Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Преглед
Преглед 
 
КНИГИ
 
СВОБОДАТА КАТО ИЗПИТАНИЕ НА ВЛАСТТА
Добри Ганчев. “Спомени”, изд. “Слово”, 2005
 
Когато през 1973 г. за първи път бяха публикувани спомените на Добри Ганчев от времето, когато е бил учител по български език на княз Фердинанд, всички изпитаха особен потрес от прочетеното. За първи път толкова трезво и дори жестоко бе описано едно време, което все още се счита за време на българския политически романтизъм. Времето на “строителите на съвременна България”. Нищо от патоса и преклонението на мемоаристи от ранга на Захарий Стоянов и Симеон Радев нямаше тук. Нищо и от Вазовия романтичен ентусиазъм и вяра в силата на България. Няма го дори и разочарованието от следосвобожденския меркантилизъм и партизанщина. Добри Ганчев като на скенер преглежда цялата тогавашна действителност с нейните най-главни политически герои и описва всичко, което се е появило на екрана на неговата памет.
Случките, които той е преживял, и хората, с които се е срещал, принадлежат почти напълно на новата ни история. Добри Ганчев гледа с остър поглед, внимателен е към подробностите, но много точно и бързо схваща важното, главното. По тази именно причина, спомените му не са пикантерията на времето, а негов проникновен анализ. Авторът е умен и почтен човек, за когото държавната власт е отговорно дело. Но в нея той забелязва как посредствени хора я опорочават и използват за лични цели. Над всички с посредствеността си и със суетността стои безспорно княз Фердинанд. Но у него има доста полезни за заемащ такъв висок пост лични качества. Дребната личност умее да “прелъстява” обкръжението си, да покварява чрез ласкателства и награди себеподобните си подчинени. Князът има за първа своя грижа да създаде “висше общество”, чрез което да манипулира общественото мнение, но най-вече за да задоволява прищевките си за аристократичен живот. В това “общество” са всички тогавашни величия, начело със Стефан Стамболов, ген. Рачо Петров, Михаил Савов, Петко Каравелов, П. Р. Славейков. Всеки е нарисуван индивидуално, прецизно, с най-характерните си черти. Безспорният писателски дар на автора  представя истински живи хора с достойнствата и слабостите им.
Добри Ганчев набляга повече на недостатъците на тези хора. Но какво да се прави, когато българската държава в зората на своето съществуване е попаднала в ръцете на хора случайни, тщестлавни, недостатъчно подготвени, оплетени в интриги и жажда за власт и пари; хора с не особено висок морал. Някои от тях са герои от революционните борби, но в новата обстановка бързо се приспособяват и стават като всички останали. Двигател на порочните промени, на интригантството в политическия живот, в разложението на нравите е княз Фердинанд.
Спомените си Добри Ганчев е писал не за да прави сензации за съвременниците си. Напротив, той не ги показва никому и държи да бъдат публикувани 25 години след смъртта му, за да не засегне някого от героите си.
Такива книги имат важно значение и е добре да бъдат четени от повече хора. Добре е и днес да се пишат. Защото бъдещата история е днешното ни настояще. Колкото повече почтени и достоверни свидетелства остави то, толкова по-добре и по-точно ще бъде утре опознато и оценено.
 
ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ. КРИТИКЪТ, РЕДАКТОРЪТ, ЕСТЕТЪТ
Изд. “Фабер”, 2005
 
Интересът към Владимир Василев все повече нараства. Причината е в осъзнатата необходимост на българската литература да изучи себе си, своите основополагащи принципи. И ако до преди 10 - 15 години на Владимир Василев се гледаше единствено като на контрапункт на някаква измислена от младите литературоведи “официална литература”, то сега подходът е по-трезв, не-политически, задълбочен.
Съдбата на Владимир Василев е съдба на всеки принципен, талантлив и с висок вкус критик. Такива критици се броят на пръсти. Те предизвикват остра неприязън у масовата посредственост. Тях ги ненавиждат, ругаят, клеветят. Ненавиждан, руган и клеветен бе и Владимир Василев – при това не само след 1944 г., но и преди. В отношението към него след 1944 г. няма никакъв политически елемент, както искат да докажат авторите на тази книга; просто мнозина не му прощават отношението към самите тях и към себеподобните им.
В тази книга са събрани и подредени изследвания, спомени и документи за Владимир Василев, показващи неговата разностранна литературна, редакторска, театрална и обществена дейност. Владимир Василев не само заслужава да бъде внимателно изследван, но и дава обилен материал за особеностите на българската литература и нейната критика между двете войни. Той събира в себе си всичките тенденции и проблеми на литературното развитие и наистина е критик - емблема на епохата си. Редактираното от него знаменито списание “Златорог” събра около себе си всички най-големи български писатели и интелектуалци. Когато говорим за “Златарог”, ние говорим за българската литература в продължение на повече от 20 години.
Книгата, съставена и редактирана от Сава Василев, помага на изследователя да проникне по-дълбоко в живота и делото на Владимир Василев, но тя е и свидетелство за отношението на нашето съвремие към това дело.
 
ИВАН САРАНДЕВ. “ХРОНИКА НА ЕДНО ПРИЯТЕЛСТВО. СРЕЩИ И РАЗГОВОРИ С БОРИС ДЕЛЧЕВ”
Изд. къща “Хермес”, 2006
 
Литературата сякаш вече забрави Борис Делчев. А той бе критик с авторитет и позиции, почтен, достоен и интелигентен. Неговата мемоарна серия “Познавах тези хора” показва блестящия му талант на словесен портретист, който умее да пресъздава образи на видни интелектуалци, да разказва за живота им вълнуващо и увлекателно като истински писател.
Борис Делчев бе един от критиците, чрез които българската литература след 1944 г. продължи плодотворните си традиции и бързо се отърси от скудоумни политически страсти, към които се опитваха да я насочат някои бездарни политико-литературни велможи. Благодарение именно и на него бяха преодолени опитите да се зачертават имена и периоди в историята на литературата ни и да се налагат принципи и критерии, чрез които да бъде манипулирана.
Авторът на книгата Иван Сарандев е дългогодишен изследовател, учен и преподавател, професор в Пловдивския университет. Благодарение на него през последните 30 - 40 години се възроди жанрът на литературната анкета. Под негово ръководство в Института за литература при БАН бе създадена проблемна група, която подготви цяла серия от анкети с видни наши писатели. Самият Сарандев даде образци в този жанр – особено анкетата с Емилиян Станев.
В продължение на дълги години той е общувал с Борис Делчев и е записвал срещите и разговорите си с него. По този начин той е съхранил думите и мислите на Б. Делчев, но и е запазил духа и аромата на времето, в които са протичали тези срещи и разговори. Самият Сарандев очертава и своя собствен приятелски кръг от писатели и интелектуалци, в който е живял и формирал своите литературоведски предпочитания и естетически принципи. По този именно кръг съдим и за духовния свят на критика Борис Делчев. А и за общото състояние на тогавашния литературен и културен живот.
“Хроника на едно приятелство” би следвало да се разглежда и като продължение и  допълнение към излезлия преди години дневник на критика, който предизвика доста спорове и възражение в литературния свят заради крайните оценки на Б. Делчев за факти и събития и мненията му за писатели.
Книгата щеше да спечели много, ако словото в нея бе по-прецизно. Но и така тя е ценно свидетелство, което ще бъде полезно и на изследователя, и на обикновения читател. Тя ще го отърси от илюзии и страсти и ще му помогне да разбере “какво е било”, кои са движещите сили в литературния живот и кой кой е всъщност...
 
КАРЛ КРИСТИЯН ФЕЛМИ. “ВЪВЕДЕНИЕ В СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВНО БОГОСЛОВИЕ”
Фондация “Покров Богородичен”. Издателство “Омофор”, 2007
 
Когато е писал тази книга, авторът Карл К. Фелми е бил протестантски пастор-богослов. По-късно приема православието. Той е професор, доктор по богословие, завеждащ катедрата по история на християнския Изток в университета “Фридрих-Александър” в Германия.
Авторът задълбочено и достъпно представя смисъла на Православието, както и неговата отлика (и сходства също!) от католицизма и протестанството. Той подчертава, че прави опит да въведе читателя в православното богословие, а не го обяснява цялостно, нито показва всичко в Православната църква, защото, смята той, такава задача е трудно изпълнима. Книгата има теоретичен характер, но дава примери и от богослужебната практика, за да онагледи с примери изложението. Но макар и протестант, когато пише книгата, К. Фелми се отнася с любов към православието. Самото писане вероятно му е помогнало да се обърне и да се отърси от греховните си увлечения.
Подобни книги не са предназначени единствено за богослови-специалисти или за духовници. Те са полезни и за обикновените богомолци – миряни, които искат да научат повече за своята вяра, за каноните и догматите на Църквата, за да могат да осъзнават смисъла на своята вяра и духовна практика.
 
ОРЛИН ОРЛИНОВ. “НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ”
Издателство “Жанет 45”, 2006
 
Старите поети се възраждат; те пишат и издават нови стихотворения. При това пишат добре, почти както са писали в младите си години. Днес темите им обаче са по-различни, защото и животът им е друг. Хубаво е, че българските издателства не ги забравят. Литературата е богата със своите автори от различните поколения и нейното обновление и развитие е възможно само ако се опира на традициите и приемствеността.
Орлин Орлинов дълго не беше издавал – може би почти 20 години. Преди време той беше доста продуктивен и издаван поет. Някои си мислят, че е бил конюнктурен автор, обслужващ идеологията и пропагандата, но който прочете негови стихотворения, ще открие автентичен лирик, владеещ отлично поетическата техника и пресъздаващ истински човешки преживявания. Орлин Орлинов присъства в литературата ни и с публицистичната си поезия, дори и с поемите си “Ода за СССР”, за Виктор Хара и др., защото в тях изразява реални обществени настроения и състояния на обществото. Тези творби са написани добре, звучат мощно и чисто.
Тук, в новата си стихосбирка, Орлин Орлинов се представя като поет-лирик. Интересно е да четеш любовни изповеди на човек, който много е преживял, бил е център на внимание, а сега е встрани от обществения интерес. Болката от преминаващия живот се прелива в радостта от запазената способност да чувства и преживява силни чувства. Но чувствата му не само лични. Героят в поезията на Орлин Орлинов осмисля действителността, в която съществува. Заключенията му са тъжни, но жаждата за живот, вкусът към живота го прави силен и добър.
Добра е книгата Орлин Орлинов. Нека го поздравим, че въпреки всички превратности в неговата лична и обществена съдба, той е жив като поет и съкровено изповядва натрупалите се вълнения и размисли.
 
ЗОЯ ВАСИЛЕВА. “ДИШАНЕ НАОБРАТНО”,
изд. “Български писател”, 2006
 
“МОИТЕ МИСЛИ И ДРУГИ ДРАКОНИ”,
Национален музей “Земята и хората”, 2004
 
Ето една смислена, прозорлива и даровита поетеса, която се губи в празнословието и шумотевицата на съвременния литературен живот. На пръв поглед нейната лирическа героиня изглежда малко “дръпната”, готова на провокации, но всъщност е много нежна, мислеща, отговорна жена, която не е удоволетворена от живота и иска да го промени, за да стане по-добър.
Зоя Василева е изповедна поетеса – впрочем, поетесите са все изповедни. За разлика от мъжете те по-рядко изобразяват пейзажи, а повече извеждат чувствата си на показ. Но при З. Василева дръзкото е съчетано с голяма доза стеснителност, неудобство, смиреност. Тя иска да се покаже свободна, еманципирана, самостоятелна, но признава, че й е по-добре, когато е защитена, пазена, разбирана. Това прави поезията й съкровена, нежна, лирична – въпреки публицистичните нотки в нея.
Хубаво е, че в съвременната българска поезия все още има поетеса на име Зоя Василева; хубаво е, че поетесата пише и публикува. Нейната участ е да изразява вътрешния си свят, пък нека други по-гръмогласни я заглушават. Истинският творец винаги получава полагащото му се в литературата.
П.Р-ев.
 
 
ТЕАТЪР
 
“ПЕЩЕРАТА И СЕНКИТЕ”
Постановка на ДКТ – Варна, сезон 2006 - 2007
 
За този спектакъл ( който не е за деца) вече се говори оживено. Показван е и в чужбина, където предизвиква огромен интерес и е оценен като ярко постижение на съвременния куклен театър. Когато се играе във Варна, залата е препълнена.
Спор няма: шумът около спектакъла е заслужен. И е още едно доказателство, че театърът се развива правилно и възходящо. Търсенията дават резултат. В порядъка на тези търсения би следвало да разглеждаме и “Пещерата и сенките”.
Спектакълът е преди всичко визия. Картините на Сашо Анастасов, по чиято идея се осъществява творбата, се съпътстват и допълват от движенията на актьорите и музиката. Картината е наистина впечатляваща и направена с много вкус и умение от страна на постановчика Вера Стойкова и актьорите, които танцуват много пластично. Всъщност танцът е силната страна на постановката, но това не е балет, а движения на тела, които изразяват чувства и настроения. Наслагването на музика, движения, сенки и картини е хармонично, с майсторство. 60 минути пред очите на зрителите протича феерия от менящи се картини, оградени в пространството на сцената и раздвижени от вътрешната енергия и артистично разбиране на актьорите.
У нас подобен театър не е твърде популярен. Възможно е това да предизвиква и въпроси около смисъла и качествата на постановката. Важно е, когато я анализираме, да не търсим неща, които ги няма и не са замисляни. Достатъчно е да гледаме на спектакъла като на “движещи се картини”, за да се убедим, че тези картини са рисувани със замах, професионално твърде грамотно, създаващи настроение и възбуждащи преживявания, които поначало предизвикват визуалните изкуства. Не е малко да приковеш вниманието на зрителите за цял един час, като не му говориш и не му предлагаш отчетлив сюжетен разказ.
“Пещерата и сенките” вече тръгна към публиката на Варна и света. Първите му крачки са успешни. Дай Боже така да бъде и по-нататък!
П.Р-ев.
 
 
ИЗЛОЖБИ
 
ФРЕНСКИТЕ МУЗЕИ ПРЕДСТАВЯТ 6 ХИЛЯДОЛЕТИЯ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
 
В света на археологията България е международно призната с две големи културни явления. Първото е откриването на Варненския халколитен некропол (1982 - 1990) от V хил. пр.Хр. Там е най-старото обработено злато на света, с едно хилядолетие по-старо от това в Месопотамия и Египет. Варна е и богато място на тракийските царе от класическата и елинистичната епоха (V - III в. пр.Хр.) Тракийските могили са украсени с много рисунки и скулптури. С тези думи започва каталогът, издаден във Франция по повод на представителната изложба “От траките до отоманите”, с която варненският Регионален исторически музей гостува на Археологическия музей в град Лат, Южна Франция. А от средата на април изложбата е в Националния археологически музей на Париж.
Над 400 каталожни номера, които съдържат около 1200 предмета от фондовете на варненския музей, вече четвърти месец са пред френската публика и може би ще помогнат на европейците да се запознаят с една колкото позната, толкова и непозната за тях култура. Защото съдържат богата информация за историята на България от траките до отоманите, от енеолита (V хил. пр.Хр.) до началото на ХIХ век.
Основната част от богатата експозиция е посветена на праисторията, античността и средновековието. Тези периоди са представени с керамика, бижута, монети... За първи път в историята на варненския музей зад граница се изнасят толкова обемни предмети - надгробни плочи, капители, оброчни релефи. Етнографията на Варненския край е представена с емблематични за бита на българите предмети, включени са и няколко икони от епохата на Възраждането. Съпътства ги богата художествена изложба на фотографа от варненския музей Румяна Костадинова, заснела природни забележителности, български обичаи и паметници на културата. Значителна част от експонатите са от знаменития Варненски енеолитен некропол. Следват античността, времето на Византия, средновековието - Първото и Второто българско царство... Два костюма (женски и мъжки), оброчни хлябове и други предмети представят бита и културата на българите от края на ХIХ и началото на ХХ в.
Изложбата е подготвяна в продължение на две години със съдействието на специалистите от музея в Лат, с които варненци поддържат професионални връзки вече 17 години. Нейното откриване дни преди официалното присъединяване на страната ни в Европейския съюз не бе случайно.
Луксозният каталог е от 300 страници, изпълнени с фотоси, описания на експонатите и статии за съответните епохи. Автор на снимките е Румяна Костадинова.
Д.Хр.
 
"В ТЪРСЕНЕ НА ОБРАЗ"
 
Така беше озаглавена изложбата, подредена и открита на 1 март 2007 г. в Градската художествена галерия „Борис Георгиев” – Варна. В изложбата участваха творци с различен изказ в едно ограничено пространство (само в зали 6 и 7) и в ограничено време - три дни. Десетимата автори използват различни техники, различни са и естетическите им възгледи, както са различни и пътищата, по които вървят, за да достигнат до реализирането на замислите си... Марина Варенцова-Русева е завършила „живопис” в университета „Херцен” в Санкт Петербург и е излагала самостоятелно или заедно с Николай Русев в над двайсет изложби у нас и в чужбина. Николай Русев пък е и организатор и участник в национални и международни пленери и артфестивали. Има публикации у нас, във Великобритания и САЩ. Тодор Чапкънов и Венелин Георгиев присъстват с видеопроекти, което и съответства на тяхното образование – тв режисура, художествена фотография и фотодизайн. Подобно е и амплоато на Светлан Стефанов, чиито дизайнерски проекти са оценени високо още през 2003 г., когато става художник на годината за компютърен дизайн. Графичната школа на Великотърновския университет е с традиции и Илия Илиев и Свилен Георгиев достойно я защитават. Димитър Щерев, Доника Йорданова и Венцислав Марков работят в различни области, но ги обединява вкуса към експеримента и различния поглед. Илияна Огнянова е единствената сценографка от десетимата и нейният проект също издава стремеж към нетрадиционност. Венцислав Марков и Александър Иванов също добавят своите щрихи към цялостното звучене на тази краткотрайна, но впечатляваща изява на търсещата младост в изкуството, особена заслуга за чиито успех има ръководителят и PR на проекта Ясен Казанджиев.
Ангел Г. Ангелов
 
 
МУЗИКА
 
НА ГОСТИ НА УЧИТЕЛЯ ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ
 
“На гости на Учителя” е анотацията под една от снимките в постоянната експозиция на къща-музей “Панчо Владигеров” - София, запечатала Владигеров в дома му на 13 март 1974 г., сред своите ученици. Между тях е и съвсем младият тогава композитор Милко Коларов, последният и особено скъп на Владигеров ученик.
Именно по повод рождената дата на Първомайстора, 13 март 2007 г. (тази година отбелязваме 108 години от неговото рождение) къщата-музей “Панчо Владигеров” в София покани Милко Коларов за среща-разговор и ново представяне, вече и в София, на наскоро издадената книга “Милко Коларов – недовършена анкета”.
Присъстваха професори и студенти от ДМА “Панчо Владигеров” - София, колеги и приятели на композитора от Варна, почитатели на неговото творчество и музикално изкуство. Прозвуча запис на Концерта за цигулка и оркестър, посветен на Панчо Владигеров, в изпълнение на Симфоничния оркестър на гр. Люцерн, Швейцария, и солист – българският цигулар и концертмайстор на оркестъра Димитър Димитров.
Тази среща бе едно продължение на “недовършената анкета”, тъй като това произведение, изпълнявано над 500 пъти от знаменити цигулари на редица европейски сцени, за първи път звучеше в дома на любимия Учител на неговия рожден ден.
След 29 години Милко Коларов отново се завърна в къщата на китната софийска улица “Якубица” № 10, където, както сам написа, “прекарах най-красивите, най-щастливите си години”.
Надя Сотирова
 
ЛОВЦИ НА ЗВУЦИ И ДУШИ
Концертът на малтийската поп звезда Лудвиг Галеа
 
Като че ли всичко започва от лицето му, по-скоро – от аполоновото му чело. Лице на южен средиземноморски рибар, напомнящо с нещо за евангелската фраза: „Елате, ще ви направя ловци на души.” Вокалните фрази в изпълненията му звучат вертикално и низходящо. Започват високо някъде, като тенорови трептения на челото му. После плавно, но почти изненадващо се снижават, сякаш се приглушават в гърдите му. Ниските им регистри стават обли, топли, чувствени до покъртителност. Точно в това преливане, в това наливане на музикални мисли в чашата на сърцето е цялото му артистично внушение. Ако въобще е възможно да се правят портрети на артисти с помощта на тонални знаци...
Всъщност всичко дотук е само разговор за настройката на слуха ми по време на концерта на малтийската поп звезда Лудвиг Галеа. Очаквах да го видя с всичките атрибути, типични за жанра. Нищо подобно обаче не се случи в концертното студио на Радио Варна. И черната папийонка, и оперната постановка на гласа – всичко изглеждаше прекалено сериозно, изчистено, напомнящо за класата на романтизма. В репертоара имаше какви ли не евъргрийни – от разплакващото O, Sole Mio, през Шубертовата Ave Maria и Пучини, до отчаяната мъжественост на Франк Синатра. Въобще Галеа изнесе урок за това как познати до втръсване мелодии могат да бъдат преживявани модерно, със сърдечни тоналности. И разбира се – с невероятна мярка за позволените и непозволените граници на интерпретацията. Тъкмо като интелигентна и елегантна интерпретация звуча и клавирният съпровод на Емил Груев.
С рецитала на Лудвиг Галеа на практика завършиха Мартенските дни на Студио Да, озаглавени този път Музикални акварели. Амбицията на организаторите им беше да отбележат 15-годишния юбилей на Детското шлагерно студио Да. Утвърдително му име е вече твърде утвърдено. И специално – финото и замислено присъствие на Доно Цветков, в чиято артистична индивидуалност всички тези петнадесет години се случиха.
Димитър Калев
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма