***
Тъгувам при Лаго ди Гарда.
В нощта като звездна стена
надвисва Великата карта.
Катул е над мене сега.
Великият, звездният пример,
на рая Веронски кръга.
Великият гроб на Салигер,
на Великия Данте духа...
Затова и наместо подарък,
при леките, светли вълни,
недостъпната ладия плава
извън всякакви величини.
***
Във всеки звук сивей мъглата
на лунатични върхове,
когато под луни душата
изстрадала се моли все.
Във всяка капка мироздание
благословия звездна зрее,
когато лунното сияние
се появява... и живее!
И всеки звук е откровение,
което лунната вода
като загадъчно горение
далеко носи от ума.
АСУНТА
Полумечта и полугрешка –
несбъднат ден след ден!
Една венецианка гледа
като родена смъртна мен.
Безсмъртна! О, какво се случи?
Море изтече, но какво?
В кое съзвездие се счупи
венецианското стъкло?
Авва Отче, кой щастливец
овала на лика божествен,
очите, тялото звънливо
рисувал е във глуха вечност?
Да утеша ли с туй съдбата,
аз пазя от Едем солта,
дано на Тициан ръката
да ме докосне със дъга.
На друг химн светлина да бликне!
Да си припомня Пушкин в смях!
Да тържествува във пустинен
Кашир безсмъртният ни княз...
И вечността като утроба
да стане. С детската мечта
Асунта между две надгробни
слова докосва ме с дъга.
|
ХУНИ
Щом сътвореното не ухае на степ,
просто хвърли го първи.
С цел новите хуни се раждат и те
все едно ще го хвърлят.
Щом за твоето раждане имат вина
туфа, пелин и репей,
скоро сармати ще те подберат.
С копие ще си вече.
Ухо – към земята! Повярвал – и ето
зад планината Урал,
в бурята чуваш: на Атила жребеца
вън са извели в степта!
Вещият Олег, руснако, не чакай!
Змея триглав размажи!
Постеля чергарска е твоята радост,
смърт в боя намираш ти!
Мътен е склонът на небето, линее!
Ястреби горе кръжат!
Ще дочакаме ние римляни с тебе –
с кръв да платим за дълга!
Да станем без химн! Да тръгнем без знаме!
Да се пропука света!
Орда и пиво е нашето знание!
Нашият дар е трева!
Като нея да станем поверие древно,
клонче, притиснато в длани!
По-черни от котка,
от кошута по-нежни,
край пътя копринен изгнаници бягат.
РУЗА
Не навсякъде има прозорци
като при мен със завеса.
Две птичи къщички на дървото
вън полюлява ветрецът.
И едва ли, пропуснало срока,
гробището ще възкръсне.
В тази фъртуна застиват кротко
стариците покрай пътя.
И добавяйки медна парица
във черна ръка да звъни,
проговаря едно момиче
на свой нефламандски език.
Междуметията й сухи
като вековни образци
вечност и вятър пропускат
в нажалените ми очи.
Вечер пристига – грешна и матова,
с предчувствие леко за сняг.
На ива прилича в нея Ахматова,
на горски мъх – Мариенхоф.
Над полето е вече тъмно и тихо,
и се чува вселенска тъга.
Ни хекзаметри, нито терцини –
силаботоника една.
Дълга античен си припомних.
Аз имах сили и тогава
изгнание си сътворих, а после
и завръщане създадох.
Ала дотук с тъгата жалка.
Неписани за мен и теб,
ревниви и жълти техните ямби
вън се люлеят от векове.
Преведе Теменуга Маринова
|