***
Сенки сме в живота земен...
Сенки-светлини,
отражение от време
с вечни, светли дни.
Сенките се сливат – скришни;
прежните черти
в сънищата си предишни
не узнаваш ти.
Здрач предутринен земята
цялата покри;
прорицателски – сърцата –
трепет озари.
Сенките ще изсветлеят.
Глас-пророк звъни –
вярвай: скоро ще изгреят
нови вечни дни.
9 юни 1875
***
Макар да сме навеки приковани
с вериги към отвъдни брегове,
кръгът да извървим сме призовани –
кръг, отреден от наши богове.
Съгласното със волята на Бога
със волята си чуждата твори,
под маската на естеството – строга,
божествен огън тук навред гори.
29 юни – 28 октомври 1875
|
Владимир
Сергеевич Соловьов
(1853-1900)
Световноизвестен религиозен философ, поет, увличащ се по римокатолицизма, западната мистика, окултизма и черпещ понякога своето “творческо вдъхновение” от състоянията на медиумен транс.
Син е на известния историк С. Соловьов, написал история на Русия в 29 тома. Дядо му бил свещеник. Соловьов изучавал физика, математика, история, философия и др. и получил разностранно образование.
Широка известност му донася магистърската му дисертация “Кризисът на западната философия (против позитивистите)”. През 1880 година започва краткотрайната му кариера на университетски преподавател (професор), прекъсната от царското правителство поради изказванията на Соловьов против смъртно наказание на убиеца на император Александър II.
Същата година заминава по покана на римокатолиците в чужбина и публикува две книги, в които изказва похвала за Католическата църква, поради това бива запретен от св. Причастие от своя духовник в продължение на седем години. Преживявайки тежко епитимията, през 1896 г., Соловьов приема причастие от католически свещеник, поради което католиците го смятат за член на своята църква. Получава още три години епитимия и чак преди смъртта си получава причастие от православен свещеник.
Соловьов става основател на своеобразен религиозно-философски култ към София.
|
***
Ти, царице – сякаш небето,
появи се днес цяла пред мен –
затуптя в сладка нега сърцето
и в лъчите на новия ден
с тиха нежност душата засвети,
а далеч задимя под небето
злият пламък на огън студен.
***
Има мойта царица огромен дворец –
седем стълба от злато отпред,
седемстенна короната, сякаш венец,
и със камъни скъпи безчет.
Сред зелени градини под алена вис
крем и рози за хубост цъфтят
и в прозрачна вълна на потока сребрист
и чело, и къдрици трептят.
Но не чува потокът какво й шепти,
не поглежда към свойте цветя:
скръб дълбока в очите й сини блести,
с мъка пълна е всяка мечта.
Вижда тя: посред бури и ледни мъгли,
в край далечен, студен – несломим,
сам във боя със силите тъмни и зли
губи сили приятел и любим.
Изоставя двореца и златото тя,
диамантения венец
и на него, неверния, хлопа в нощта –
неочакван, незван пришълец.
Млада пролет над зимата мрачна и зла,
засияла и пълна с любов,
го загръща сред ласкава нежна мъгла
с тъмносин, лъчезарен покров.
И съборен от тъмните сили в прахта,
той гори с ярък пламък и страст,
и с нетленна любов във очите си тя
му говори с най-тихия глас:
“Като морски вълни си неверен, прости,
а се кле, че не ще измениш,
но със свойта измяна сърцето ми ти
не успя, мили мой, да сломиш!”
Ноември 1875 – 6 март 1876
***
Виж как небесният простор прозрачен е и блед,
лъчите как се нижат из градината позната...
о, чуден миг помежду сумрака и светлината* -
и свята тишина навред!
Сега се взри, прислушай се... в покоя изнурен!...
Не мислиш ли, светът че вече е заспал навеки,
че слънцето не ще пробие облаците леки
и че настъпил е последен ден?
* Стих от Толстой – Б. пр.
18 август 1876
|
L’ONDA DAL MAR’ DIVISA*
* Вълна, разделена от морето (итал.). – Б. пр.
Вълната без морето
спокойствие не знае,
кипи ли под небето,
или в река играе,
със ропот се бунтува
за свобода и нежно
тя за море тъгува –
бездънно и безбрежно.
1884
EX ORIENTE LUX*
* Светлина от Изток (лат.). – Б. пр.
“От Изток – светлина и сили!”
И – властник – царят на Иран
към бляскавите Термопили
подгони робската си сган.
Но с дар небесен, Прометеев
Елада е от векове
и тази сган ще разпилеят
свободните й синове.
И кой до Инд или до Ганг е
път славен извървял и смел?
Ту македонската фаланга,
ту – царствен – римският орел.
И с волята за разум, право
и силата на мъдростта –
на Запад вдигна се държава
и Рим обедини света.
***
Какво все още нужно беше?
Защо във кръв е пак светът?
Всемирната душа скърбеше
за вяра, за любов и път.
Но словото не е лъжовно,
светлик от Изток заблестя,
което беше невъзможно
той възвести и обеща.
Разливайки се над земята –
със сила, с чудеса добри,
светът на Изток светлината
със Западния примири.
О, Рус!, ти бъдещето ваеш;
но с горда мисъл за света
ти Изтока какъв желаеш:
на Ксеркс ли,
или на Христа?
1890
Преведе от руски
Андрей Андреев
|