Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Майстори на разказа
Светлана Василенко
Елхичка и прекрасният летец 
 
В края на декември внезапно връхлетя пролетта. Най-напред заваля дъжд, след това от небето, срутило се като покрив, рукна порой. А изпод небесните отломки надзърна топло-топло слънчице. Със сина си Сашка отидоха в степта, а там – кокичета през декември и много, много пролетни гъби, пумпалки, даже набраха малко, а после по пътя ги изхвърлиха: току виж през зимата са отровни? Наблизо стинеше ледената Ахтуба, походиха по леда насам-натам, за да се уверят, че ледът си е лед и значи все още е зима. А пред леда и зад него реката свободно си тече, водата е черна като късна есен, а в средата на реката – широк мост, леден, непонятен.
И все пак беше пролет. В това предновогодишно време пъпките на френското грозде и на вишните бяха набъбнали като предвестник на нещо чудесно. А тогава децата отиват в Дома на офицера на новогодишна елха.
Точно пред Нова година изведнъж скова студ, небето се облещи цялото в звезди – едри, чисти и студени те сияеха в тъмното небе, като че ли бяха замръзнали отломки от лед. Десетгодишният й син стоеше пред прага на финската им къщичка, до скърцащата замръзнала ябълка и като млад бог, гледайки нагоре към блестящите съкровища, каза: „Там също живеят хора. Хайде да им помахаме!” Тя стоеше и махаше на звездите с пухкавата си ръкавица с един пръст.
Новата година посрещаха тримата: тя, синът й и старата й парализирана майка. Като изпиха шампанското, легнаха да спят, а тя реши да се поразходи. Дълго се занимава с куката на вратата, хихикайки като пийнал човек, отвори я и... Търкули се по заледените стъпала, по градинската ледена пътека, събори с крака оградната портичка, хлъзна се по тротоара и се понесе по заледения път право към бодливата тел, която ограждаше тяхното секретно военно градче от селото и от останалия външен свят. Застина съвсем на края между стръмния склон, на който стоеше техният военен град, и пропастта, в която лежеше селото. Главата й се озова в дупката, направена от някого за преминаване през бодливата телена ограда. Клечеше и се страхуваше да шавне. До пулсиращата жила на гърлото й стърчеше ръждив шип, готов всеки миг да се забие в плътта й.
Долу, под нея лежеше селото. От край до край то бе в светлини, все едно че е обърнато звездно небе. Цялото село пееше и като че ли не селото пееше, а светлините. На единия край запяваха песента, а на другия я завършваха. Гласовете бяха пронизителни, прозрачни и се издигаха нагоре в небето като дима от комините на печките в мразовития ден. Хорът между небето и земята не млъкваше.
Боже мой, какво щастие, помисли си, и само тя, като че ли е оградена с бодлива тел от това щастие.
Тези моменти на откъснатост, изолираност, на отделяне от хорския свят тя – късогледата, непохватната, срамежливата, неумеещата да говори хубаво, да пее, да танцува, да се облича красиво, да се шегува; тя, която вършеше всичко не както трябва, не притежаваща нищо освен белозъба, нелепо-щастлива, гагаринска, както всички казваха, усмивка до ушите и сърце, което мълчаливо, с все сила обичаше своя син, майка си, своите малобройни приятели и приятелки, своята степ със звездното небе над нея – та тя винаги ги беше усещала, но особено остро започна да ги чувства в последно време.
Отскоро започна да чака чудо.
Своя син тя роди на седемнайсет от неизвестно войниче. След училище тръгна да работи като перачка в пералнята към войнишката баня, където работеше и майка й. В огромни казани тя переше войнишките гимнастьорки, партенки, чаршафи, одеяла, които им докарваха от казармата. Работата беше тежка, на три смени, но много от приятелките й завиждаха, защото в градчето нямаше работа. А тук понякога, два пъти в годината, когато призоваваха наборите, на нея и на майка й направо им провървяваше. Докарваха донаборниците, облечени цивилно: джинси, модерни ризи, пуловери, костюми и якета. В банята след къпането веднага ги обличаха в униформи, а цивилните дрехи ги даваха в пералнята. След изпирането им тя и майка й продаваха в неделите на местния пазар като дрехи „втора употреба” и получаваха малка печалба. Та точно тук, в пералнята, тя и зачена сина си – сред кипящите котли и парата, в които се изваряваше войнишкото бельо. Този войник донесе прането от казармата, замъкна я в стаичката, запуши й устата с кърпа, изнасили я върху мръсните вързопи с войнишко бельо и изчезна. Когато разбра, че е бременна, беше късно да маха детето.
Пред своя син тя благоговееше и мечтаеше за неговото прекрасно бъдеще: завършване на училище, приемане във военно училище и завръщане в родното градче вече като офицер. Саша наистина даваше такива надежди: учеше се добре и растеше красиво, умно и добро момче. Но неотдавна се върна вкъщи разплакан и я запита: „Мамо, момчетата казват, че баща ми е войник и аз съм бил копеле. Вярно ли е?” Тя се задъха от ужас и разбра, че мръсната тайна за появата му на света мигновено би запратила сина й надолу, назад – там, където е заченат и откъдето не би могъл вече да се измъкне, и по този начин би го убила. И каза първото, което й дойде наум: „Твоят баща е летец! Запомни: той изпълнява важна държавна задача!”
И той като че ли повярва. Цяла нощ тя плака до него и от този момент страстно започна да очаква чудо. Чудото, което тя очакваше, беше просто. Мечтаеше да се появи баща на нейния Сашка.
Като отместваше внимателно с ръце бодливата тел, тя полека започна да пълзи нагоре. Но едва-едва достигна до върха и отново се срина. Сега летеше надолу, без да се докосва до ледената пътека като безкрила птица, като мъртва топка, неумолимо падаща в пропастта, гибнеща и ревяща от смъртен ужас. От стръмнината някой се хвърли надолу след нея.
Някакъв мъж, облечен в грейка, я хвана пред самия сипей. Хвана я и я притисна към себе си така, че устните й неловко докоснаха гръдта му – топлата му дреха беше облечена на голо. Почувства неговото мъжко, здраво, младо, ликуващо от празника и от живота тяло, неговите стоманени мускули, гладката кожа и глухите нетърпеливи удари на сърцето му, тупкащо право пред устните й.
- Елхичке, ти ли си?
Тя вдигна очи. Славик, младият капитан! С него имаше малък роман. Отдавна, през лятото, когато беше още лейтенант. Учеше я да танцува. Танго. През нощта. Направо на улицата, под съпровод на магнетофон. Попита я: да го избичим, а? И я поведе. Тя не успяваше, спъваше се в обувките му, падаше, той я подхващаше и я въртеше над асфалта, а отгоре, от нощното небе върху тях падаха звезди – беше август. Както я въртеше, я замъкна в градината, където имаше легло, покрито с бяла марлена завеска против комари. През нощта вятърът беше отнесъл завеската и те лежаха голи под звездния купол, сами в цялата Вселена, като Адам и Ева. Гризяха ябълка, една за двамата, пиеха вишновка от трилитров буркан, лекомислено оставен от майка й в градината, и хихикаха като безумни. Бялата марлена завеса бродеше из градината като привидение.
Тогава и измисли да я нарича Елхичка. Казваше, че я обича. Обеща, че ще се оженят.
А след месец съседката дотича и каза, че Славик и Нинон живеят заедно и скоро ще се оженят, даже и вещите си вече е пренесъл при нея. Нинон работеше като медицинска сестра във военната болница и беше най-добрата приятелка на Елхичка. След този случай Елхичка вече не вярваше в ничия любов. Разбра, че с такива ремаркета – малък син и болна майка – на никого не е нужна.
- Пусни ме, Слави... – опитваше да се отскубне от ръцете му. – Къде е твоята Нинон?
Той разтвори обятия, закима с глава.
- Ето я там, стои горе – и смутено, безнадеждно, съвсем по женски се оплака на Елхичка. – Не знам какво да правя. Пропива се тя.
За това знаеше вече целият град. Нинон се пропиваше неудържимо. В болницата, където някога Нинон минаваше за най-добрата хирургическа сестра, сега работеше като санитарка.
- Младежи! – викаше им отгоре Нинон, като се клатушкаше с цяло тяло и размахваше нещо. – Вие какво заседнахте там?
Затътриха се обратно. А там, под обледенената топола – тополата скърцаше над главата й – стоеше Нинон с бутилка в ръка. Лицето на Славик все едно че се покри със скреж, така побеля от ярост.
- Откъде я взе?
- Минаваше офицер. Гледах му. Имам право – загадъчно говореше Нинон.
Славик дръпна бутилката от ръката й и я тресна в заледения асфалт.
- Глупак! – каза Нинон. – Епилептик припадничав!
- Върви на майната си!... – Славик се обърна и закрачи.
- Ти къде? – викна след него Нинон и слисано се обърна към Елхичка. – И къде отива?
Тръгнаха след него. По пътя срещнаха Галка – младо, отракано, самотно войнишко момиче. Тя бягаше, за да се отърве от офицера.
- Е, кога все пак ще се видим? – питаше той вяло.
- Когато тогава! – отговаряше му Галка.
Изтича при приятелките си:
- Залепи се в дискотеката... Мислех да си намеря мъж за през нощта. Искам, а не мога! – Галка не подбираше изразите и не се стесняваше да говори за любовните си похождения, в които участваше целият воински състав на полигона – от ефрейтора до генерала. Говореше прямо, по войнишки: с кого, кога и колко пъти.
- Е, защо тогава го прогони? – учуди се Елхичка. – Щом е за една нощ.
- Е, не с всеки може – дивеше се Галка.
Тъжно се завръщаха вкъщи Елхичка, Галка и Нинон. Пусти бяха улиците.
След зимния порой и последвалия студ градът стана леден: ледени бяха и пътищата, и къщите, и дърветата. Всичко беше като че ли стъклено, неистинско.
- Както прекараме нощта на Нова година, така ще мине и цялата година – каза Галка.
- Нощта вече започна – каза Нинон.
- Значи ще бъде кофти година – каза Елхичка.
И изведнъж...
Той наистина се появи изведнъж. Нямаше го никъде, въобще не го бяха видели. Или са гледали в земята, за да не се подхлъзнат? Но когато някой им прегради пътя, те се опитаха да го заобиколят, а този някой не ги пускаше. Те пък разярени и трите вдигнаха глави като триглав змей – чак тогава го видяха – него, прекрасния летец... Той стоеше пред тях огромен, в кожено авиаторско яке, с летателен шлем, красив и пиян като дърво.
- Момичета - каза той, – къде съм?
- На Луната – каза Галка.
- Красиво е – каза летецът, като се оглеждаше.
Любувайки се, той очаровано обходи с поглед лунния пейзаж на тяхното градче и след него те също се огледаха: наоколо беше тихо и тържествено.
След това отново се загледаха в прекрасния летец, паднал от небето.
- А кой е този град? – попита летецът.
- Ти, момче, какво, на главата си ли си катапултирал? – попита Нинон.
- Приземих самолета на площада – поклати глава летецът. – Свърши горивото.
- Вие откъде сте? – учтиво попита Елхичка.
- От Н-ска.
- Нормално - каза Нинон. – Три часа полет оттук.
- Четирийсет минути – възрази летецът. – Аз съм с изтребител.
Галка дръпна Елхичка за ръкава.
- Този е шизо. Или маниак. Накратко: крачим – прошепна на Елхичка. И тръгна. Елхичка и Нинон мълчаха и бързо тръгнаха след нея.
- Момичета, вие къде? – повика ги летецът. – Не ме изоставяйте.
- Нямаме време – те нерешително стояха до портичките на своите фински къщички, готови да се разбягат, а Галка звучно произнасяше: – Родителите ще ни се карат. И какво да те правим такъв пиян?
Докато тя говореше, летецът бавно се приближи и ги сграбчи в обятията си и трите.
- Аз не съм пиян – каза той, олюлявайки се. – Имам задача. Тръгнал съм за елхичка...
- Побъркан... Да бягаме! – викна Нинон.
Изтръгвайки се от обятията му, те се разбягаха на различни страни. Скриха се зад вратите на къщите си.
Той стоеше сам сред непознатите ледени домове и ги викаше:
- Тааам, на Луната! Хорааа! Замръзвам!
Най-напред не издържа Галка. Излезе и каза:
- Да идем в бараката, там ще пренощуваш. Няма да замръзнеш. Върху въглищата е топло.
Сложи летеца да легне върху купчината антрацитни въглеща и тя легна до него.
- Хайде! – каза тя.
- Какво? – не разбра той.
- А, ти не знаеш? – каза Галка и се хвърли върху него пъшкайки. – Ти си моето щастие...
Летецът я отблъскваше, колкото може.
След всичко, което се случи, тя каза делово:
- А сега си отивай. Баща ми ще те види, ще започне да се кара...
Летецът излезе на кръстовището, погледна луната.
- Ей, селяко, - повика го Нинон, приближавайки се към портичката.
- Какво? – зарадва се летецът.
- Имаш ли нещо за пиене?
Летецът извади манерка.
- Какво е това? Спирт? – задъха се от щастие Нинон. – Наливай!
Пиха от капачката, без да замезват.
- Нинон, къде си? – от вратата се раздаде съненият глас на Славик.
- Изчезвай бързо... – каза Нинон. – Мъжът ми се събуди.
Елхичка търпеливо стоеше до вратата на верандата и се ослушваше. Видя как летецът отиде при Галка, след това при Нинон. Когато шумът утихна, тя открехна вратата. Летецът замислено седеше под уличната лампа на заледения бордюр.
- Ей! – повика го Елхичка.
Летецът не откликна.
Елхичка боязливо се приближи към него.
Летецът спеше седнал.
Опита се да го разбуди:
- Ставайте, ще замръзнете... – уговаряше го тя.
Летецът мълчеше и я отблъскваше. След това рухна на заледената улица с разтворени ръце и крака. Лежеше неподвижно, като че ли е убит.
- Господи - замоли се Елхичка, - той наистина ще замръзне.
Обхвана го с ръце и го затътри по леда. Беше тежък, като че ли тялото му беше налято с олово. Но как все пак са ги изнасяли от бойното поле тези тежки, оловни, ранени с олово мъже – мислеше тя, – изнасяли са ги крехки, слаби жени, такива като нея. Докато го влачеше, той мърмореше, че пийнал с момчетата, другите летци, Нова година е, а моля ви се няма елхичка. Наоколо пустош и тогава той обещал да намери. И полетял.
Положи го на дивана и той пак заспа. Разкопча коженото му яке, свали авиаторския му шлем и ахна. Той действително беше прекрасен, този летец: със златни коси, с високо чело, с твърдо очертани мъжки устни. Беше идеалният мъж, без никакви примеси.
Дълго го гледа. Мисълта я осени още тогава, когато го срещнаха. Тя разбра, че чудото се случи, по-точно, че сега се случва. Тя стана, отиде в другата стая и разбуди сина си:
- Имаме гост – каза му тайнствено и го помоли да се облече.
Тържествено го въведе в стаята, където лежеше спящият летец.
- Сине - каза тя, - погледни кой е пристигнал при нас.
Синът погледна летеца, после майка си и попита с разтреперан глас:
- Това е моят татко?
Тя мълчаливо кимна. Чудото стана. Утре цялата улица ще говори, че Сашка има баща летец, прилетял с изтребителя си в новогодишната нощ при своя син.
На разсъмване, когато всички спяха, тя се опита отново да разбуди летеца. Летецът не се събуждаше. На сутринта ще се събуди и ще попита къде е и какви са те. И ще разруши чудото. Тогава тя реши. Позвъни във военната комендатура и каза:
- Задържах престъпник. Идвайте. Отвлякъл е самолет.
Нека да го арестуват, както спи и да го отведат. После ще се разберат.
 
Преведе от руски
Ангел Г. Ангелов
 
 
Назад [ 13 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма