Илия Топчиев е роден на 18.08.1936 г. в с. Булаир, Варненско. Завършва бълг. филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работи по строителни обекти, редактор на алманаха “Простори”, учител. Издал е “Сухо хоро”, разкази, книгоиздателство “Г. Бакалов”, 1980; “Забравен ден”, разкази, книгоиздателство “Г. Бакалов”, 1987; “Галатея”, поема, Колор принт, Варна, 1997.
“Аз, раб Божи Костандин четец, наричан Воисил Граматик, написах тези книги за презвитер Георги, наричан поп Радослав, в град Сврълиг, в дните на цар Иваил и при нишавския епископ Никодим в 6787 г. индикт 7, когато гърците стояха под град Търново.”
Приписка в т.нар. Швърлишки листи евангелски преписи от 1279 г.
- За нашия Цар ли ме питаш, граматиче Воисил?.. Ще разкажа всичко, защото го помня, възшествието негово зная към престола, годината и хората. Наскоро видях на сън как дебнат да го погубят враговете наши, но за това думата ще дойде накрая. Сега ми се говори за началото - с такива думи воеводата Стан посрещна Граматика, когото стражите доведоха и продължи: - Неук изглеждам спроти тебе и - вярно е: не съм будувал в среднощни доби в размисъл над книгата и словото под треперливото слънце на восъчните свещи. Моето занятие бе войната и боят, най-верните другари - стрелата и мечът, а конят - крилата мои, с които прелитах години наред от прохода на река Елешница, която се събира с Тича долу в полето, до другия проход на Бяла река, що слиза от гърбела на гората и върви по посока на Месемфия и Анхиало. Може да е имало и по-достойни мъже, но на мен се падна: да браня, да браня... тука, а и да слизам надоле понякога към златния град Византион, наречен Константинопол... Някога ми сложили името Кръстан, а войниците ме наричат Стан Воеводата. И това се разбира от всички за кого иде реч. За Ивайло, за царя наш ли искаш да ме питаш, как се е въздигнал до престола?
- И за забравата - прошепва Воисил Граматик, вглежда се в лицето на стария воевода, после продължава: - Обречен съм на словото и потребност душевна чувствам да запиша истината за делата на мъжете велики от моето време и да останат завинаги те, както пчелата запечатва своя мед по златните кутийк и на восъчната пита...
- Забравата, да... - повдига очите си сини, - има я и нея. Ето, изтекоха години много, а аз не намерих време да ида на север, където Дунава тече към синилката на морето. А млад бях, когато идвах към тия планини, по нас ги няма, равнина и жита се люлеят. Тя е друга хубост - тиха и спокойна, а тая ми прилича на пламъка, с който всеки юноша открива белотата на женското тяло - то е сън за спасение и преливане към вечното; в жената - видения за преродени на подобия свои, в планината - един подвиг, достоен за начало на песен. И в двата случая мъжете остават при тях. И не си отиват. Както аз не си отидох. По това жената и гората си приличат...
Не съм имал много време за размисъл, защото войникът е меч или стрела в ръката на друг човек. И в това е лошото.
И преди се е случвало да чуем по нещо за Радил - бранителя на тия проходи, и неговия син Иваил, преди Радил да остарее и аз да го заместя начело на войската тука. Защото неговият син не се завърна, когато започна да губи битките. А защо не се завърна - не зная. Тайна е, тайна, отнесена вече от белия свят. И никой никога не ще я узнае.
А видях Радила за първи път, когато идвахме откъм Дунава и заедно тръгвахме на бой срещу Византия. И минахме по каменистото корито на Елешница, от самото устие нагоре към Зла скала, или - Стената, както я наричат тукашните хора, а Стенус я думат гърците. Зла я наричат, защото точно там пътят се стеснява, колкото една кола да мине, и той може да се прегражда по време на война. А от двете страни на пътя се вишат скалисти ридове. Видях аз тия редове скалисти и се замислих за търпението... Велико търпение е имала водата, граматиче Воисил, протичала е години милиони и срязала по средата скалистия хребет, направила път. Но за него после.
За него после ще кажа, защото когато идвахме насам, виждах по ниви и пътища как викачи, повдигат ръце, правят ги на фуния и вятърът отнася техните викове: “У рат! У рат!”
А ехото го връщаше: “Ура! Ура! Урааааа!”
И морни жетвари отпускаха дръжката на сърпа, косачи – косилото, и хващаха меча.
Ето, виждаш ли, наоколо е осеяно с хребети стръмни, насечени с плитки долове, които си текат с вода от педя само. Но завалят ли дъждове, запълват се целите, събират се в Елешница и тя се селва буйна и мътна.
Така и ние се събирахме, така течахме.
Та възлязохме ние от Злата скала нагоре към Градището, що се намира близо до Хемските порти на старата крепостна стена, строена още по времето на римския император Август. Тя започва от връх Перченлик и слиза надолу по посока, на морето. Нашите водачи от местното население разказваха древно предание за тая крепостна стена. Когато започнал строежът на стената имало нареждане всеки да носи камъни за нея, даже бабите трябвало да бавят по девет бебета и пак да занасят по девет камъка. Веднъж минал Царят покрай тях и една му рекла: “Да ти опустее царството, Царю, че девет деца бавя!” А той отговорил: “До време е всичко, бабо, и то ще опустее.”
И тъй се случило с неговото царство.
Та възлязохме ние и възвихме нагоре към Градището. Зазоряваше. И слънцето сипеше белотата си по върховете на високите дървета. Портите проскърцаха, по спусната стълба изтрополяха група конници. До мене мина хубав и строен момък. Попитах го:
- Ти ли си?
А той не отговори. Стройната му фигура отмина полюлявайки се на коня. Златисти къдри плъзнаха изпод шлема и се разпиляха по рамената. На двадесет разкрача след него стъпваха конете на малка свита. Аз, воеводата на войските, дошли откъм Дунава, тръгнах с нея и чак тогава разбрах, че Иваил не е самичък, който се отличава по дрехите и с колана на кръста. До него яздеше баща му Радил - воеводата на тия проходи и на Хемската порта. Така, като вървяхме - те напред и ние ги следвахме, приближихме тяхната строена войска. Тя изглеждаше островърха желязна верига. А ето, очертават се вече отделни редици, отделни щитове и как слънцето сребристо свети по тях. На двата края стои, вкопана сякаш, самата конница. Приближихме още. Тогава Ивайло отпусна юздата и конят му дръпна напред. А той го възпря рязко, дочака баща си, но хиляди очи видяха стъпките - непокорните и дръзките, и хиляди гърла ревнаха: “- И-ва-ил! И-ва-ил!”
И ситно дрънчене на дръжки на мечове по белите лица на щитовете отнесе тоя вик по върховете.
- Още е малък! Още е глупав. Още не може войска да реди, още не може лева да леви! - шепнат устните на Радил, шепнат, а се вижда, че любовта, отправена към сина, минава на топли талази през гърдите и спира в очите.
- И-ва-ил! - войскарите ревнаха отново, избираха сина за водител и ръката на Радил се вдигна в знак на съгласие. После свали от главата си бойния железен шлем и го положи на седлото.
Така и мене преди време избраха за воевода, защото съм от род на войници, граматиче Воисил, но първо баща ми се опита да ме приучи на прилежност към книгата, а видя се, че в ръката ми по-добре ляга дръжката на меча, отколкото тънкото стебло на перото паче. И стоях аз в двоумение: цветът на кръвта е тревожен, не ме опияняваше, а пролях потоци от нея. Чужда. И наша се проля. И все с тая мисъл се оправдавах! Тръгнал съм, Боже, да браня... да браня!.. А книгите и перото оставих за по-смирените мъже от мен.
И още едно раздвоение разпъваше душата ми в началото: да подложа ли своята дясна страна, щом са ме ударили по лявата, или да му извъртя шията на тоя, който ме е ударил?.. Избрах си втората истина. И служих на нея.
След всяка битка по жилите ми течеше жажда като жарава. Не зная сега как да я кажа, то е невъзможно, трябва сам да си я усещал. Тогава лягах възнак на земята и гледах небето. По-често трябва да се взираме в него и да сравняваме нашите малки дела със синята негова далечност. Лежат дълго, а после отивах при смирените пленници. Минавах пред всички и казвах ред по ред: Отивай си, отивай си...
Имаше горделивци, гледат те дръзко, като хванати вълци в капан, явно бе, те се готвеха за достойно свършване. А никой досега не е издържал пред моята дума: Отивай си! Ти, и – ти! Ти - също!
И го гледаш горделивеца - отръска се като мокро куче, обърне гръб колебливо, явно е, очаква удар, а удар няма и той засили стъпката, заподбягва сетне... Така се случваше, а не можах да направя тоя свят само от пастири и жетвари, граматиче Воисил.
От малък още слушах песента на коледарите за малкото момче, което искат цар да го правят. Тогава тя носеше други имена, после хората я кръстиха на Ивайло, а аз тайно си мислех, че е запята за мене. За мен, когото искаха четец да го сторят, на стол да седя, книга да пиша, а ме опиваше повече лудият бяг на конете, звънтежът на желязото... Заканвах се да превзема царските земя, царските столи, а той пращаше слугите си бързи - мрежи да изплитат, мене да пленяват... Казвам това, за да знаеш, граматиче Воисил, че не го постигнах. Той го направи. И още нещо казвам: аз, воеводата Стан, не напътствах делата, на царя наш Ивайло. Обратното правех: показвах му лошото, което може да се случи с него и войската му, с битката и държавата...
Такива заръки ми даваше и баща му - воеводата Радил.
* * *
- И-ва-ил! - викът на войскарите пълнеше простора, а те - бащата и синът, стояха на високото, изписани от утринното слънце, тъй както стоят дървото и плодът узрял, готов за откъсване. Стояха, завършени и хубави...
И Радил, старият бранител на тия пътища, повдигна ръка и даде път на младия. Просторът отново се напълни с неговото име, а той тръгна пред малката стража, що стоеше двадесет разкрача по-назад. Отиваше на преглед. И всички знаеха - няколко души, на които ще се намери ръжда по оръжието, рана по коня или някаква друга нередност - ще бъдат наказани за назидание. И още: да се знае, че времето за посев и оран е завършило, и започва време жетвено и жертвено.
И те подема онова познато изтръпване откъм петите - отнемването на личната воля и мисъл, на желанията твои. Те са двете пиянства на човека: на сеяча и жетваря. При второто дните идат срещу тебе и отминават, а времето потича обратно.
- Иваил! - викът гърмеше над ситното желязно дрънчене и той, синът, отмина, а бащата Радил се поспря в размисъл. Тогава го приближих, следваше ме моята малка стража, на която рекох:
- Млад е още, но ще се оправи и сам.
Радил дочу моите думи, погледна ме в очите и отвърна:
- Да, може, в мирно време - може. И на война - може, но аз ще ида подир войската, защото цялата Византия се вдигнала срещу нас и царят ни Константин Асен, наричан още Тих, събира войските на бранна битка. Зная аз коя е Византия.
- Но Ивайло също я знае - разсъдително и тихо му казвам, - нали затова си му извиквал граматици чак от златната наша престолнина Търново.
- Тъй правех, извиквах - въздъхва Радил - и го оставих тука, исках да отрасне в нашето Градище, да поникне свободен и горд. Сега в него се борят буйството и разумът. Те вечно ще се борят... Ти нали видя как той отпусна юздата на коня и ме изпревари?
- Да, видях - кимвам в знак на съгласие.
- Ето, това на война не се прощава. Пет крачки направи неговият кон, а всички видяха това неподчинение. И одобриха тия стъпки. А се страхувам, защото младото вино понякога кипва така, че пръсва бъчвата и се самопогубва... Не съм съгласен аз, но нека бъде волята народна.
- В огъня на изпитните човекът узрява по-бързо - утешение исках да издумам. И стоях близо до неговия кон и стреме.
- Да, вярно е - отново въздъхва старият бранител на двата прохода, положи бойния железен шлем и сбута коня.
Разбирах, че той съзнава и преживява още от сега цялата мъчнотия на делата ни бъдни. А младите се кипреха на конете и отиваха като на сватба.
Останах на малката височина тогава, а Радил се загуби надолу. Виждах как покрай него прелитат буйни конници, скърцат обозни коли зад напрегнатите шии на сиви волове - една сила, задвижена само от няколкото думи на вожда ни върховен. Тъй тече реката надолу, но ако се отбие в друга посока, тя пак ще тече надолу. Да, ние също ще слезем нататък към златния град Византион, наречен Константинопол. И това, като го кажеш от височината на Перченлик, има особена сила и вярност пред мъглата от неизвестност в дните ни бъдни - такива мисли ме разпъваха на своя кръст, а продължавах да гледам. И видях близо до себе си младо войниче как кипро и крехко се полюлява върху седлото и едва удържа юздата на белия кон. Очите на войничето светеха весело и нещо близко, нещо познато като от вече отминала случка ми се явява отново сякаш, а съм забравил името на това войниче и се коря.
- Хей, ти! - виквам.
Войничето с усилие спира коня, подлага лицето си на лекия вятър и ситно-ситно примигва.
- Какво има?
- Не си малко да ходиш на война? И защо с тоя кон? Конете бели са за празници, с тях не е разрешено на война да се ходи!
- Аз не отивам на война - казва войничето и ме приближава.
И когато спря до моя кон, сложи пръст на своите устни.
- Шшшт! Да не чуе твоята стража, воеводо Стан. Научих, така те думат и водиш войската откъм Дунава. Да знаеш, че това е тайна: не тръгвам на война, а да бъда близо до баща си Радил, негова съм дъщеря. И знаеш ли - дума войничето, накланя се още по-близо, шепне: - Болят го старите рани, пъшка нощем и вика силно. На мене само разрешава да влизам при него и да го лекувам.
- А защо с бял кон? С бели коне не се ходи на война, виждат се отдалече.
- Защото аз така искам - да се виждам, да ме знаят!
Това каза войничето. Скъси рязко юздата откъм другата страна. Конят отскочи и завъртайки няколко белнати кръга, хвана правия и прашен друм на войската. Снишено към гривата, войничето преди това обърна глава и думите полетяха назад:
- Наричат ме Анта, сестрата на Ивайло!
И нишката на думите бързо изтъня, скъса се накрая. Белият кон отнесе думите напред.
От всички краища потегляше войската. Малките рекички се вливаха в едно и пълноводието им потече укротено и плавно пред царя ни и главните воеводи. Ние с Радил застанахме в самия край на редицата. Стоеше царят ни замислен и мълчалив.
Изпървом пред нас преминаха пешаците, после конните... Видях лицето на Ивайло: светло от усмивката, неспокойно от напора на вътрешния огън. И нещо недостъпно имаше в него, далечно и непознато за нас. То си остана до края в него. И ни разделяше. Сянка мина по лицето на Радил, клъвна го птицата на съмнението и аз дочух неговото шепнене: “Нещо не достига, сине, още нещо трябва...”
По-късно разбрах, че той и мен е поучавал, затова е мислел гласно. Заглъхнаха тихите му думи, а веждите още се смръщиха, когато рукна пред нас татарската конница. Татарите идеха като съюзници на царя ни Константин. Диви очи святкаха под островърхите им шапки, мътно жълто покрай зениците на очите и смугли чужди скули... отминаваха и други със същите образи пълнеха пространството. И пак дочувах укорните думи на стария воевода: “Не е на хубаво, дето им показваш нашите пътища и проходи... Те свикват с тях, опознават ги, няма как да не ги харесват... Сега идват като съюзници, но утре, утре, когато отслабнеш, Константине!...”
Войската отшумя, тропот и дрънчене се сляха веднó и отминаха, обвити в летен прахоляк. След нея, като невъзможни да бъдат сътворени, се запоклащаха обсадните машини - животни ръбести и остри. Мирен земен прах се извисяваше подир тях, полу ги закриваше и тъй сякаш си отива кошмарен сън пред изгряващото слънце. Но истина беше.
И Константин пристъпи напред, мина към единия край на воеводите, подава ръка, задържа пръстите на ръцете подадени, казва по няколко думи, точно по еднакво време отмерва на всекиго... Последен спира при Радил и мен, ние сме в края на редицата. Поглеждат се те двамата, друг е Константин, но в тоя ден иска да прилича на воеводите. Снема от лицето си доброто изражение, заменя го с очакващо, внимателно и пита:
- А време ли е за младите, Радиле?.. Ще се оправят ли сами по време на боя?..
- На тяхна възраст и ние поемахме с тебе войската, Константине, и пак сме тука.
Отмина царят. Обърнах се подир него и тогава съзрях водителя на татарите - тънък и сух, стоеше на десетина разкрача от нашата редица. Извърна се той и видях лицето му: то бе жълто и сбърчено покрай тънките устни, приличаше на спаружена ябълка от слънцето. Константин подаде ръка, каза нещо, татаринът не отвърна с думи, само устните му се разтегнаха на двете страни и сгъстиха бръчките. Вълнички станаха те от жълти пясъци далечни, непознати за нашите очи и спомени - удобни улеи за поплаз на влечуго.
* * *
Та питаш ме ти какво се е случило после през дните и годините, но аз не мога да продължа, защото мисълта ми е заета с тебе, с твоя край и по-нататък, където живеят нашите братя славяни - сърби, хървати, словаци и другите... Не ми достигна времето да ида по тия места, а вече е залез и зная, че никога няма да ида, граматиче Воисил. Неизминат ще остане тоя път от мене, че моята мисъл вече се връща назад по изминатите криволици и виждам даже неща до вчера забравени, а новите случки не виждам и не мога да ги запомням. Откога започнах един такъв живот - не разбрах, не отбелязах никъде, но съм тръгнал и ще вървя наназад... А нищо там не мога да променя и поправя... Всяка истина е само една и толкова. Затова така дълго се спирам при всяка погрешна стъпка, още по-дълго при победите, бавно кретам, не бързам, защото това е връщане към началото, а то е заминаване от белия свят, граматиче Воисил. Все по-млад и малък ставам, с очудени и питащи очи се виждам, а там, в началото е майка ми, чувам я как ме вика нощем, не се страхувам и вървя към нея, приближавам нейното лице, а то е бяло, усмихнато и топло. Да така е, не бъркам думите: именувам го именно - топло... Виждам я как влиза през жалката портичка на двора и казва, че идва да ме вземе... А аз не искам още да отивам и... изглежда, викам при тия нейни идвания, та войниците от стражата влизат, разбуждат ме, разтриват ръце ми и гонят студа полазил. Не ми е време още изглежда да си ходя от белия свят. А ти що дириш по нашите краища, Граматико?
И отговори Воисил:
- Да, вярно е, воеводо Стан, това го казваш за нашите земи, за нашите братя славяни. И сам не бих тръгнал, но ме настави покровителят мой поп Радослав. Манастирът наш е покрай града Швърлиг до реката Тимок. “И иди - ми каза той - запиши на книга случките, делата на мъжете славни, попитай за всичко и запомни някога българите са писали с черти и резки, а ти откривай тайните черти по думите. И ги записвай. Ние и преди пишехме, но бе от пътници и гуслари. Сега иди да видиш местата и хората, да не ги покрие пелената на забравата.”
Това ми рече, даде ми имената на своите стари приятели, а както виждаш, мнозина ги няма вече, отнесла ги е реката на времето.
Така говореше граматикът Воисил, а старият воевода слушаше и не слушаше думите. От него бяха останали очите само сякаш: проницателно сини, с оттенъци на крайна суровост, готова всеки миг да се прелее в доброта, а виждаш - не се прелива, остава си в почудена раздвоеност. И най-странното: воеводата успява, докато говори, бързо да придвижи очи на ляво и дясно, да загребва хоризонта на двата съседни хребета и да ги стовари върху рамената на Граматика, смълчан и заслушан. А няма отговор на нито един въпрос по неговите рамена и очите отново се плъзват към далекото.
И проговаря Воеводата:
- Аз мисля, че вече го казах, но ще повторя: на тежка битка тръгвахме ние, тя продължаваше втора година и чак сега Царят ни тръгваше начело на цялата войска, защото писано било още една година да се бием с Византия и тая битка се случи твърде успешна за България. И случи се веднъж да стоим най-отпред с една татарска орда. Нас ни водеше Ивайло. Ние ненавиждахме татарите, те подлагаха всичко на огън и меч, а нашите ръце омекваха пред майката и детето. Знаеш ли - ние ценим живота, прекланяме се пред хляба, троха, не настъпваме, за нас това е грях голям, знаем го колко струва, а те не знаят, не знае оня, който не размахвал ръка на сеяч. Той лесно сече и пали.
Та стигнахме едно такова селище като нашите досущ. Татарите нахълтаха в него и писъкът подпря небето. Народът бягаше. Татарите настигаха хората, мъжете посичаха, жените - робеха. И все по-близо идеше тътенът. Гледах нататък, но държах под око Ивайло; той дишаше тежко, ръката стискаше дръжката на меча. “Не го оставяй сам, стой близо до него!” - така ме напъти Радил, когато тръгвахме за предната линия на войските наши.
От селото излетя едно момиче с такива руси плитки като на Анта, най-малката сестра на Ивайло. То тичаше към нас и не можеше да ни види, защото се обръщаше често назад, защото татаринът го настигаше. То разбра, че няма изход и се възпря, изправи глава и ни видя, закри лицето с длани: отвред стоеше стената на нашата конница, след него идеше татаринът. В последния миг затича покрай нашата редица. Татаринът се наведе от коня, залови го за плитките, занавива ги на ръката си - черна и космата, държеше меча си захапан между зъбите и той светеше. “Ааа-ах!” - изтръгна се женски вик, в железните ни дрехи се блъсна, проби ги той. И ни притисна.
Татаринът навиваше плитките на ръката си, издърпваше момичето, а то удряше с юмруци ту него, ту коня разигран, той потрепваше, пристъпяше и го повличаше. Татаринът сне меча от устата си и с едната ръка теглеше косите на момичето, а с другата опря острието на голото му рамо. Потече лъкътушна червена струйка. Малко по малко татаринът предесанчваше момичето върху гърба на коня. Притичаха и други от ордата да помагат. Изтегли го накрая, обърна лицето му към себе си, наведе се напред. Отново се изтръгна оня вик и отново проби железните ни дрехи.
Аз съм Стан Воеводата - знаех това, за което Ивайло не мислеше, а то е какво ще бъде по-нататък. И не можех да сторя това, което той можеше... Преди да изправи своя кон, аз хванах юздата. Той ме отблъсна и прелетя към татарина. Той явно е очаквал това и замахна с меча. Мечът на Ивайло го отби и мигновено се плъзна напред... Татаринът омекна, наклони се от седлото.
Грозен вой се надигна в татарската орда, проехтяха команди, наредиха се. И започна бой.
Ето това не се прощава на война - да удариш своя съюзник.
Успях да възпра нашите, които стояха под моя команда, минавах помежду нашите и татарите, разделях ги и под смъртна заплаха ги отвеждах настрани.
А ти, граматико, спомена нещо за забравата, за нейната нетленна, сива пелена.. ..И още: ще кажеш - не можеше ли да се избегне сблъсъкът? Казвам: не можеше! Ние сме водата, те са огънят. Ти кажи как да живеят заедно?.. Досещахме се, може да се каже - знаехме: те чакат да отслабнем, за да ударят и нас. А колкото до забравата - прав си, граматико. Нещо ще се забрави, най-напред отделните човеци. Но има и друго: народната памет ще съхрани поуката и мъдростта. А тя е, че великите мъже не трябва взаимно да се погубват, защото след взаимното изтребление идва беднота. По-късно, когато Константин падна болен с пречупено дясно коляно, всеки от болярите надигна глава, всеки искаше да е свободен от върховната власт. И в тая борба междубратска всеки загуби свободата си - татарите дойдоха и поединично ни надвиваха.
- А какво стана после, нима Константин прости на Ивайло за боя му с татарите? - трепва от възможната хубава догадка Воисил Граматик.
- Не, не му прости. Аз, воеводата Стан, стигнах до Царя ни в едно и също време с татарските вестители. В редиците на войската ни зашумя вятърът на мълвата - лошите вести пристигат също тъй бързо, както и добрите. Иваиль! Иваиль! Иваил! Иваил - люлееха се редиците и нашите, и татарските. Люлееха се и се сгъстяваха.
- Иваиль! - смекчено по азиатски го произнесе в изговора сухата, сбърчена уста на татарския водител, пристъпи напред. И ръката му замахна, насече въздуха пред погледа на Константин, вирна брадичката си нагоре, очите примижаха. Главата на татарина застина в тая змийска извивка и повдигнатост, клепачите се притвориха бавно, хищно, смразяващо. Константин побесня:
- На съд! Сега! И тук!
Брадата на татарина си остана вирната, неподвижна, бръчките покрай устата - застинали, ония бръчки, удобните за поплаз на влечуго. Очите чакаха, изпълнението на наредбата.
Пристъпихме с Радил от двете страни на Царя ни и рекохме тихо:
- Не тук! В Търново! И после войната! - и също не снехме очите си от неговите; внушавахме: опомни се, Царю!
И той сведе глава. Проточи се дълго време. Константин мислеше.
- Иваил! - отвън викът на българите се засилваше, нахлуваше в шатрата на Константина. И все по-надалече го подемаха и връщаха уморените войскари. Цялата войска ли викаше - не знаех. Натегнатата тишина очакваше думи. И Константин повдигна десница:
- В Търново!
После се обърна рязко, изтегли изпод леглото си кофчежето и го ритна. То не помръдна, капакът само разтвори уста, златото жлътна. Татаринът пристъпи, коленичи. И зарови шепите си в него.
* * *
- Какво казахте в началото, граматиче Воисил? - Воеводата запита човека до себе си, а погледна земята.
- За забравата и времето.
- Да, разбирам.
И повдигна очи воеводата Стан: една от битките словесни бе отминала и той се оставяше на хладния повей на мислите. Раззинатите челюсти на клисурите откъм Зла стена на запад и на изток зад високия Перченлик застрашително показваха зъбите си от бели камъни, захапваха плътта на небето с готовност да погълнат в своето мълчание спомена за имена и хора.
- Така ли стояха клисурите и тогава - посочва ги с ръка Граматика.
- Така стояха - протяга ръка Воеводата, а в нея държи бойния железен шлем, задържа я и сочи върха на планината. - И той стоеше така.
Прошарва планината с поглед, търси острия зъбер на Перченлик, правата линия тръгва през двата върха - на шлема и на планината, та спира в очите на Граматика.
- Какъв е символът, що ми показваш? - запита той пред топлото дихание на зиналите пропасти. И отново очите на Воеводата като две сини крила облитат хоризонта и кацат по рамената на Граматика.
- Символът!.. Мисля, че някога се е случило същото, станало е взаимно избиване, забравени са имената на людете, изтекло е времето, но думите останали: най-личните мъже не трябва да се погубват взаимно! Подир тях идва бедствие! И беднота.
Тук трябва промисъл.
- А ти нали запита Ивайло още в първата ви среща? - потегли към началото на думите Граматика.
- Да, запитах го, но той ме отмина, изгуби се от очите ми, замина. Така се изгуби и от погледа на царската стража, когато го водеха за града ни престолен, там трябваше да чака присъда за оня бой с татарите.
А после войната свърши. Изтече време, откакто войскарите си отидоха по домовете. Константин падна болен. И татарите нахълтаха в държавата.
Съзряваха и идеха сезоните на Ивайло.
Мравуняк от хора плъпна от двете страни на планината, надолу селата горяха, на север зад реката Тича - също горяха, светеха вечер и пламъците бележеха пътя на татарите. Почернели от мъка и пожари мъже гледаха вечер надолу към равнината и откърмяха омразата. Болярите се затвориха в каменните крепости, достигаха и до нашата Зла стена, но ние ги отбивахме. От пленените татари научавахме, че на нашата стена казват Ярамазкая.
Знаехме, че Ивайло се крие предрешен между пастирите надолу към западната планина, криеше се от зорките очи на царските съгледвачи. Тогава се реши да го издирим. Трябваше да иде човек, който лично го познава. Избраха мене.
- Да спрем народа, да потегнем войската и от царската можем да привикаме, та напролет - замахнах с ръка за удар и тия думи казах, когато го намерих.
- Да, трябва, време е вече - отвърна, не няма да спираме хората, то е и невъзможно. Татарите побеждават, защото се движат, защото всичко годно да носи оръжие, тръгва на война, но то създава и движението на нашите хора и това ще погуби татарите - това каза и гледаше надалеко.
И започнахме.
Отвсякъде идеха върволица от хора. Радил, умният и мълчалив началник на двата прохода, събираше грижливо малките потоци, затягаше редиците и ги вливаше в общия порой.
* * *
Аз съм Кръстан, по-точно - воеводата Стан, както ме наричат моите войници и помня съня на Ивайло. Станувахме край Хемската порта, над нас Перченлик се надигаше към небето, а зад него синееше гората. Тук винаги цари тишина и спокойствие. И по двата прохода стоят будни вардяни и съгледвачи, не е възможно да се промъкне вража сила и да ни издебне.
Сънят на това място идва лек и хубав. И спокоен. Затова изглежда ни се е сторил викът на Ивайло неочакван. А той извика в просъница, дори се вдигна прав и размаха ръце. Разбрахме, че още не е събуден, затова го подхванахме за ръцете. А той разтърси глава, събуди се и прошепна:
- Колко истинско се случи - сънувах се, че ставам цар.
Поседна после до огъня на бивака. Войскарите, дочули думите, замолиха: “Разкажи, разкажи как се видя?”
- Видях се по-млад, по-хубав и...по-кротък. Три стари жени в бели дрехи ме водеха към стаята, където се намираха царските ми дрехи. Видях ги преметнати на стол, жените останаха отвън стаята. Облякох дрехите, те целите светеха, от златни плочки. Огледах се и си казах: на тая горна дреха трябва да има колан, защото е военна, а жените са забравили да го оставят. Разтворих вратата, жените стояха там, казах им за колана и те отвърнаха: “Ей, вярно е, забравихме колана!”
“Три бели жени. До три години ще царуваш, Ивайло!” - така се опитвах да гадая мълчаливо тоя полунощен сън, а той продължи :
- Жените донесоха колана, препасох го, на закопчалката светна във всички цветове на дъгата скъпоценен камък. Той приличаше на малка пирамидка. Загледах се в него и си казах: ето как изглеждал, а аз такъв скъпоценен камък не съм виждал още.
После излязох от стаята. Жените с бели дрехи ги нямаше. За вратата се държеше едно малко момиченце в бели дрехи. Това малко момиченце нещо ми напомняше, откривах, че много прилича на нашия род. Наведох се над него и го попитах: кое беше ти? А то отговори: - Анта съм, твоята най-малка сестра.
- Да, вярно е, Анта си, пък съм те забравил.
А после се намерих тука, над Хемската порта. По-точно вървях горе по билото, отивах към Перченлик. От лявата ми страна тъмнееше, бучаха мътни поройни води, от дясно към Хемската порта светеше слънце. Вървях и поглеждах тъмната страна - тя тъмнееше грохотна и страшна. Думах си: дано не залитна към тая страна, защото няма да мога да изляза.
Та вървях на изток, натам, откъдето изгрява слънцето. Знаех, че трябва да срещна група конници, те някаква вест много важна трябваше да ми донесат. И се зададоха те, видях ги, но конете не вървяха по билото, а прелитаха като червени пламъци от връх на връх. Помислих, че няма да ме видят и се развиках. Тогава трябва да съм станал прав. Имаше много хора и други неща имаше, чудно ми е - забравих ги.
“Никого няма да забравиш, Ивайло, времето няма да ти стигне да мислиш и да се погрижиш за всички и всичко...” - така тълкувах края на неговите думи и края на неговия сън. А никой не чуваше моите мисли, всеки от войскарите повтаряше неговите думи. Първите, които стояха близо, ги пришепваха на вторите, те ги предаваха още по-назад.
И мълвата потегли, завкоренява вярата в неговото знамение. И... започна началото.
Всяко начало е лесно, може дори да е весело. Мъчното идва после, граматиче Воисил. Тежкото идва, когато в един ден заложиш всичко, а то е едно сражение.
С мен се е случвало няколко пъти и винаги студ е захапвал сърцето ми, обърнеш се - няма никой, студът е в теб. Защо идва? Откъде идва?..И само две неща могат да се случат: всичко да отвоюваш в тоя ден или всичко да загубиш!.. Видял си лицето и на двете случки, изживял си ги и когато едната от двете пристигне - ти вече сили нямаш, стоиш и наблюдаваш като зрител. Покрай тебе стъпват хора, нещо правят, говорят, а не можеш да ги чуеш, все още в ушите ти отзвънява острият звук на удар от желязо в желязо.
Така се случи и тогава в един решителен бой с татарите. То бе преди византийските пълководци Априн и Мурин да изгубят войски и себе си по пътищата на България, преди още императорът Михаил VIII Палеолог да предложи дъщеря си за жена на Ивайло.
А татарите прииждаха, нареждаха се така, както във времето на нашата обща война с Византия. Много време преди това ние изпратихме една войска, която трябваше да ги удари в гръб. Водеше я моят син. Сигналът трябваше да бъде даден с огромен огън.
Проточи се дълго време. Редиците стояха една срещу друга. Изглежда, че татарите не вярваха на очите си - цялата наша войска стоеше срещу тях открито. Не можех да сдържам лекото треперене в колената, преди винаги в такива случаи хоках или казвах нещо на войниците и виждах, че това те приемат с радост, изглежда това лекуваше и тях. Но сега нямах време, никога преди това не съм носил толкова голяма отговорност. Смут имаше в душата ми, защото Ивайло не прие моите намерения за боя. А казах: да ги увлечем в засада или да ги изчакаме да ударят първи..
- Не! Сега! И тук! - отсече Ивайло. И посочи: - Погледни!
И аз погледнах: бавно, с глуха стъпка, живият валяк войската се търкаляше, знаех - зад облака на татарите стояха жените и децата на мнозината, горяха селата им, а на война и омразата трябва да се управлява, затова се обърнах към Ивайло:
- Една армия никога не се пречупва като суха съчка, нужно е да се превъзмогне нейната съпротива, да се огъне - продължавах с обратни думи да напътствам неговите действия и мисли. Затова изтеглих едно забучено в земята копие, прихванах го с две ръце и почнах да го огъвам. Разбирах, че изливам пред него набраната си ярост, но бях тръгнал вече и не можех да се върна. Дървото се подаде бавно, пропукаха жилчиците в него, заогъва се и щом дойде в полудъга, спря да се огъва. Още едно усилие бе нужно, съвсем дребничко, но нямаше откъде да го взема. Ръцете се разтрепериха.
- И ето, сега! - светнаха очите на Ивайло. Изтегли меча си, с леко и бързо движение рязна огънатото копие, то с трясък се пречупи на две половини.
- Но това ще го стори твоят син! - изрече той и очите му се присвиха упорито. Разбирах: неговата вяра стои по-близо до стремленията на конницата и пешаците, затова млъкнах и продължих да мисля за обходния отряд и за огънатото копие.
И тъй както Елешница се селва от високото тука и се разлива надолу към равното, тъй слизаше войската. Татарите знаеха и помнеха светкавичните набези на Ивайло, живяха вбесени от внезапните негови изчезвания и сега, явно бе, си мислеха, че им влиза в ръцете. Дивият вой, който нададоха, и устремът, с който се впуснаха, показваше моята догадка.
Пешаците от нашата страна издържаха удара. Ние знаехме, че точно така ще направят и след като не могат с един удар да ни пометат, ще се разделят на две и ще опитат да ни заградят. Те така и направиха, но в двата наши края стояха най-твърдите и верни приятели на Ивайло, в центъра стояхме ние двамата. И боят се затегна. Тогава още изгряваше слънцето -огромно и кървавочервено заизвира от земята. Прашни облаци се заиздигаха нагоре молитвено. И година ли мина, век ли - не зная. После слънцето се претърколи и взе да запада. Помислях си: такъв бой татарите не са виждали още: татарите са огънати в полудъга вече, дали не е време да дадем сигнала на нашата скрита войска. Попитах Ивайло.
- Рано е още, татарите имат още войска, ще почакаме, докато всички се включат в боя.
При изгрева на слънцето татарският водител прелиташе на своя черен кон от единия до другия край на редиците, ръката му все така сечеше въздуха както някога, пред Константина. На мръкнало стоеше втрещен и ням, с отворена, суха я сбърчена уста. Глух тътен, яростен и несекващ пълнеше равнината. Две огромни туловища изглеждаха редиците, огънати и преплетени в смъртна хватка. Татарите вече не можеха и да се откопчат. Встрани ние пазехме наша конница в запас, те виждаха това.
- Да приближим още - без да се обръща, Ивайло заслиза от малката могила, където стояхме от изгрева на слънцето още. Последвах го. И тогава видях как слиза откъм гърба на татарите войската на моя син, слизаше, недочакала сигнала с огъня. А ние се бавехме, мислехме, че не е дошло времето за удара последен. Виждах как всички командири стоят с разперени ръце пред войниците и как те ги изтикват и суркат по стръмнината. Глухият клокот затътна и от нея страна.
Олег Денисенко
“Крал и кралица”, 2004.
Фестивален и конгресен център, ноември 2006
Планината, наречена Касъма, зеленееше сумрачна и мълчалива. В нея от много време се укриваше татарският водител Касъм бег. Разпра между него и татарския хан го бе принудила да се спасява от смъртна заплаха. И пристигна тук с група роднини и своя конница. Касъм бег стоеше в края на гората, готов да се намеси на наша страна, ако назрее опасност да изгуби боя.
А ние приближихме. От нашите редици излизаха отделни войскари, избърсваха лицата си от прах и пот и пак се връщаха. Едно войниче мина близо до нас, не можа да ни забележи, легна над мътното поречие на малката рекичка, залока жадно, после разхвърли дрехите от гърба си и повлече обратно изкривения си меч. Друг, едър като дъб, също се надвеси над водата, после докопа ръбеста цепеница, огледа я и като я държеше с две ръце напред, разбута с рамене войскарите и се нареди между тях.
- И какво каза той, когато слизаше от могилата? - пита Граматика и се вглежда в очите на стария воевода.
- Усмихваше се само. Татарите вече цвърчаха като мишки в запалено стърнище. И мислех, че мен ще прати да ги довърша, а той рече: Воеводо, постой настрана да видиш всичко, а аз ще ида да дам едно рамо на нашите.
Това рече, нареди се между войскарите. И го изгубих от очите си, замина си нашият Иваил по стръмния и несигурен път на битките, а мен остави тука на двата прохода. Поех тежките дългове на слепия вече Радил - да събирам войници и да ги пращам по стъпките на отминалите по други места конни и пеши наши воеводи.
И това е всичкото, що мисля за важно.
А рече Граматика:
- За последния твой сън отминахме думите, за него научих, докато идвах насам, но нека те останат за накрая. Ние за възшествието на Иваил към престола научихме в нашия манастир, но за сватбата малко знаем. Как тя го прие за съпруг?
Приведе очите си към земята Воеводата; за жени не искаше да говори, нямаха според него те място в делата на мъжете по сблъсъка и битките, в живота имат, но той се ниже в едно безкрайно воюване. Не смогна да иде на венчавката на Ивайло с царицата, а комай и не искаше, остана си на двата прохода. Той го остави тука, него, най-верния - Стан Воеводата, до тия наистина непристъпни Хемски порти под връх Перченлик, остави своя приятел. А странно, когато е изпаднал в беда, не потърси тука спасение, когато е започнал да губи битките. И дълбоко съмнение легна в неговите мисли: ако Елена, годеницата на Ивайло, бе останала да чака след сватбата му с царицата, той можеше и да се завърне, види се не е прежалил своята обречена годеница, а може и да е нямал време и възможност. Това си остана тайна.
А имаше войнишка годеница Ивайло, годеница - наречена и обречена на него. Такива войнишки годеници и войнишки сватби са се случвали често. В тежки дни във време съдбовно някои ратници обещавали пред себе си да станат сватове, ако оцелеят. Така се случило и между бащата на Елена и Радил; ранени и двамата със сетни сили в потайни пътища и полунощни доби, вървели двамата ратници, наяве и насън виждали децата си невръстни в Градището до Хемските порти. И в тях потърсили сили в съдбовен ден, когато желанието да се отпуснат и оставят телата си на погибел, започнало да надделява. Заспиването вече им се струвало сладко, упойно хубаво.
Вечността прииждала и отнемала болката, притваряла миглите, приспивала, мислите... Още някаква светлинка им трябвала, за нея да се уловят... Видял я първи бащата на тая Елена, повикал в тъмното:
- Радиле, жюв ли си?
- Жюв съм! - обадил се Радил.
- Да станем сватове думам, аз имам едно момиченце, казва се Елена, ти имаш Иваил.
- Ако се върнем живи и здрави - ще го направим.
Така си думали, така си обещали двамата ратници. И тия деца от малки още знаели, че са сгодени. И за тая войнишка сватба несбъдната говорят още хората, а аз мълча и не думам нищо. Защото първо Ивайло забягна от стражите царски, изчезна между пастирите в гората, после пламна, войната с татарите, дойде венчавката с царицата...
И тръгнаха тогава сватовници с пъстри бъклици, с дни и месеци обикаляха къщата на Елена. И я искаха. От едната врата ги пъдеха, те през другата влизаха. Животът и младостта си искаха своето.
Посред бял ден и пред събрани хора Елена се засмя и отвърна на задявките, че е изоставена, пък и никого не харесва.
- Ако Стан изпрати сватовници за своя син, аз ще поема жълтата бъклица, защото е ходил ратник с Ивайло!
Издума името на Ивайло тя, видимо да отвърне на присмеха, че е оставена и захвърлена, и сега избира подобен или равен на него, само на новия воевода може да стане снаха....А дали е така, или иначе, никой не може да каже. И друг път съм долавял как лъха незнание откъм жената. За мен тя си остава, изменчив пролетен изгрев. Но тоя път думите на това момиче ме сащисаха, толкова ненадейни ми се сториха, че изживях това чувство на човек, зашлевен по главата с вършина, не си ударен никъде, а си оглушен и ослепен за дълго време.
Изрече го Елена, но в следващото време, аз не изпратих сватовници. А моят син е действал. После научих. И пак не можах да взема твърдо решение. Но кое ли младо сърце ще устои на женски глас, който го вика, кой млад мъж може да се сдържа, когато знае, че млада жена го мисли и чака в нощите? Радил също само повдигна рамена, когато му казах. Но за сватбата се разболя.
И това се отбеляза като първото знамение. А мене тайно съмнение ме заяде: ако Елена бе намерила сили да чака година, две още, можеше Ивайло да се върне към Градището и Перченлик. Разказват по-стари хора, че някога жените умеели да чакат, сегашните нямали такава сила. И чужди пленници съм питал, а те, хора книжни и знаещи, казват как по техните книги пишело, че велика радост идвала при жената, която чака с години своя мъж останал по земи далечни... Завръщал се оня мъж, на когото жената тъче платно и чака. Разваляла платното вечер, а на другия ден отново тъчала.
Най-често в себе си търси грехове и виновност. Но кого да питаш в такива мигове, на какво да се надяваш?.. Нали Ивайло мина под венчило с царицата.
Изтънява тоя глас, с който се питам, самата ми душа олеква, перушинка лека ставам под вятъра на оная незнайна сила, която движи хората и прави подредбата на тоя свят.
За всичко това мисля и не мога да разказвам. Умните и смели мъже са най-често и много хубави, но за Елена и царицата да ти разкажат другите хора, намеса имам в тия работи и не мога да съдя правилно.
И за последно мое съновидение съм объркан, а съм объркан, защото не зная дали така се случило, както аз го видях. И още: виждах Ивайло, а понякога мислех вместо него. То се случваше в далечна, непозната, равнина отвъд снежната вода на Дунава. И слънцето се спусна зад облаци, залезе отведнъж, наоколо мрачнееше, а надолу из равнината като отровни гъби се редяха козинявите гугли на шатрите. Чуждоземни хора живееха под гуглите. Някак по настрана се вдигаха нашите. Малко бяха те и смут неясен сърцето ми стягаше.
Стояхме с една група под ръмящия дъждец, а колите с царската шатра се бавеше. Но ето ги, задават се, мокри колари започнаха да снемат набързо централния стълб. Изкопаха дупка и в нея сложиха долния край, на горния стърчеше дълго желязо. На него нанизаха халките на напречните леки дървета. Тия дървета бяха две по две съединени от единия край с халки. И едното дърво служи за напречна греда, а другото се изправя и служи за опора в земята. На горните греди коларите положиха кожи като люспи на риба, а заобиколиха шатрата с козяци. Накрая направиха вада, за да се изтича водата покрай шатрата. Ивайло, болен някак си, мълчалив, се разхождаше през цялото време. Влезе в шатрата, полегна на леглото и нареди да внесат торбите. Те изглеждаха продълговати, знаех, че са от неразцепени кожи на кози, пристегнати в горния край и завързани. Стояха пълни догоре, но с какво - не знаех. Той каза да ги наредят изправени покрай него и само откъм краката му да бъде свободно. Коларите ги занареждаха. Торбите стърчаха по-високо от леглото.
И тогава, след като коларите наредиха торбите, започнах аз да си мисля така: в тая нощ врагове от чуждата войска ще ме нападнат в шатрата, а утре ще кажат, че съм починал от собствената си болест. Хората покрай мен са разколебани и уплашени, може и да ги подкупят, а може и тях да нападнат..
Затова, след като ме покриха, извадих от вътрешните си джобове скрит и късичък меч, за него не знаеха и моите хора. Той беше дълъг около педя, опитах с палец острието и го положих на гърдите си, след като заметнаха отгоре ми завивките. Притворих очи.
За торбите казах така да се наредят, защото тоя, който се опита да ме достигне, ще трябва да припълзи откъм краката. Така се надявах да се събудя, ако съм заспал. А в същото това време виждах Ивайло, бели кичури имаше, по косата, по брадата - също.
А навън вече притъмня съвсем, дъждът пърполеше по кожите на шатрата, загаснаха огньовете, смълча се целият лагер. Тогава някой бавно надигна, козяка на шатрата. Подаде се рошава глава на мъж с много червендалеста шия. Източи се целият. Не ми приличаше на татарин, но другите двама след него, сухи и тънки, татари бяха. Лежах с притворени очи. Мъжът с червената шия мина откъм краката ми и запълзя по мен. Подпирах го с лявата ръка, а дясната леко изтеглих настрана. Останалите двама се спогледаха, доволни от сполуката. Дебелият леко издърпа завивка, що ме покриваше до брадата. Посегна с ръце. И тогава с бързо и силно движение нанесох удар.
* * *
Това изрече воеводата Стан и отпрати сините крила на своя поглед към клисурите и гората, подаде ръка, пое десницата на Граматика, задържа я по-дълго време, точно толкова, колкото да настави:
- Всичко се случва на тоя бял свят, граматико Воисил, може да затрябва истина за делата ни книжни, та запомни войнишката ми мъдрост: отстъпление няма! Отстъплението значи погибел! Отвръщай на удара! Но тук има тайна. Нанасяй удар с пределна бързина.
И силно! |