Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:






Преводи:

Проза:




Интервю:

Преглед:




Дневник:

Публицистика:

Философия:

Критика:


Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил
130 години от Освожобдението на Бългаия от османско робство. Руското духовенство в руско-турските войни 
 
Руско-турската Освободителна война 1977-1878 г. наистина е неповторима в историята на нашия и на руския народ, но и в света. Тя става истинска народна война, тъй като за нейното обявяване има заслуга както българското духовенство и народ, така и целият руски народ – от духовенството, военните, научни дейци, учители, журналисти, общественици, търговци и индустриалци до обикновения християнин. Вл. Апушкин рисува настроението в Русия по следния начин: “Общественото мнение, настроението на народа изигра нечувана дотогава роля в избухването на войната. То събори всички мъдри и предпазливи съобръжения на нашата дипломация, то осуети най-горещото желание на императора Александър ІІ да запази скъпата руска кръв... войната стана изведнъж народно дело, а това има небивали резултати... войната... беше народно, кръвно дело, възбуждаше грамаден всеобщ интерес.” 1
Смеем да заявим, че даже нямаше да има Освободителна война, ако не беше българското и руското духовенство, които положиха неимоверни усилия сведенията за зверствата на поробителя да достигнат до най-отдалеченото място на обширната руска земя.
Преди всичко екзарх Антим І и Св. Синод на Българската Екзархия, които изпращат покъртително писмо до Санкт-Петербургския и Новгородски митрополит Исидор с молба за съдействие и застъпничество пред императора. Да не говорим за българското духовенство, взело участие в Априлското въстание, за риска, с който са пренасяли в чорапите си сведения до Цариград, за да ги предадат в руската дипломатическа мисия. Не забравяме и приноса на чуждестранните кореспонденти като Макгахан и др., чиито кореспонденции достигнаха до Москва и Русия.
Последва редът на руското духовенство, което буквално преписва всички сърцераздирателни сцени в Батак и другаде и ги разкрива пред слисания поглед на своите пасоми. Кой друг можеше да достигне до сърцето на всеки руски благочестив християнин, освен неговия духовен пастир? Досега сме открили публикувани в руския църковен и светски печат 577 проповеди, слова и беседи от периода 1875 до края на 1878 г. Особено важен е фактът, че до Априлското въстание сме срещнали 13 публикации, докато само за месец юли 1876 г. проповедите са 24 на брой, а за м. август достигат кулминацията – 38.
От архиереите най-много публикувани проповеди има Орловският и Севски епископ Макарий /Миролюбов 1867-1876/ - 14 само за 6 месеца, от юли до ноември 1876 г., а сигурно има и през цялата война. За целия период – преди, по време и след войната – Кишиневският епископ Павел има 17 проповеди, а от Донския архиепископ Платон /Городецки/ - 27 проповеди, който фактически няма конкуренция, така да се каже.
Особено важно значение и то за всички Руско-турски войни има руското военно духовенство. Преди всяко решително сражение руското войнство е било окуражавано с молитва и проповед.
Най-характерни са няколко случая от тези войни. През войната 1827-28 г. една от най-решителните битки е била край Провадия. Там е бил пленен военният свещеник заедно със св. кръст. Гръцкият Преславски митрополит от Шумен го откупва от пленилия го черкез и след това го предава, естествено, срещу възнаграждение, на руските войски и свещеникът достига армията на генерал Дибич Забалкански в гр. Одрин, за да продължи своята пастирска мисия.
Колко важна е тази мисия, говорят следните фактически сведения.
По време на Кримската война 1853-1854 г. при преминаването на Дунава Могилевският полк, който се прехвърлил пръв, претърпял много загуби, загинали старшите офицери и всички залегнали в урвите и храстите в очакване на подкрепления. Подкрепата действително не закъсняла. “Пръв, пише журналистът А. С. Хараланов в своите спомени, се появи отец Василий Пятибоков, старец, свещеник на могилевския полк.
- Къде са моите дечица? Къде са те, миличките ми? – питаше той, без да се обръща лично към някого.
- Отец Василий, спрях го аз. Насам! Ето децата ви, лежат. Вървете там.
В същото време Смоленският полк бе успял да се прехвърли и наближаваше към нас. Мило беше да гледаш тези храбри юнаци как прибягвайки край нас, викаха на могилевци: Ставай! Какво сте се излегнали? Да вървим заедно!
Смоленци прибягваха, а могилевци все още лежаха в рътлините, като не се решаваха да се изправят, като виждаха ранените смоленци, които турците картечници изваждаха из строя. Офицерите повдигаха хората, но не дружно и изправилите се отново лягаха.
- Гълъбчета! Изведнъж извика с особено развълнуван глас отец Василий. Гълъбчета, след мен, миличките ми! След светия Кръст!
И този достоен пастир изскочи от оврага и издигна св. кръст високо над главата си. Като че ли мълния премина през полка. В един миг всички се изправиха като един и гръмна поривисто, стихийно “ура а а ..”, такова “ура”, което не може да бъде слушано без сърдечен трепет. Могилевци стремително се хвърлиха напред и едновременно със смоленци се хвърлиха в редута. Аз не се въздържах и побягнах с тях. По едно време мислех, че о. Василий е убит, защото той падна, но не! Ето, той се вдигна и отново побягна напред. Във вдигнатата му високо ръка блестеше св. кръст. Хванах го и почти го изнесох на вала: старецът нямаше сили да се изкачи по съвсем стръмния насип. Впоследствие се оказа, че епитрахилът му бе пробит от картечен изстрел, а от св. кръст откъсната частица. Ние завладяхме редута.” 2
На 13-ти юни 1877 г. 14-та пехотна дивизя, която трябвало първа да премине Дунава, била разположена на 18 версти от Зимница. Началникът на дивизията генерал Драгомиров заповядал във всички полкове да бъдат отслужени молебни, та всеки воин, с вяра и надежда в Бога, да се подготви за атаката. В 10.00 часа свещеник А. Цитович извършва молебена, но не минават и 10 минути, когато маса воини се обръщат с молба за свещеника да им отслужи молебни във всяка рота отделно. Една рота иска да отправи молитва към св. Николай, друга към св. Иоан Воин, трети – на св. Великомъченик Георги Победоносец, четвърта – акатист на Спасителя, пета акатист на Пречистата Дева. Всеки бил изпълнен с религиозно вдъхновение и искал да намери успокоение в молитвата. Един коленичил, склонил глава и изповядва пред Господа всичките си прегрешения; друг осенява себе си с чисто руски кръст и с дълбока въздишка възнася молитва: “Господи, помогни!”, трети с ръце на гърди устремил духовен взор към небето. “Нищо подобно не бях виждал в живота си, свидетелствува опитният пастир. Тази задушевна, неподправена молитва на хиляди воини, предназначени за страшно, кърваво дело, произвеждаше неизразимо впечатление. Аз сам бях затрогнат до сълзи; мислите бяха чужди на всичко земно; душата бе преизпълнена с най-възвишена вяра и надежда на Бога. Молитвата продължи не по-малко от три часа и накрая тихо-тихо ротите се разотидоха.” Към 23.00 часа закипяла работа. И свещениците отишли на брега, но не служили молебен, за да не разбудят спящия на другия бряг враг. След три часа всичко било готово и първи седнали в понтоните волинци. “Настъпи потресаваща минута, споделя о. Цитович. Всички снеха шапки, отправиха взор към небето и възнасяха кратка, но топла молитва към Бога: “Господи, помогни ни!”, говорили  седналите в понтоните. Ние, останалите на брега от своя страна шепнехме: “Господи, помогни им!” След едночасова работа понтонерите прехвърлили първия ешелон и на отсрещния бряг забили тревога. Завързала се кървава схватка, но чудото станало! Разбира се, не само защото нощта е била непрогледна – луната била скрита зад облаци. Всяко нещо има своето значение. Кой би могъл да направи това, освен Този, който всичко държи! “Ти простираш тъмата, и става нощ” /Пс. 103:20/ 3.
На Шипка е не-по малко страшно. На 9-ти август 1877 г. още от 08.00 часа започнала атаката на врага и градушка от куршуми и гранати обсипвала от всички страни защитниците на прохода. Всички снели шапки, започнали да се кръстят и да призовават Божията помощ. Тогава о. Константин Белевски, свещеник на 5-та българска опълченска дружина, предложил да отслужи молебен. Всички с радост приели предложението и веднага под кръглата батарея на полковник Бенецки купелът с вода бил поставен направо върху камъка. Отначало бил отслужен параклис към усърдната застъпница за християнския род – Св. Богородица, след което и освещаване на вода. Когато започнали да пеят тропара “Спаси, Господи люди Твоя”, молещите се коленичили и просели помощ от Господа, а в същото време върхът св. Никола се задимил, атакуван от всички страни от неприятеля. В края на водосвета било провъзгласено многолетствие за руския император и победоносното христолюбиво воинство. Гръмогласното “Многая лета” се сливало с грохота на боя и било заглушавано от свистенето на куршумите и трясъка на разбиващите се наблизо гранати. След това свещеникът поръсил със св. вода присъствуващите и намиращата се наблизо І-ва стрелкова рота на Орловския полк, която веднага била вдигната на бой. Свещеникът осенил четирите посоки на света със св. кръст, отправил се към превързочния пункт, а всички присъствуващи, ободрени от молитвата, се разотишли по местата си. Тогава става и другото чудо – десетократно превъзхождащият противник бил отблъснат. 4.
Това чудо потвърждава без да иска от военна страна покойният принц Кирил Сакс-Кобургготски, като казва: “истинско щастие било, че толкова малко войска удържа прохода”. Наистина, истинско щастие е, че българският и руският народ са православни и имат за покровителка и застъпница Небесната Царица – Св. Богородица!!!
Затова българският народ издигна множество паметници в чест на загиналите руски, румънски, украински, белоруски, молдовски, грузински, арменски, финландски, полски и др. вождове и воини, паднали за вярата и освобождението на Отечеството ни. Истинският смисъл обаче е в изграждането на храмове-паметници, в които за вечен спомен се поменават за упокой не само вождовете и воините, но и българските и руски архиереи и свещеници, монаси и монахини, православни християни, които не са загинали непосредствено в Освободителната война. Те внесоха своя принос на своето място – в храма, в манастира, във военните хоспитали на бойното поле и в самите манастири, при всеки празник, при всеки юбилей на храма, семинария, духовни училища, в духовните консистории, които станаха своеобразен център за събиране на средства и материали за войната. Защото не трябва да бъде забравен нито един подвиг, нито един благороден пример, като жертвите, които правеха обикновените християни, като даваха за пострадалите изповедници за вярата на Балканския полуостров и храбрия руски воин последните си средства, събрани за поклонение на Божи гроб, за зестра на дъщеря си или за погребението си, с надеждата, че добри хора и Господ няма да ги оставят без своята подкрепа.
Вечна и блажена да бъде паметта им. За тях именно бяха построени храмовете-паметници, пръв от които е катедралният храм-паметник “Св. Успение Богородично” в град Варна /1886 г./, храмът-паметник “Рождество Христово” на Шипка /1902 г./ и най-накрая – величественият Патриаршески катедрален ставропигиален храм-паметник “Св. Александър Невски” /1924 г./ в гр. София.
 
Бележки:
1. Военный Сборник за 1902 г., юни, с. 197-203.
2. Церковный вестник, 1889, №2, с. 37.
3. Церковно-общественный вестник, 1878, №29, с. 2-3.
4. Церковный вестник, 1877, №41, с. 14
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма