Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:






Преводи:

Проза:




Интервю:

Преглед:




Дневник:

Публицистика:

Философия:

Критика:


Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Поезия
Димитър Калев 
 
Димитър Калев е роден на 17 октомври 1953 г. в Омуртаг, живее във Варна. Автор на стихосбирките „Страданието на светлината” (1993), „Да ме поливате отвъд” (1996), „Триада” (2001) и „Помежду” (2006). Лауреат на награда за модерен език на 17-ия Международен фестивал на поезията в Суботица, Сърбия (2006), и на награда „Варна” (2007).
   
ГЕНЕЗИС
 
Ей, нали помниш как смесвах гласа ти с ума си –
просто използвах енергията в междуметията ти,
за да пробивам различни отверстия в етера
и към зениците си да ги нагласям.
Тази тоналност, в която петлите ни будят,
или в която цветята се багрят и кръстят
(тъкан, разстилана между клавиши и пръсти),
беше начало на моята етерна лудост.
Мислех, че всичко съвпада единствено в мене;
казвах си: отвор, зеница пред отвора – колко е
(както Луната пред Слънцето при затъмнение).
После разбрах, че това е генезис на болката.
Чувствах се като пространство на куклена сцена:
цветни коприни с проврени ръце на актьори –
всичко, което живееше в мен и говореше,
всъщност бе техните пръсти с изпъкнали вени.
После разбрах, че живея във междупръстие –
случвам се само там, дето ми е отворено.
Но за това още никому не е говорено –
отворът в етера впрочем е отсъствие.
 
 
НАСЪН НАД ВАРНА
 
Мислите ми сутрин отмаляват по ръба на Франгенското плато.
И където сипеят търкаля каменни въздишки към морето,
имам чувството, че нещо свети –
копна ли, ще налетя на злато;
тупна ли с пета, ще хлътна в трюма на затрупан с пръст и храсти кораб.
Същият, със който от Колхида смисълът на Варна е пренесен.
Всъщност са пренесли само песни,
сипани в гръкляните на хора;
те пък в тъжния си път на запад слезли в залив с вид на гласна цепка
(въобще, обичали да смесват факти, очевидно разделени)...
 
Платото сега е възвишение.
Нощем със колажи го облепват
двете звездни мечки, Аурига, яркият Арктур, Касиопея
(но това изглежда е гротескно за тела с единородна святост).
Платото започва да се смее
като след молитва недопята
и започва да се разчленява – крайници и кожи недодрани.
И добре, че с умна кинолента сипеят не спира да филмира
как звездите късат от всемира,
за да хранят мозъчната пяна
(пяната е в ниското, където морските вълни са ми-мажорни)...
 
Всъщност тези нощни случки стават във съня на варненци, които
странстват във телата си и питат
кой е демон и кои са хора.
Варненци насън се разглобяват. Може би, защото световете
нощем изравняват свойта плътност, жителите техни ослепяват
и единствено за тях остава
да се люшкат вътре в дробовете си,
тоест да се вдишват и издишват, а морето да им подражава. 
Смешно е насън да се сражаваш с ритъма на дневната си будност.
Страшно е все пак да не си луд, но
лудостта ти да те обожава
(лудостта е проста безтелесност, вмъкната, където плътността ни
се разнежва и се разтреперва). Варненци излизат от съня си
като воини, покрити с рани,
върнали се да умрат в дома си...
                         
Съмва се. Над Франгенското плато смисълът на Варна отмалява,
а отдолу във обратен кадър сипеят съня ми прожектира –
варненци се будят под всемира.
Аз оставам, за да се сражавам.
  
Емануела Цонева,
“Африкански
приказки”
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма