Под някогашния градски часовник в Бургас срещнах съвсем случайно един познат, който втора година следваше българска филология в София. Беше краят на лятото и аз, записал се вече във Великотърновския университет, с нетърпение броях дните, за да се отправя най-сетне към онова мое невероятно премеждие, наречено студентски живот. Ненадейната среща беше приятен повод да поговоря с човек от моята черга.
- Как е в София – попитах с чувство на превъзходство, защото изборът на Велико Търново, поне в моите очи, ме поставяше над всички учещи другаде.
- Появи се нов поет – отговори ми софийският студент, без да обръща внимание на моята нафуканост. - Всъщност не е нов, даже е възрастен, но досега са му забранявали да печата. Голям поет. - И преди да го попитам каквото и да е, произнесе името му - Атанас Далчев.
Никога няма да забравя как това име ме порази. То не просто прозвуча, а обгърна с мекотата си околните сгради, преминаващите хора, малкото площадче пред общината, подчини ги някак на себе си и - странно защо и как - аз ги видях с други очи - те бяха получили някакъв нов, поетичен и благороден облик. Никога по-късно не успях да си обясня причината за този ефект, който името на поета имаше върху съзнанието ми, но от този миг насетне то винаги ми прозвучаваше по подобен и някак магичен начин.
С това име и с превъзбудата от непременната среща с този поет отидох във Велико Търново. Там, когато след първите няколко седмици вече се беше оформила нашата литературна компания, ние често го споменавахме. Всеки от нас беше дошъл със своите представи за поезията, имаше предпочитани автори особено сред най-шумните от така нареченото априлско поколение, но изпитвахме силно съмнение, че точно тази артистична бодрящина и имитация на разкрепостеност е поезията, отговаряща на същинския живот. Всички ние, момчета от различни краища на страната, бяхме деца на отрудени, облъскани от живота родители – хора на грубите реалности на живота, които трябваше сами да не се дохранват, за да ни помагат в учението. Да се громи еснафщината, която пречи на светлото бъдеще, да се показва задължителен идеализъм и романтична увереност в нещо неясно, това вече ни се струваше изтъркано, но ние просто не знаехме по какъв друг начин и за какво точно да пишем. Едно от първите стихотворения, които написах в Търново, имаше заглавие “Магелан”. То някак обобщаваше настроенията от кръжока “Владимир Маяковски”, речетативите и жестовете на Петър Кирилов, пък и тъгата ми по Бургас. Приятелите ми го харесаха, дръзнах да го изпратя във варненския литературен алманах “Простори” и - о, чудо - то се появи в една от книжките. Това беше първото стихотворение, излъчено от нашата компания, което попадна в литературния печат, и аз не спирах да го рецитирам на многобройните литературни четения. Така и ме възприемаха, размахал ръка в ритъма, отсичащ всяка дума - жестове и патос. Доста поомръзнах на другите и на себе си. По едно време Васко Жеков иронично се обръщаше към мен все по този начин: ”Здравей, Магелане”, “Добър ден, Магелане”, “Как си, Магелане”.
Стихове от Атанас Далчев така и не ни попадаха, макар усърдно да ги търсехме в литературните издания. И така до едно от моите кратки завръщания в Бургас, когато, едва-що пристигнал, научих, че същата вечер в клуба на културните дейци ще има среща с него – със самия, станал вече митичен за мен поет - Атанас Далчев.
Когато стигнах на бегом до тясното салонче на улица “Лермонтов”, то вече беше изпълнено с народ и аз едва успях да се промъкна вътре. В дъното, притиснат отвсякъде от любопитни, едва можех да надзърна към мястото, където зад ниска масичка се настаняваха вече домакините на срещата и самият поет - Атанас Далчев. Външният му вид малко ме разочарова: нисичък, възрастен, с очила и благо широко лице, той ми заприлича на пенсиониран учител по литература. Много по-различен бе образът му във въображението ми, а и никак не се съвместяваше с представите ми въобще за поета. Чувах гласа на онзи, който го представяше, но така се бях нагласил, че успявах да видя иззад рамене и глави само Далчев. Седеше сковано, малко свито и притеснено, но това беше, докато му дадоха думата и той заговори. Гласът му звучеше така благо, както изглеждаше и самият той, но макар да подчертаваше с всичко уважението си към хората в салончето, чрез всяка дума изразяваше неотстъпчивостта на една позиция, която, личеше, беше извоювал и изстрадал. Порази ме самостоятелното му мислене. Никога не бях чувал литератор, пък и друг човек въобще, да изявява в подобна категорична степен такава личностна уникалност.
Далчев отговаряше на въпроси. Извини се деликатно, че няма никакъв опит от срещи с публика, че не знае какво се прави в такива случаи, но че е готов да отговаря на въпроси, ако има такива. Темите бяха най-различни - за поезията, за откъснатостта на литературата ни от Европа, оценки за наши и чужди поети, за преводите му. Една учителка изрази голямата си любов към руския писател Константин Паустовски, когото Далчев беше превел, нарече Паустовски “велик”, но деликатно и твърдо той постави нещата на местата им. Каза, че Паустовски не е велик, нито голям писател в мащабите на руската литература, той просто е един много добър писател. “Дано да не засягам естетическите ви представи, обърна се той към учителката, но мисля, че от всичко най-важното е да проявяваме трезвост в критериите си.”
Изминаха повече от два часа. Вече ме боляха краката, вратът ми се беше съвсем схванал в позата, която ми позволяваше да виждам. Малко нервни, организаторите бързаха да закрият срещата, макар по нищо да не личеше, че въпросите са привършили. Далчев благодари за търпението на публиката, похвали бургаските поети, особено Христо Фотев и Недялко Йорданов, и срещата приключи. Останах в салона, докато хората излизаха навън, и чух как Стойчо Гоцев съобщи, че разговорът с Далчев ще продължи в тесен кръг и аз изтръпнах при възможността да бъда по-близо до него, да чуя още от онова, което би казал. Струваше ми се, че в този по-тесен кръг ще доловя онази истина за поезията, която ми беше толкова необходима. Стойчо Гоцев канеше някои от местните автори да преминат зад плътната завеса, която отделяше един кът от салона, погледът му пробягваше сред съвсем оредялата публика, един-два пъти се спря и върху мен, май се поколеба, но не спомена името ми и, крайно огорчен, аз излязох навън с чувството, че съм лично ограбен.
В Търново най-сетне попаднахме на стихотворения от Далчев. Това беше поезия, съвършено различна от всичко, което ни беше формирало до този момент. Съвсем обикновена и делнична, без каквато и да е жестовост и външна ефектност, безхитростна в средствата си, на първо време тя доста пообърка представите ни. Макар да я очаквахме дълго като откровение свише, не ни беше лесно да я усетим истински. Имаше нещо, което ни смущаваше, една съпротива вътре в нас, която едва след време успях да осъзная. Това не беше просто стил в поезията, беше позиция. И то позиция, която се отнася пренебрежително към външния успех, а изисква устойчивост и жертви. Тя искаше да ни внуши самата жестока природа на изкуството като самообричане докрай извън артистичните пози, като мъчително и самотно усилие без всякакви гаранции - жертвоприношение. Всички ние, толкова провинциални и комплексирани, в сънищата си все пак се виждахме успели поети, стремяхме се към известност, а и бяхме вкусили от нея след първите публикации, бяхме усетили гъдела й след ръкоплясканията на литературните четения. За нас това беше безкрайно болезнен проблем - до плач и скърцане със зъби. Прекалено много изискваше от нас този Атанас Далчев.
След много години щях да осъзная, че търсейки чрез Далчев свой стил, ново световъзприятие, чрез него в самите нас болезнено се е преобръщала епохата, много преди това да се случи исторически. И точно заради това не можехме да спрем да го четем, да говорим за него, да преоткриваме метафорите му, да се удивляваме на житейските истини в стиховете му. Само едно от горчивите му прозрения не можехме да приемем: ”Врази ни стават старите другари и опустява медлено светът.” Общите усилия в поезията ни бяха сближили така, че приятелството ни се беше превърнало в ценност, с която се чувствахме щастливи. То не беше безпроблемно приятелство. Често бяхме безжалостни, особено към онова, което пишехме, но не можехме един без друг, нямахме тайни и знаехме, че съдбата неслучайно ни беше събрала в този древен град - тя ни беше обрекла завинаги. Какви ти “врази”, с нас това просто няма как да се случи. Но се случи. Колкото и горчивина да изпитвам, докато изписвам това изречение - макар и след трийсетина години, Далчев отново се оказа безпощадно прав. Днес нищо не е в състояние да събере отново някогашното наше поетично братство.
Аз никога не посмях да се доближа до Далчев. Онзи случай в Бургас ме беше обрекъл като че ли на това. След време, вече в София, наясно със себе си и с участта си на поет, аз носех печата на далчевизма върху себе си заедно с още десетина поне автори от по-младото поколение. Негласно ние следвахме неговата естетическа и житейска линия на поведение - никакъв компромис в изкуството. Гледаха ни накриво, опитваха се да ни натикат в щампите и калъпите си, но някак не прилягахме, и все ни избутваха встрани - далчевисти. Самият Атанас Далчев често можеше да се види в кафенето на писателите. Той живееше съвсем наблизо, на ъгъла, работеше в сградата на съюза. Проследявах го как прекосява с бавна старческа походка тясното пространство пред гардероба и се скрива зад остъклението, наречено “Тихия кът”. Там беше място за срещи на живите класици. Мои приятели общуваха вече свободно с него. От Сливен в София често пристигаше Деньо Денев, идваше вкъщи и така изчакваше времето за поредната си среща с Далчев. Говорехме за него, докато дойде време да тръгне, на другия ден отново се виждахме, за да ми разкаже за срещата. “Хайде да те заведа - настоя един-два пъти Деньо - говорих му за теб, съвсем нормално е да дойдеш.” Не посмях.
Но все пак и на мен ми се случи да проведа своя разговор с него. Подранил, седях на една от близките маси до “Тихия кът”, пиех кафето си в очакване на някого от младите писатели. Малко късно забелязах как остъклената врата пред мен се отвори и оттам излезе Далчев. Озърна се, като че ли търсеше някого, и като ме видя, усмихна ми се и бавно тръгна към мен. Нямаше как да ме познава, объркал се е, разсъждавах трескаво. Погледнах безпомощно наоколо – бях съвсем сам. Не можеше да има съмнение, че идва точно при мен. Всички тези години на очакването и общуването с неговата поезия, на комплекса ми да се доближа до него се стовариха върху ми и усетих как ушите ми пищят от напрежението, което ме беше връхлетяло. Стоях вцепенен, той, спрял пред мен, нещо ми говореше. Не бях в състояние да доловя думите му. Видях обаче как усмивката слезе от лицето му, как там се настани раздразнение и в този миг ушите ми се отпушиха, за да чуя гласа му:
- Попитах ви колко е часът, млади човече!
Отговорих му. Все така раздразнен, той ми благодари, обърна се, доколкото можа, рязко и се отдалечи. Стоях така, осъзнавайки, че дълго чаканата моя среща с Далчев се беше осъществила, а втора нямаше да има, защото вече никога, ама съвсем никога, не бих намерил сили за нея. В това състояние ме завари Георги Белев.
- Лошо ли ти е, много си пребледнял погледна ме загрижено той, щом се настани срещу мен.
Разказах му. В очите му вече имаше насмешлива ирония.
- Е, поне си го ориентирал във времето.
Няколко месеца по-късно Атанас Далчев си отиде от този свят. Внезапно. Знаехме, че е в болница, но че заболяването му не е тежко. Паметта ми отказва да се раздели с всяка подробност от опелото му в храм “Св. Седмочисленици” - плътно стълпеното множество, горящите свещи, гласа на свещеника. Никога после не срещнах толкова задушевно и проникновено разбиране на поезията му, каквото изрази, докато провеждаше службата, този свещеник - негов приятел, както разбрах. Гласът му, иначе тих и мелодичен, изпълваше високото пространство и насищаше всяко кътче на храма не със смисъла на Далчевата поезия, а със самия й дух, сякаш за да ни подскаже, че точно той остава с нас, недосегаем за смъртта. От този момент нататък всеки анализ на Далчевата поезия ми се струва кощунствен, особено академичните.
Точно пред мен, почти притиснал ме с гърба си, стоеше литературният критик Кръстьо Куюмджиев. Държеше запалена свещ, не помръдваше и гледаше втренчено към ковчега на Далчев. Мразех го в този миг, струваше ми се съвсем неуместно присъствието му на това погребение, дори близостта му понасях трудно. Защото съвсем наскоро той беше поместил във вестник “Пулс” статия против Далчев, която, както ми казаха, огорчила поета преди смъртта му. Право срещу мен зад ковчега стояха близките, сред които изпъкваше фигурата на брат му Любомир Далчев - големия скулптор. С каква братска загриженост бдеше той дори и в този последен час за всяка подробност около ритуала. Острият му поглед не изпускаше нищо, тялото му беше напрегнато в готовност да отстрани някоя малка нередност. Как да забравя тази братска ревност дори пред смъртта? Когато службата свърши и дългата редица от хора бавно запристъпя към ковчега, за да се прости с поета, отново усетих онова вцепенение, което ме обземаше при всяка възможност да се приближа до него - този път беше последен.
Дойде ми най-сетне редът. Застанах пред Атанас Далчев. Съвсем близо бях до ковчега, но лицето му не виждах. Всичко, което можех да направя сега, беше обсебено от ритуала - недостатъчно и незначително.
Поклоних се сковано.
Излязох от храма.
След погребението се озовахме неколцина млади поети пред съюза на писателите. Чувствахме се като осиротели.
- Дали не трябва да направим некролог? – неуверено предложи някой.
- Трябва да го направим- ентусиазирах се аз.- Ще напишем “Сбогом, учителю!” и ще се подпишем.
Настана мълчание, после някой предложи:
- Хайде да проучим какви възможности има за отпечатването и да се видим в кафенето след два часа.
Малко преди този срок седнах на масата до голямата витрина, за да ме видят онези, които щяха да дойдат. След половин час бях все така сам. След още половин – пак. По тротоара, тръгнал по работата си, премина Георги Белев. Изненада се, че ме вижда. Махнах му и той дойде.
- Какво става? – попитах. - Защо не се събрахме?
- Ти не разбра ли? - учуди се Гошо. - Ако направим некролог, просто ще ни размажат. Побеснели са след това стълпотворение на погребението.
Не бях разбрал. Но отново се бях разминал с него. |