Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. В София. Главен редактор на списание Съвременник. Автор е на петнадесет книги, между които трилогията Битието, Изходът, Изборът, романите Денят на нетърпението, Хрътката, Лето 1850, Поп Богомил и съвършенството на страха, Разруха. Работното име на най-новият му роман е Светове.
Той дойде отникъде. Изглеждаше окаян и безроден, непоканен и неприет, излъчваше онова натрапливо отсъствие, с което шлеповете изникваха от завоя над Калафат, величаво разсичаха талвега на реката, сетне се изгубваха надолу в пепелявите й води, без да оставят спомен или трайна следа, а само досещането, че светът е огромен и неизбродим и само носталгия по далечното и непринадлежимото.
Всъщност Човекът пристигна с един пътуващ цирк. Брезентовото шапито се изду в центъра на града, там, дето завършваше чаршията с работливите дюкяни и бъбривите кръчми и откъдето започваше зеленината на градската градина, овехтяла в лятото, смачкана от горделивата осанка на офицерски клуб, раздвижена в неделя от духовия оркестър и водеща с песъчливите си алеи към реката, към онова изтичане на вечността, която хората бяха умалили до годините на своя собствен живот.
Брезентът на купола се изпъна, избелял, с големината на църква и нетрайността на всяко удоволствие, беше обкръжен с цветни знаменца и човешка почуда, а отвътре украсен с гирлянди и с тънкия аромат на борови трици, с които беше покрит манежът. Представлението беше смайващо. В него участваха китайци жонгльори, на които от взиране в пътя очите им се бяха утеснили, едър мъжага с мустаци на руски солдат извиваше метални пръти, разчупваше окови и беше готов да се бори с всеки безрасъден смелчага, показваха най-дебелата жена на света и урод в стъкленица, имаше още трапец и сръчни акробати, дресирана мечка, кон, който може да брои, и говорещ папагал, гълтач на саби и на огън, а същият този Човек стърчеше пред входа и измъчван от жегата и някакво натрапващо се неудобство, продаваше билети. Билетите бяха саморъчно написани от него. Листи от празен и безкраен тефтер, те можеха да се заплатят с пари, но и да се купят срещу пет яйца, срещу живо пиле, буркан с мед или прясно уловена чига – демократизъм, който вдъхновяваше децата и объркваше мъжа с развълнуваното жабо – благородната пяна по гърдите му, която трябваше да скрие кърпената му и пожълтяла от пране риза.
В представлението Човекът участваше като клоун. Неговият номер беше скучен и някак притеснително дълъг, той влизаше с огромните си обувки, препъваше се, но вместо смях будеше само съчувствие, разтягаше тирантите на торбестите си панталони и свиреше на всичко, което можеше да си представи човешкото въображение – на цигулка, акордеон и окарина, на тромбон, китара и латерна, ала най-вече на флейта, златисто жълта и излята сякаш от есента.
Никой не му ръкопляскаше, защото нацапаното му с тебешир лице будеше само тъга, смешната му шапка наскърбяваше, развлечените панталони изпълваха людете с неудобство и ги връщаха в собствената им бедност... та седмица по-късно Хлабав Коста изрече самата истина, че не Човекът предпочете Видин със средновековния ров и реката, а всъщност циркът го изостави. Не Човекът бе приел града за родно място, за дом на окаяния си живот, а циркът си бе прибрал платнището, гълтача на огньове и най-дебелата жена, беше ги опаковал, преди да замине, и беше забравил Човека като ненужна вещ. Просто той беше осъмнал в крайградския хан на Илия Вълчев, сред хъркането на коларите и своя безсмислен сън, бе сънувал, че децата му се смеят и го извикват на бис, а една майка му дарява кърпичката си с извезан монограм. Истината бе, че преди да остане, Човекът просто нямаше къде да отиде! Събуди го мъжественият глас на Стефания рунтавата, която продаваше селеп по чаршията и той мигом осъзна, че бе осиротял. Така съдбата го превърна от тъжен клоун в загадка, всъщност в проблем, който не Човекът, а градът трябваше да разреши. Сякаш, събличайки го от чудовищната пъстрота на цирка, съдбата го бе захвърлила в неприличната му голота сред чуждото любопитство. Сред безмилостното човешко любопитство. Една приемлива анонимност бе преляла в нова, натраплива анонимност, която, всички разбираха, криеше неведоми възможности, сякаш той се беше материализирал от някой непоканен дух в спиритичните сеанси на Учената стринка. Без да се беше родил и израснал в града, този мъж имаше наглостта да остане завинаги в него и дори несретното му отсъствие от кафенето и кръчмите, от бръснарницата на Тренчо и “Заешка кръв”, вече се превръщаше в присъствие, в повод за догадки, в човешка странност и насилие!
Човекът беше облечен едновременно предизвикателно и бедно в раиран панталон, замрежен прилежно на лявото коляно, в сако с лъснати ръкави, преуморена от пране риза и бликналата пяна на нагръдника, който трябваше да скрива постоянното му неудобство, че съществува. По-сетне погледът спираше върху дългото зимно палто, пригодено повече да завива, и върху обувките му, лачени и със съвсем нови налчета, които превръщаха стъпките му в ясно доловима посока, сякаш вървейки по калдъръма на главната улица тракаше с броеница. Така той идваше, преди да дойде, и продължаваше да си отива дълго, след като си беше отишъл. Измито от тебешира лицето му бе още по-тъжно и безлично, в ръцете си носеше флейтата... вещ дотолкова поетична, така нежна и лъскаво жълта, сякаш наистина му беше подарена от есента, инструмент, който дори недокосван от Човека беше създаден да произвежда печал.
Уачара Хоунпиром, Тайланд
Голямата награда
14 международно биенале на графиката Варна 2007
“Ако ти беше на мое място”,
2006/2, 2006
Офорт, 80,5 х 60,5
Разгледан подробно от людете, Човекът все още нямаше име, защото все още можеше да застигне цирка в покрайнините на града. Видяха го да излиза от хана, но той не пое към Калето, където шестте несмазани с катран каруци скърцаха под напора на брезентовото шапито и най-дебелата жена в света, не... той се спусна по чаршията, подмина дюкяните без любопитство и спря пред “Заешка кръв”. Кръчмата бе току-що пометена и напръскана с вода, от плъстения под се въздигаше прохлада, няколко мъже пиеха бира и бистреха политика, раздумваха прииждащата война. Те забелязаха Човека, бяха готови да го почерпят със своята сърдечност, да го разпитат, да му съчувстват и най-вече да му дадат съвет, ала той не влезе. Остана сам, притихнал, странно смален върху фона на крайбрежната градина, взрян мечтателно в реката, сякаш все още не можеше да свикне с ярката утринна светлина, или се беше вгледал в последния си миг, в оная утеха на реката, която бе склонна да му предложи почивка във вечността. Не скочи в Дунава и по този начин им отне последната възможност да го спасят, да го направят близък, разбираем и свой... не посегна на себе си и постъпи егоистично!
За да се защитят от това насилие, те му дадоха име... нарекоха го Флейтата. Беше мъж дебел и на неопределена възраст, с пипонестата глава на гений или на кротък луд, с избелели от годините очи, които бяха пълни с мъка, ала мъка особена, тревожна, безпричинна и затова заразна, сякаш бе знание за нещо важно и съдбовно, което бе дадено само на него, но засягаше всички. Беше трудно да се удържи на неговия поглед, пронизващата печал плашеше хората, та те бързаха да му подхвърлят милостиня, но не за да се самовъзвеличаят, да пораснат в собствените си очи, а за да се отърват от неговите. Не умееше нищо. Опита се да стане хамалин на пристанището, но чувалите с пшеница и негасена вар прекършиха отпуснатите му телеса. Кочо Признателния го нае в работилницата си за благовонни парфюми, ала със своята несръчност, непохватност дотолкова зрима, че изглеждаше по своему съвършена, той потроши няколко от кипналите над огъня аламбици, изпълнени с мириса на поле, на незасъхваща тиня и тайнство. Човекът умееше единствено да свири... Свиреше на пиано и акордеон, на цигулка и окарина, ала любимият му инструмент си оставаше флейтата, от която той изцеждаше цялата възможна красота, звуците се превръщаха в хармония и плач, а плачът – в размисъл и най-страшното в навик. Наемаха го главно за погребения. За две чинии постен фасул господин Водечка го оставаше да забавлява простолюдието в “Заешка кръв”, а славата му, всъщност всепроникващото съжаление към него, се разчу дотолкова, че дори каймакът на видинското общество го приемаше в салоните на ресторант “Роял”, където между кристалните огледала и копринените тапети той натъжаваше сърцата на банкера Гошо Пантов и неговата кльощава съпруга Учената стринка, на Бабаш Унгареца и едрогърдата му дъщеря Божура. Противно дебел и подпухнат, взрян в себе си, следователно в нищото, самотен сред блясъка на аристократичния ресторант, заобиколен от човешката глупост и непреодолимото бездарие, което вменяваше властта на тези люде, Флейтата плавно подхващаше мелодията, сякаш в мига на откровение той сам я композираше, съзираше я, но не като ноти, а облечена в слово, четеше я нейде из разточителните гънки на пердетата и я превръщаше от знание в магия и звук.
- О, майн Гот, каква превъзходна скръб – въздишаше глезено Учената стринка, тя бе получила прякора си, защото знаеше тридесет немски думи - също като във Виена, май либе...
И все пак Флейтата си оставаше ничий и неосъществен. И на погребенията, и сред мъжествената гълчава в “Заешка кръв”, и в достолепния разкош на ресторант “Роял” хората не го издържаха, те бързо се насищаха на рукналата между пръстите му печал, прекъсваха го и го отпращаха, защото неговото умение удавяше сърцата им в нематериална красота, във величието на съвършенството, а съвършени са единствено страданието и смъртта! Посягаха към чашата, към грубата ярост на виното, за да възстановят вярата си, че поне в този миг са щастливи. Постепенно те свикваха с горчивия упрек на неговата флейта и я намразваха. Тя коварно вплиташе своята плахост в душите им, отвеждаше ги отвъд ленността на провинциалния пейзаж с крепостта, създадена, за да бди, със стариците, заплели дантели в ранния здрач, с гълчавата на петъчния пазар и стихналото в очакване пристанище, с постоянния полуглад на децата и вкопаната тишина на гробището, с настървението на комарите и ужаса от маларията и войната. Флейтата им даряваше красота, но не ги утешаваше, той си оставаше чужденец, беше все оня тъжен клоун с бяло и безизразно лице, натрапчив омайник, който вместо да ги разсмива се мъчеше да ги сближи с нетленността на изкуството, само че сега циркът беше целият град, проснат под избелялото шапито на небето. Умението на Флейтата опасно ги сродяваше с реката, а кому беше нужна тази красота в прашния делник на годините, щом тя носеше само болка и още по-лошо... стремеше се да превърне болката в необходимост.
Със своя талант Флейтата напомняше всяка значима измама. Кротък, ненатрапчив, премазан от собственото си величие, несравним с нищо разумно и полезно, той беше човек, останал без предназначение, беше толкова ненужен, направо излишен, че те вече не можеха без него, защото както беше предрекъл Кочо Признателния, той беше разбудил оная най-безжалостна и романтична част у тях, от която се бояха и срамуваха. В “Заешка кръв” винаги го очакваше чиния постен фасул, след пролетното пране по Дунава жените му даваха по някоя излиняла дрешка. Учената стринка му подари папийонка, банкерът Панто Вълчев го награди с бразилска марка от скъпоценния си класьор и с препарирана във Виена пеперуда, Бабаш Унгареца го дари с шпори и камшик за езда. Най-сетне Ждриго анархиста склони да спят заедно в склада за необработени бичмета, да поделя с него нощите си и дъха на прясна смола, но и той, който с черната си риза и сплъстената брада бе заприличал на Нечестивия, се боеше от Флейтата. В своето влечение към Световната революция Ждриго осъзнаваше свободата като бяс и разруха, виждаше света опръскан в пламъци и пречистващо насилие, ала най-вече копнееше свободата като лъстиво и несвършващо удоволствие, представяше си Всемирната революция като една прекрасна курва, която обслужва всеки истински мъж, но не забременява никога. Ждриго беше чел Ницше и обичаше да повтаря оная фраза, която след години щеше да прозре и изкаже шумно един велик писател: “Адът... това са другите! Запомнете, глупаци, адът това са другите!” Докато Флейтата натрапваше свободата като преживяна нежност и безсилие, сякаш искаше да им внуши: “Адът е във всеки от нас... търсете го у себе си!”.
Дори мекушавият отец Анисий, загрижен за протеклия покрив на черквата, дори той, неподкупният властелин на доброто, в мигове на теологични размишления не можеше да реши дали Флейтата е личност полезна и богоугодна с постоянната си и натраплива тъга, дали той пречиства душите на людете с необикновеното си умение, или някаква сатанинска сила го напъва да им показва красотата като неспирен упрек и кошмар. Тези от хората, които очакваха, че войната ще започне от Сърбия, твърдяха, че майката на Флейтата е сръбкиня, а баща му румънец. Ония, които бяха убедени, че войната ще ги налети откъм Румъния, повтаряха, че майка му е румънка, а баща му е сърбин. Кога бе дошъл в България, как бе научил езика ни, никой не знаеше, ала забравен преди години от цирка, който източи през Калето своята приветливост, Флейтата си оставаше не точно чужденец, а различен и най-знаменателното - завинаги друг! Обаче точно тази натраплива другост дразнеше мъжете в “Заешка кръв”, нали те отдавна помнеха съдбовните думи на Ждриго: “Адът... това са другите!”
Лишен от добродетели, а то означава и от пороци, Флейтата притежаваше само една странност. Когато в края на май опасността от наводнение отминеше и черешовите води се оттичаха, заедно с човешкия страх, всеки божи ден и с постоянството на луд, той се отпускаше върху успокоените води на Дунава, оставаше се да бъде повлечен от течението и вгледан в ясното, вече лятно небе, засвирваше на своята флейта. Точно в пет часа следобед го чуваха откъм настръхналата крепост “Баба Вида”, сетне, тласкана от течението, свирнята му бавно потичаше покрай високия бряг, натъжаваше птиците в крабрежната градина и те млъкваха, приспиваше старците излезли на слънце, чуваха я подобно на упрек в офицерския клуб, където младите подпоручици горяха от жаждата да бранят и да убиват, долавяха я като шепот в гълчавата на “Заешка кръв”, после се свличаше покрай доверчивите дюкяни на чаршията и мрачната сянка на фабрика “Загорка”, сетне бистрата й скръб обливаше циганската махала с пушливите огньове, на които вреше сланина за сапун или се топеше калай. Някъде в далнината, сякаш омаломощена от човешкото безразличие, мелодията заглъхваше, разтваряше се в широкия мирис на тиня, попиваше в тръстиките на околните блата, където я погребваше мъжественият вятър. Беше чудно и странно, Човекът не се виждаше... пееше реката!
Флейтата беше толкова точна, че по нея клисарят сверяваше камбаните си за вечерня, в банката на Панто Вълчев преставаха да броят пари, Учената стринка захлопваше кожените корици на енциклопедията “Ларус”, от която черпеше знания за всемирната история и великите мъже. Фукарията плъзваше към бръснарницата на Тренчо или към охладената бира в “Заешка кръв”, в клуба на есперантистите “Есмеро” се разиграваше първата партия шах, в казармата свиреха за вечерна проверка, а Околийският началник се качваше на своя файтон, за да покаже в грейналите си еполети блясъка и безсмъртието на властта.
Това се повтаряше от година в година, плахото насилие на един измъчен и непотребен човек, което постепенно се превръщаше в навик. Четири месеца людете привикваха към плача на реката, а в останалото време от годината отвикваха, но постоянно да отвикваш от нещо също е навик!
Как Човекът се задържаше над водата, всъщност легнал в нея по гръб той бе потънал в басмяната избелялост на небето, по какъв начин обдухваше флейтата, без да я намокри, откъде черпеше силата и тъгата на тази несвършваща мелодия – беше тайнство. Представяха си тлъстото му и отпуснато тяло, тлъстите му и отпуснати ръце, една лоена топка безразлична към студа и тяхното презрение. Дори вещата в магиите Йонка, познавачка на омайната сила на билките, сродена с невидимото в предметите и техните значения, беше безпомощна пред простотата на това човешко поведение. “Защото – твърдеше неуверено тя, - всичко истински загадъчно и необяснимо, дори смъртта, има смисъл и предназначение!”
Хората вярваха в съществуването на Флейтата, но не защото го виждаха прегърбен и унизен да влиза в “Заешка кръв”, вярваха и в песента на реката, ала не защото тя беше отзвук на един измислен и смачкан от съдбата човек, а понеже самият живот е величав и необясним, даден ни е, за да го превърнем в тайнство, в едно усилие, понякога мъгляво и едва трепкащо, ала непобедимо дори от всеобщото безразличие.
През хиляда деветстотин и четирнайсета година пророчеството на Ждриго анархиста се сбъдна, започна Европейската война. “Адът това са другите” беше истина. Безумието, за което в “Заешка кръв” се говореше с пиянски възторг, а понякога с уплах и душевно смущение, след убийството на австрийския престолонаследник в Сараево, се превърна в зловеща реалност. Предчувствието на отец Анисий се потвърди: “Тази година – беше предрекъл той – се наплодиха много мухи... на война е!” Но какво общо можеше да има един одрямал се град като Видин със съдбините на човечеството освен страданието? Какво можеше да даде Видин на световната история освен шепа храбри мъже, един полк юначни солдати, решени да погинат за отечеството? Щом житото беше прибрано в хамбарите, залезите се източиха кървави на запад и прободени от копията на отлитащите ята.
Жестока, необгледна, мудна, почти заспала, войната се ширна като всяка народна неволя. Дунавът се вкамени и онемя, огледал един град без мъже в смиреното очакване на края, който не беше избавление от нищо. Когато се намеси в човешката съдба, безсмислието понякога е равносилно с величието. Величава и пагубна се кротна Европейската война. Празно пространство от дни и години, осветявано от кандилата пред Богородица, от немотията и глада, от шумните речи в Благотворителното дружество и от плахия шепот на жените, които вярваха, че ако запазят честта си, ще спасят и мъжете си. Но какво можеше да даде на световния порядък градче като Видин освен няколкостотин зачернени майки, половин полк сираци и стотина отмалели вдовици, шест от които родиха копелета, а три станаха откровени курви и изпълниха задната стаичка на “Заешка кръв” с мириса на сапун, на лавандула и разплод. Градът погребваше всеки ден, а гробището беше тихо и пусто!
И в този екстаз на всеобщо вцепенение оставаше само едно непоклатимо и повтарящо се чудо – песента на реката. Като че ли Северният вятър се спускаше от Кошава и свиреше в гърлата на тръстиките. Самият звук се беше сраснал с околното, сякаш се беше превърнал в природно явление, без което нямаше да настъпи утешението и забравата на нощта. Приели ободрителната благодат на свирнята му, хората изпитваха и необясним гняв към Флейтата. Мобилизираха млади и стари, взеха и Хлабав Коста, вдовец и половин мъж. Облякоха в униформата и закона Ждриго анархиста, раздраха катранената му риза, обръснаха сплетената брада и копнежа му по Световната революция, но волно или неволно пропуснаха Флейтата, той беше останал извън всякакви списъци, сякаш неговата способност да натъжава би обидила дори войната. “Защо – питаха се хората – той, бездетният, който не носи никакво бреме освен душевната си красота, бе отминат от разпятието на войната, а там, по далечните и сурови бойни полета гинат нашите бащи и деца?” И тук отново помогна пророчеството на Йонка: “С бездомност и флейта не се отива на война, войната иска здрави мъже и вдовици, мъртвите трябва да имат дом, за да бъде тържеството на войната пълно!” Погълнат докрай от себе си, Флейтата съвсем надебеля, сякаш го хранеше вината към хората. Не смееше да погледне никого в очите... бяха му отнели дори правото да бъде жертва!
Сякаш за да увеличат страховете и да приближат войната, румънците измислиха параходче с цвета на гълъб, закотвяха го сред талвега на реката и оттам с единственото му оръдие стреляха по Видин. Нарекоха това чудо Бомбардировките. Камбаните на църквата разлюшкваха изтънялата есен и хората бягаха, слънцето добиваше метален оттенък, мазетата се пълнеха с мълчание, а очите на децата с невинност. Криеха се из старите турски калета, от близкия трясък се отронваше хоросан на тънки струйки, косите на майките настръхваха, склерозата на старците неочаквано ги изоставяше и те си спомняха младостта. В тези часове всеки пазеше най-скъпото си... Отец Анисий стискаше Евангелията, донесени от дядо му от Божи гроб, госпожа Дора, шивачката, придържаше в скута си виенските кройки, банкерът Панто Вълчев прегръщаше класьорите с безценни марки, жена му – премъдрия “Ларус”, а останал без файтон, Околийският началник нервно придрънкваше парадната си сабя, всъщност унизената си власт. Пращяха копринени рокли и обикновени фусти, секундите се превръщаха във вечност, счуваше се трясъка на самотния снаряд, сякаш някъде отвъд лозята земята въздишаше...
Димитър Кулев, България
Специална награда на журито
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1953, Силистра
Фенер ІІ, 2007-06-01 Офорт, акватинта,
Суха игла, 65,5 х 49,5
Ала броени минути след като бомбардировката беше започнала, тихо и някак срамежливо откъм Дунава екваше тънкият глас на флейтата, леко и загадъчно се огласяше тишината, мелодията се възвисяваше над града и войната. Засрамено, румънското оръдие замлъкваше, беше грехота да хвърлят снаряд по един гол, облечен само в крехките звуци на своята съпротива човек, беше лудост да се целят в песента, и нима можеха да я убият? Повлечена от течението мелодията пропълзяваше от крепостта, сетне докосваше изпепелената зеленина на крайбрежната градина, осветяваше бликналите пожари, обхождаше чаршията със запустелите дюкяни, умиваше прозорците на неприветната фабрика “Загорка”, за да се стопи в блатата – едно мъчително и сладостно изохкване, леко притихнало при дъжд, вмислено в себе си, когато над Дунава се стелеше мъгла, бистро и звучно в късните горещини на циганското лято. Не правителството в София и Великите сили, а единствено мечтанието на флейтата бе способно да спре и победи за миг войната.
Наблъскани един до друг, потни и с изпохапани устни, благодарни до изнемога заради временното си избавление, хората неотменно и завинаги намразваха Флейтата. С какво право той, безродният, бе понечил да спаси града? Обвил най-безсъвестно с красота войната, развял на показ смелостта си, този непоканен и неприет странник доказваше величието на собственото си изкуство чрез собственото им нищожество. “Защото докато всички се страхуват – щеше да каже по-късно Йонка – човешкият ни страх е невидим!” Щяха да забравят добрината, но можеха ли да му простят безутешния си уплах и безсилие? Да, румънците бяха другите, те бяха Ада. Но нима Флейтата също не беше друг и не разпалваше оня невидимия, непризнатия, ала по-страшния Ад в душите им?
След седмица, изпълнена с разрушения и пожари, нашите докараха две оръдия, вкопаха ги зад древните стени на крепостта и румънското параходче изчезна. Църковните камбани биха дълго и сложно като на Възкресение, гробището временно оживя... сетне се възвърна мъртвото спокойствие на войната.
В един тих октомврийски следобед, седнал в хладната соба пред отворения прозорец, прогонил мухите и лошите поличби от отминалия сън, отец Анисий се бе захванал с тържествени теологични размишления. Беше настъпил мигът, когато житейската мъдрост и праведните пости го бяха подготвили за човешкия му подвиг – отдавна копнееше да открие ново доказателство за съществуванието на Бога. Босоного и закъсняло циганското лято вилнееше из града, беше горещо, пожълтелите листа трептяха като запалени. Отец Анисий се прозина широко, умисли се... ала нещо познато и тревожно му пречеше да се съсредоточи. Нещо тревожно и незнайно липсваше на сетивата му, сякаш камбанарията, двора на черквата с мириса чимшир, притихналия пейзаж, не, целият град беше сменен. Взря се в стенния часовник, беше пет часа и пет минути, после стана пет и десет, а над крайбрежната градина се сипеше нетърпима тишина.
- Една душа се предаде на бога – рече той на попадията. – Утре ще има погребение, но няма да опявам на солдат.
Жена му се заслуша в гръмкото безвучие и мигом го разбра. А реката, ленива, с цвета на суров петрол, странно мъртва и отчуждена, недосегаема в своята вечност и някак напусната, най-истинското доказателство за съществуванието на Бога, бе загърбила града. |