Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:






Преводи:

Проза:




Интервю:

Преглед:




Дневник:

Публицистика:

Философия:

Критика:


Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Проза
Мъртвият и неговата наслада 
 
Иван Райков
  
Любовта излиза от човека, мислеше си дервишът, за да се влее в някой друг. Това „излизане” обаче често я кара да се разпръсне безцелно в пространството, между човека и съществото, за което тази любов е предназначена.
Мъчеше се. Мъчеше се да се върти колкото се може по-силно, та вътре в тялото му да не остане нищо, всичко да се разпръсне – омразата, тъгата и всяка друга ненужна и нужна мисъл, та когато вътре бе празен, да може да се срещне с Бог. От него се искаше да полудее! Тази лудост бе дар от Него, бе естество, лудост без никаква завист, копнежи или каквото и да е страдание, един вечен транс, докато душата му е горе в небесата, а тялото му все още бе на земята, въртеше се като пустинен вихър и чакаше светлината да се завърне обратно в него, този път благословена и зърнала Бог.
Но звуците на рапапа сякаш нанизаха главата му на някаква огромна игла. Дясната му ръка бе издигната към небето, а лявата висеше като вцепенена от рамото му. Така се осъществяваше връзката между Създателя и земята, върху която дервишът се въртеше. Сега беше моментът, в който трябваше да достигне върха... Беше чувал, че някои дервиши изпадаха до такава степен в екстаз, че бяха способни да забият шиш през черния дроб и бъбреците до гръбначния стълб и след това раните им от само себе си да заздравеят. Дервишът бе убеден, че ако в този момент някой го пронижеше с шиш, най-вероятно щеше да свърши в близката лечебница с накацали по раната му мухи.
Истината беше, че колкото и усилия да влага в това да достигне до Бога в тоя момент, не се получаваше. Внимателно следеше движенията на ръцете си, наклона на главата си, всяко премятане на десния крак и завъртане по петата на левия, чуваше дори шумоленето на полата си. Но не! Не и не! Всяко поредно завъртане го приближаваше до екстаза, не този, който бе характерен за напредналите мевлеви, а този, който караше коленете му да омекнат, а тялото му да се свлече на пода. Така и стана. Повърна. И докато лежеше в повърнатото си, дервишът чу смеха на връстниците си, отекващ в стените на Семахане. Киселият поглед на по-възрастните, най-вече този на Шейхът, се изрисува от една невидима четка по вътрешната страна на клепачите му.
„Не скърби. Всичко, което губиш, се завръща под друга форма” – така беше казал великият Руми и тази негова мисъл изскочи в съзнанието на съществото, все още легнало върху мръсния под.
Ама как така?! Докато се учеше на сема, всичко бе наред, винаги достигаше до върха, разбира се, не така, както най-добрите го правеха, а по свой си начин, свой, но въпреки това ефективен. А сега, когато танцуваше в същинския ритуал заедно с другите, винаги свършваше по един и същи начин – на пода. Преди другите му помагаха да стане и сетне да се преоблече и измие, а сега... сега просто го гледаха и му се смееха.
Все пак дервишът се изправи (сам) и когато усети, че светът около него сякаш пада в бездна и се върти по един особено непонятен начин, той се препъна и отново падна, този път по гръб. Видя тавана на залата, в който смехът отекваше и се блъскаше в лицето му като плесница. Шейхът изкрещя нещо от рода на „Достатъчно!” и отново възцари тишината.
Изправи се отново и този път стигна до портата, бутна я и се озова в съблекалнята. Свали дрехите си, шапката и седна в ъгъла.
Чудно какво му донасяше провалът. Стараеше се да прави всичко така, както неговият баща го бе правил, както дядо му, прадядо му и всичко останали корени, които хранеха дървото, на което той бе плод. А и точно това го мъчеше – именно в него трябваше да тече кръвта на дервиш, не в другите. Може би не бе роден за това. Може би трябваше да бъде рибар или земеделец. Всъщност, той и за това не ставаше.
Където и да идеше, все тия въпроси си задаваше. Не искаше да намира отговор, но въпреки това се питаше. А чувството, което се беше загнездило в тялото му, беше ужасно. Сякаш душата му се е канела да излезе, да се издигне, но вместо това се е заклещила някъде между стомаха и главата му, мъчеше се да излезе, но не можеше. Нищо не помагаше, нито разходките в градините, нито изгледът към хоризонта, кацнал в морето. Нито дори времето, прекарано на пазарите, където с пазарлък се мъчеше да се сдобие с няколко ябълки за по-евтино.
Заедно с вятъра долетяха ситни песъчинки, които потънаха в насълзените му очи, потъна и езанът. Хилядите мъже се стекоха към джамиите и го отнесоха заедно със себе си. Когато дервишът излезе от храма, видя небето, няколкото облака, както и морето и това го накара да забрави за случилото се или по-скоро да се примири с него. „Следващият път ще се получи” – каза си, докато се прибираше към квартирата. „Трябва да се получи. Ако не се получи, ще напусна ордена.”
Леонид Фьодор,
“Птица”
  
На другият ден не се чувстваше добре. Орденът имаше представление, в което му бе забранено да участва – не и докато не се усъвършенстваше. И той присъстваше сред публиката, гледаше към празната сцена и слушаше музиката, която звучеше от оркестъра. Всичко вървеше по план, не след дълго влязоха и мевлевите. Отстрани изглеждаха чудато. Черна роба, която бе тяхната гробница, а зад нея – чисто белите дрехи, чисти също като душата на дервиша. После обърна внимание и на шапките – техните надгробни камъни. Мъртъвците спяха, но флейтата ги събуди. Дали така не можеше да събуди и всички (истински) мъртви, които някога бе обичал?
Този въпрос накара връхчетата на пръстите му да претръпнат, сякаш именно тази флейта бе в ръцете му и не друга, а самият той свиреше на нея. Скоро мъртвите излязоха от гробниците си и душите им се завъртяха на сцената, танцуваха, полите им се вееха и създаваха вихър, който докосваше кожата му. Настръхна. Засега всички се справяха отлично, никой не вдигаше левия си крак, което бе похвално. Беше допустимо само по време на екстаза. Той самият винаги го вдигаше, колкото и да се стараеше, при това много преди върха. А достигнеше ли самия връх, не издържаше и падаше.
Виждайки дервишът в центъра, той забрави за всичко зло, което бе преминавало през ума му. Остана само мъдростта му и усещането, че вижда човек, или по-скоро „нещо”, което се докосва до същността на цялата Вселена. Сълзи се насъбраха в очите му. Осъзна, че колкото и да иска, никога няма да може да достигне до тази наслада. Той винаги щеше да придава ужас на ритуала, щеше да пада с лице в собствените си стомашни сокове и щеше само да се съжалява. Никога нямаше да види Бога, не и докато бе жив, никога нямаше да се издигне от земята и да посети другия свят, където нямаше нищо друго, освен една безспирна наслада, и отново – никога нямаше да направи това, за което бе създаден.
Спомни си първите думи на Учителя:
– Хайде, обличай се! Тези дрехи са всичко материално, което ти наистина притежаваш. Без тях не можеш.
Това се случи преди година, когато бе встъпил в ордена.
– Защо не мога без тях?
– Защото робата е твоята гробница, бялата дреха е твоята душа, а шапката е твоят надгробен камък. Що за мъртвец ще си без тях?
– Ще бъда жив.
– Именно. А как ще стигнеш до съвършенството, след като си жив?
Не отвърна. Усмихна се. Истината бе, че се чувстваше по-мъртъв от всякога, със или без дрехите за сема. Беше истински мъртвец. Само дето душата му не можеше да танцува, да покаже любовта си към Съвършенството, да изживее мечтанието и самото достигане...
Eй ги на! Въртяха се около левия си крак и това ги пращаше при самия Него. Изглеждаше така просто. А знаеше, че не е. Знаеше, че колкото и концентрация да влага, никога не бе успял да съзерцава светлината. А щом досега не бе успял, надали някога щеше да може.
Излезе от залата. Излезе и от храма. Никога повече нямаше да се върне, никога повече нямаше да вижда гнева на Учителя, да чува присмеха на останалите. Повече нямаше да пада. Нямаше изобщо да танцува – в това беше решен.
И докато бродеше из улиците под тежестта на жегата, се стараеше да мисли какво да прави от тук нататък, осъзна, че спомените му пречат да забрави за миналите си мечти. Обикаляше по сергиите, искаше да чиракува независимо какво. Видя всяко мръсно кътче на пазара, срещна търговци, които за пари биха убили и семействата си. Имаше много възможности, но никоя от тях не му се видя подходяща, във всяка виждаше Недостатък, нещо което го отвращаваше с нечистотата си.
Цялата тая грозота изпълваше горещият ден. Така горещ, че кожата му се разтапяше в пот и потъваше в дълбините на влакната, които се преплитаха в дрехата му. И също така, както се въртяха останалите дервиши, така и в мозъка му се бе образувала някаква си вихрушка от непонятни за него идеи, от жал, от отегчение. Всичките тези прегради замъглиха съзнанието му и той се изгуби сред лабиринтите от улици, криещи се зад пазара. Там той се спря на мястото си, погледна горещите небеса и падна на земята в безсъзнание.
Беше си постлал със собствената си урина, а главата си бе положил на повърнатите боклуци, които бе съумял да изяде през деня. И за да не позволи на светът да види неговия позор, той бе легнал по очи в прахта. Беше привечер, почти нито един от прозорците наоколо не светеше, дори търговците все още викаха по павилионите, за да продадат и последния грам стока, с който разполагаха.
Червеят надигна глава, избърса мършавата си брада от нечистотията и се изправи. Устата му зейна, докато вдигна поглед към залеза. Небето бе така ясно! Виждаше хилядите нюанси на червено, лъчите, които играеха по морската вода и образуваха права пътека към хоризонта. Устните му се изкривиха в нещо като блажена усмивка, а кожата под веждите му претръпна. После заподсмърча и се изхрачи на земята.
Спомни си за съня, който бе видял преди миг. В него беше моряк. Беше облечен в широки бели дрехи, плътта му бе чиста, а красотата по лицето му не можеше да бъде пресъздадена и от най-умелия скулптор. Човекът застана на носа на своя кораб и погледна към финия хоризонт в далечината, където сякаш светът свършваше и след него... след него беше Той. Да, той плаваше към самия Него с помощта на Фенафилах. Можеше и години да му отнеме, но бе решен да Го достигне. Морската тишина наоколо бе нарушена от вятъра, който бучеше в ушите му, но този шепот му се стори като най-нежната мелодия, която музите можеха да изсвирят. Чуваше божествена музика, вмирисваше се от божествени аромати, докосваха го божествени ръце, виждаше Го пред себе си... И когато затвори очи...
Тогава той се събуди. Изправи се, погледна локвата, в която бе преспал, после си спомни за съня с усмивка. Погледна и към небето, но залезът вече го нямаше, беше заличен от някаква лигава боя, която дразнеше така или иначе уморените му очи. Колко ужасен бе този сън! За какво му трябваше да го сънува, сега само съжаляваше, задето никога нямаше да изживее насладата, с която се бе събудил, с това опиянение от чара на нещо, за което знаеше, че никога нямаше да се сбъдне.
Изплю се на мястото, където бе спал и се упъти към градината. Вече беше там и слушаше шумът на фонтаните, песните на птиците, тихия шепот на палмите, клатещи се заедно с вятъра на нощта. Погледна нагоре и видя лунния сърп, заобиколен от звездите. Сетне пак върна вниманието си към земята, видя как завесите на сарая в далечината се поклащат също като дървесните листа. Затвори очи и в ноздрите му се впи нажежена миризма на билки, вероятно наблизо имаше кафене, или пък харем, или пък може би магьосник.
Дервишът стана от пейката, на която седеше, и вдигна глава към звездите. Без да се замисля, без да се концентрира, без дори да съзнава какво прави, той кръстоса ръце пред гърди, докосвайки рамената с пръстите си, преметна десния крак около левия и се завъртя. Усмихна се. Чуваше вятъра в ушите си, чуваше шума на полата си, която се бореше с бризът, въртеше се. Въртеше се! Не мислеше за нищо, нито за ръцете си, нито за наклона на главата, нито за стъпките, нито дори за техниките на дишане, които трябваше да спазва.
Очите му виждаха въртящият се свят. Душата му виждаше светлината на сътворението, на самото начало. И тази светлина се събираше в един единствен сноп, който започна да се смалява. Щом той достигна размери, по малки и от тези на прашинка, той избуха и светлината, по-силна и от Него, попи до всяко ъгълче на Вселената, носейки със себе си звукът на тътен, така божествен... Всичко се тресеше, съвършенството бе достигнало най-съвършената си точка, центъра на всичко съществуващо и несъществуващо, отговора на всеки въпрос, въпроса за всеки отговор.
Точно до това се докосна дервишът. Точно това видя той. Точно от това стана част, макар и за частица от секундата – частица, която в себе си носеше безсмъртието и силата на нещо, много по-силно, придаващо маловажност на самата вечност и заедно с нея на Началото и Това, което е било преди Него, същото, което щеше да царува, след като всичко изчезнеше и щеше да надживее безкрайността, светлината и дори човешката душа.
Въртеше се, стъпка подир стъпка, там в градината, под луната и звездите, заедно с вятъра, въртеше се и разпръскваше любовта си из света, сякаш от него тя струеше на песъчинки. Това можеше да продължи безкрайно, защото целият бе изпълнен с една безгранична любов, която надали някога щеше да свърши. Щеше да излее тази си любов за хората, а остатъкът от нейното съвършенство щеше да запази за себе си, за да подхрани Съвършенството, което бе видял. Беше достигнал до нещо, което надали другите дервиши подозираха, че съществува. Някак си ги бе задминал.
Нямаше да се връща при тях, нека те продължаваха да правят своите евтини спектакли. Неговата мисия бе различна и той тепърва трябваше да я осмисли. За това бе избран, и за това в него бе влята безкрайната любов, която досега бе така добре скрита под сърцето му, под душата му. От тук нататък неговата задача бе да я изживява. Да премята десния си крак и мястото, на което да се върти да бъде мястото, където Небесата и земята щяха да се срещат и да сблъскват своите съвършенства.
Спря се. Не му се виеше свят, не му се повръщаше. Чувстваше се прероден.
Треперейки, седна обратно на пейката. Всичко наоколо изглеждаше точно така, както преди да затвори очи. Не помнеше нищо от изживяното. Беше останало просто едно усещане за чистота, за живот, в който той не е допуснал нито една грешка. Значи това било... Просто едно по-различно усещане. Но друга бе причината да се чувства добре – беше успял. Това си беше едно ново начало. Какво точно обаче не знаеше. Преди всичко трябваше да се прибере в квартирата си и да поспи.
Така и направи. Само че не можа да спи. Дълго време седеше на масата пред прозореца и гледаше пламъчето на свещта, което се поклащаше при всеки полъх на вятъра. Мислеше за себе си. И за случилото се. Мислеше за нощта. Тя беше красива, с множество звезди, а вятъра й придаваше мистичен чар, който го изпълваше с благоговение и едно особено приятно смирение. Затвори очи и въздъхна.
За един ден бе изживял толкова, колкото повечето хора не биха изживели и за десет човешки живота. Нещо го накара да се усмихне. Чувството в него бе удоволствие. Сякаш беше благодарен за всичко, което има, дори за празната си стая. За него щастието не беше в материалните неща, мислеше си. За него щастието бе да види усмивка, независимо дали е позната, или не, да гледа морето, да седи на прозореца със свещта и да лови мисли от хаоса в съзнанието си. Не е лесно да си материалист, рече си, колкото и да имат, те никога не са щастливи. И са неблагодарни.
Подобни идеи се раждаха още часове наред. Накрая главата му се килна на една страна и дервишът заспа.
На другата вечер отново отиде в градината. Не беше като вчера, бе пълна с хора, които седяха по пейките и гледаха фонтаните. Минавайки покрай мястото, на което вчера бе полудял, той настръхна. Когато намери къде да седне, той интуитивно впи поглед във въпросното място и отново потъна в мисли. Истински красивите неща се постигат тогава, когато мислиш за нещо напълно различно, помисли си. Истината за него бе, че това, което бе очаквал цял живот, се случи точно тогава, когато бе повярвал, че никога нямаше да се случи. В ума му се появи сцената, в която той се въртеше до фонтана, и се усмихна плахо и донякъде самодоволно.
Вятърът почиваше в дърветата. А самите дървета танцуваха. Слънцето залязваше постепенно, толкова бавно, че сякаш мигът се бе вцепенил и върху него се бе родила вечността. Шумоляха листата, гаснеха. Редом с облаците в небето летяха и няколко птици, невидими за неговия поглед. Ето! Ето го последният лъч, който като че ли премигна и угасна мъртъв иззад ствола на палмата. Мъртвата тъмнина, която погълна околността му, подейства успокояващо, приспивно. Наближаваше моментът, когато всичко щеше да започне. Всичко, събрано в един невинен миг.
В този миг сякаш всички хора около него изчезнаха, той забрави за тях, забрави и за себе си. Затвори очи и се завъртя. Чу музиката. Заплака заедно с нея. Ето го и Него! Господи, каква наслада!
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма