Простори

Съдържание

+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

130 години от Освожобдението на Бългаия от османско робство. Руското духовенство в руско-турските войни

Поезия:

Преводи:

Проза:

Мъртвият и неговата наслада

Път

Манхатън Кабул

Интервю:

Поезията - великото вълшебно слово, застанало на върха на думите

Преглед:

Дневник:

Публицистика:

„Богдановата чушма” – легенди и факти

Философия:

Трансформации на канона в постмодерната ситуация

Критика:

Премеждия с интервюта

Творчеството на Димитър Подвързвачов – необикновен учебник по журналистика

ВЕСТНИК “КИЛ 2023”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство

от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Статии

Поезия

Димитър Калев

Димитър Калев е роден на 17 октомври 1953 г. в Омуртаг, живее във Варна. Автор на стихосбирките „Страданието на светлината” (1993), „Да ме поливате отвъд” (1996), „Триада” (2001) и „Помежду” (2006). Лауреат на награда за модерен език на 17-ия Международен фестивал на поезията в Суботица, Сърбия (2006), и на награда „Варна” (2007).

ГЕНЕЗИС

Ей, нали помниш как смесвах гласа ти с ума си –

просто използвах енергията в междуметията ти,

за да пробивам различни отверстия в етера

и към зениците си да ги нагласям.

Тази тоналност, в която петлите ни будят,

или в която цветята се багрят и кръстят

(тъкан, разстилана между клавиши и пръсти),

беше начало на моята етерна лудост.

Мислех, че всичко съвпада единствено в мене;

казвах си: отвор, зеница пред отвора – колко е

(както Луната пред Слънцето при затъмнение).

После разбрах, че това е генезис на болката.

Чувствах се като пространство на куклена сцена:

цветни коприни с проврени ръце на актьори –

всичко, което живееше в мен и говореше,

всъщност бе техните пръсти с изпъкнали вени.

После разбрах, че живея във междупръстие –

случвам се само там, дето ми е отворено.

Но за това още никому не е говорено –

отворът в етера впрочем е отсъствие.

НАСЪН НАД ВАРНА

Мислите ми сутрин отмаляват по ръба на Франгенското плато.

И където сипеят търкаля каменни въздишки към морето,

имам чувството, че нещо свети –

копна ли, ще налетя на злато;

тупна ли с пета, ще хлътна в трюма на затрупан с пръст и храсти кораб.

Същият, със който от Колхида смисълът на Варна е пренесен.

Всъщност са пренесли само песни,

сипани в гръкляните на хора;

те пък в тъжния си път на запад слезли в залив с вид на гласна цепка

(въобще, обичали да смесват факти, очевидно разделени)...

Платото сега е възвишение.

Нощем със колажи го облепват

двете звездни мечки, Аурига, яркият Арктур, Касиопея

(но това изглежда е гротескно за тела с единородна святост).

Платото започва да се смее

като след молитва недопята

и започва да се разчленява – крайници и кожи недодрани.

И добре, че с умна кинолента сипеят не спира да филмира

как звездите късат от всемира,

за да хранят мозъчната пяна

(пяната е в ниското, където морските вълни са ми-мажорни)...

Всъщност тези нощни случки стават във съня на варненци, които

странстват във телата си и питат

кой е демон и кои са хора.

Варненци насън се разглобяват. Може би, защото световете

нощем изравняват свойта плътност, жителите техни ослепяват

и единствено за тях остава

да се люшкат вътре в дробовете си,

тоест да се вдишват и издишват, а морето да им подражава.

Смешно е насън да се сражаваш с ритъма на дневната си будност.

Страшно е все пак да не си луд, но

лудостта ти да те обожава

(лудостта е проста безтелесност, вмъкната, където плътността ни

се разнежва и се разтреперва). Варненци излизат от съня си

като воини, покрити с рани,

върнали се да умрат в дома си...

Съмва се. Над Франгенското плато смисълът на Варна отмалява,

а отдолу във обратен кадър сипеят съня ми прожектира –

варненци се будят под всемира.

Аз оставам, за да се сражавам.

Емануела Цонева,

“Африкански
приказки”

Назад [ 3 ] Напред