Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Разказ
Нищо лично 
 
Христо Леондиев е роден на 8 юли 1972 г. във Варна; завършва Висше военноморско училище “Н. Й. Вапцаров” и икономика. За първия си роман „Старата дама Антоанета” (1999) получава наградата “Южна пролет” 2000 и наградата на издателство „Народна младеж”. Следва романът „1300 години стигат” (2001) и други разкази, публикувани в списание „Везни”. Член на Съюза на българските писатели.
  
Христо Леондиев
  
Свечеряваше се. Свилен Костадинов опитваше да следва с очи малката червена точка, която бягаше към хоризонта. Беше уплашен и не съвсем сигурен дали това е точка на оптически мерник или просто на залязващо слънце. Така или иначе точката застана точно между очите на Свилен Костадинов. Нервите му не издържаха.
А някога намираше залезите за красиви...
Нещата се бяха обърнали. Сега Свилен Костадинов се страхуваше от залезите и се криеше където свари. Беше измамник. Криеше се не само от залезите, а и от хората в града.
От скоро живееше на село.
Червената точка го подлудяваше. Освен това и времето се разваляше. Удари гръм. Свилен Костадинов хукна през глава. Беше се привел много ниско сякаш искаше да избегне някакви куршуми и главата му току се удряше в корема, който подскачаше със закъснение от всичко останало – така било при дебелите хора.
Беше смешно. Съседите не можеха да се начудят. Свилен Костадинов прехвърли няколко вратника и стопански дворове с всякакви и също толкова учудени животни, но онази точка все така го следваше по петите. Едва заспалите кокошки се разбудиха и разхвърчаха в краката му. Прасетата квичаха на умряло, а кравите се напикаваха от страх право в гюмовете.
Накрая селото свърши. Свилен Костадинов вече нямаше никакъв избор освен да се навре в последната постройка – очевидно клозет, но това сега нямаше ни най-малко значение. Съседите вече губеха любопитство и се връщаха към обичайната си работа, защото бързането на Свилен Костадинов беше намерило своето обяснение. На всекиго се случваше да бърза за клозета.
Въпросният клозет стърчеше нелепо и самотно посред селския двор. Осветяваха го светкавици. Беше островърх и загадъчно открехнат като някаква нова квадратна ракета на руснаците. Пак като ракета имаше кръгло прозорче на вратата и райбер от изкривен пирон, който се беше отпуснал в положение свободно.
Свилен Костадинов срита кокошките и вирна райбера на заето. Клозетът беше малък, а той голям. Можеше да стои само клекнал и по навик си събу гащите. Няколко минути чуваше единствено биенето на сърцето и пукането на дупето си.
После някой го повика по име.
– Ко-ко-ко-ко ...
Очевидно беше пелтек или заекваше от злоба. Обади се втори и трети. Бяха го обградили от всякъде. Накрая Свилен Костадинов беше хванат без гащи – даже със свалени до половина гащи, което беше още по-лошо от свалените нацяло гащи. Нещо като белезници за крака.
Иначе Свилен Костадинов беше свикнал с мисълта за белезниците. Сниши се и клекна още по-ниско, докато не уплътни дупката и не запуши в нея безброй зелени мухи. Мухите задумкаха по задните му части като по прозорец, но той издържа на гъдела. Подпря вратата с крака и подсили кривия пирон. Идеше му да потъне в земята, където гниеха нечистотиите на няколко поколения труженици. Свилен Костадинов обаче беше малко гнуслив и много страхлив.
– Ко-ко-ко-ко ... – викаха го пелтеците, които всъщност бяха кокошките на двора и никога нямаше да кажат името Ко-Ко-Ко-Костадинов до край.
Свилен Костадинов не знаеше това. Оставаше му само пътя на горе и той неволно се възползва от него.
Клозетите нямаха гръмоотвод. Светкавицата разцепи небето на две назъбени лилави части и клозетът грейна, макар че не беше и никога не беше бил електрифициран. Навярно така излитаха ракетите. Хемороидите на Свилен Костадинов стърчаха като неразкачени от ануса му шлангове, когато твърдото му гориво шумно изригна. Някой на небето беше пропуснал обратното броене и направо натискаше копчето. Клозетът само това чакаше.
Ушите на Свилен Костадинов глъхнеха. Той преглътна да изравни разликата в налягането и залепи нос на кръглото прозорче, което се беше херметизирало от мръсотия и не даваше на кислорода да излезе.
Олекна му.
Вече бяха в стратосферата. В този смисъл космосът сега беше пълен с малки зелени човечета, ако броим онези гадни микроби от рекламата за тоалетно пате. Клозетът гъмжеше от такива.
Безтегловността полека издърпа дупето от дупката. Съдържанието на ямата плувна нагоре и облече Свилен Костадинов в мръсен скафандър, а вече празната яма се отдели от ракетата и полетя надолу като направена от камъни – камъните май тежаха и в безтегловност.
Земята се смаляваше. Свилен Костадинов показа език на пелтечещите си преследвачи – и без това Земята беше отесняла за измамите му. Сега го чакаха нови светове.
Щеше да прекара живота си сред малките зелени човечета, пък били те от космоса или от клозета.
– Идвам с мир – извика Свилен Костадинов.
Изглежда му повярваха. Освен това наличието едновременно на ибрик за подмиване и хартия за бърсане правеше ракетата някак толерантна по отношение на различните, каквито със сигурност бяха зелените човечета.
Все едно – парите на зелените човечета трябваше да са зелени като тях.
Парите, казват, не миришели.
Хартийките от кошчето се разлетяха, сякаш искаха да опровергаят последното твърдение. Скоро полетя самото кошче, което захлупи главата на космонавта вместо тенекиен шлем и го спаси от връхлитащия ибрик. Свилен Костадинов усети удара като звън на камбана.
Биеше на умряло.
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма