самият е като тях – отчужден от тях, но все още не и от себе си. За него топлината на дома не е илюзорна, но е за кратко; тя е очаквана и жадувана, но е просто една пауза насред обичайното. Там не можеш да се осъществиш – въпреки че искаш. Този живот е реален като бит, но е имагинерен като възможно битие на личността. Човешкото благородство на героя на Иван Манолов не е в състояние да повлияе на външното пространство и търпи поражения от това пространство. Мъчително е да си човек, който не се оплаква и не търси лек за себе си у другите, а само насаме със себе си изплаква своята мъка. Но той и не търси изхода в себе си, примирява се и приема съществуващото като нормално и естествено.
Единственото му силно желание е да бъде с най-близките си хора, па макар и да не е в състояние да се освободи от натрапчивото присъствие на “външния свят”.
Героят на Иван Манолов не се съпротивлява открито срещу “лошата” уредба на живота; съпротивата му е чрез мисълта за дома и близките: баща и майка, любима жена, деца. Само когато мисли за тях, той е силен и неподатлив на злото, на шума и суетата. Извън дома е непохватен и изплашен, поради което напрегнато мълчи, наблюдава и очаква търпеливо да се открие изходът. Обаче се съмнява, че това ще стане, защото усеща как придобитото с толкова усилие малко щастие всеки миг е готово да отлети – ей така, без никаква причина, само защото по природа е непостоянно и нетрайно.
Олег Денисенко
“Натюрморт с вино”, 2004.
Фестивален и конгресен център, ноември 2006
Животът в поезията на Иван Манолов се живее трудно, с мъка, постепенно. Градежът е бавен, продължителен и несигурен. Човек трябва да внимава и да вложи огромни усилия, защото “скалата е от камък здрав”. На нея се надява и осланя, защото знае, че “и там пониква цвете”. Ето, такова цвете върху здравия камък е героят на Иван Манолов.
Тревожността и несигурността изграждат трайни съпротивителни сили. Човек вече не обръща внимание на дебнещите го заплахи, но и не им се поддава, не се огъва и упорито устоява. Смиреният дори не негодува, а само търси с поглед да намери скалата от здрав камък, та дано успее да я достигне и върху нея да изгради своя свят. А после да размишлява за себе си и околния мир, в който доброто и злото, щастието и нещастието, радостта и тъгата съжителстват мирно.
Единствената “бурна” страст в поезията на Иван Манолов е България. Тя избуява в по-късните му творби – особено в неговата трета и последна приживе издадена книга “Внезапна спирачка” ( 2004). Иван Манолов трактува темата за България по същия начин, както и останалите теми в поезията си: умно, смирено, задълбочено. Макар енергията тук да е силно компресирана и едва се удържа, той запазва смирение и сякаш се уединява с отечеството, за да сподели с него съкровените си чувства. Боли го, че България е изоставена, че хората нехаят за нейната участ, че я предават и забравят чии потомци са. Той се обръща към нейните герои, за да ги покаже не величави, а съвестни, почтени и любящи – като хора, които осъзнават дълга си и са готови да го изпълнят безшумно и достойно. В това, прочее, е тяхното величие, гордост и високо благородство. Ние сме длъжни да помним техния подвиг и саможертва, казва Иван Манолов, защото чрез тях българският род и българската земя са станали свещени. България е рана, която кърви и боли. Тази рана не зараства и все повече измъчва и без това измъченото тяло на майката родина. България има нужда от нови герои, от хора, които осъзнават нейната драма и ще възпрат изчезването й. Без да повишава тон и без да изрича клетви, поетът достатъчно твърдо показва опасностите и отстоява своята лична позиция.
Темата за отечеството България е възлова тема за поезията на Иван Манолов и любовта към България същността на неговата нравственост. Не са много младите поети днес, които се тревожат за съдбата на родината. Стихотворенията на Иван Манолов, изпълнени с тревожна гордост, болка и любов, са знак, че въпреки всичко българското е живо в българската поезия, че българският поет не е безучастен и безразличен към унификацията и погиването на националното чувство. Истинският български талант е част от народа и заедно с народа боледува и преживява.
Последните осемнадесет стихотворения на Иван Манолов, които, слава Богу, се запазиха невредими след трагичния инцидент на горящия български кораб в Хамбург, показват напълно изчистения вече от влияния зрял поет. Тези стихотворения са включени в последния цикъл на тази посмъртна негова книга, наречена “Врата”. Онова, което “Внезапна спирачка” свидетелстваше за възхода на Иван Манолов, тук, в последните 18 стихотворения, вече е факт. Иван Манолов приключи живота си в момент, когато като творец постигна високото майсторство и от тук насетне трябва да го признаем за един от най-ярките български поети на ХХІ век. Поет на възродения реализъм, на новото социално мислене в българската литература.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма