Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил
Православието и идентичността на народите 
 
В историята на Православната църква епохата на османското иго е белязана преди всичко със силно изостряне на религиозния национализъм. Неговите корени, както ни е известно от преданието, т.е. историята и живота на Църквата, водят към така наречения „византинизъм” – абсолютизиране на идеята за свещената държава. Но тази идея е родена и се е развивала отначало под неминуемото влияние на римската култура, и разбира се, на римския универсализъм, който, бих искал да отбележа, има не съвсем успешен опит в съвременния свят. Рим обожествява държавата, формира в себе си отсъствие на национални ограничения. Империя, построена като „вселена”, обединена от един закон, една власт, една култура, вяра и едни и същи ценности, но при пълно отсъствие на какъвто и да било момент на „национализъм”, на превъзнасяне на една националност над друга. Всеки варварин или инородец, приемащ римското поданство и приобщаващ се към културните и религиозни ценности на елинизма, преставал да бъде варварин и чужденец и ставал пълноправен член на така наречената „вселена”, член на едно единно общество и обществен строй.
Формиралият се в течение на столетия универсален дух на Рим, който се смята център на мирозданието, се среща с християнството. Тази среща може да се характеризира по различен начин, особено ако се има предвид ранната история на Църквата, но именно римският дух на универсализма спомага за това така успешно преодоляване на разликата между „елин и иудей, варварин и свободен”(Кол, 3:11).
Сега според нас не е нужно да се спори за това кой под чия защита е бил в империята – на църквата или на държавата. Главното в симфоничното им съществуване, при което дори императорите се смятали за отговорни да утвърждават и разпространяват християнската култура, е постигането на хуманна хармония. Приятно е да си мислим, че с утвърждаването на християнството империята създава новата форма на християнския свят, който е единен, защото е християнски. По същия начин доказвайки и единството на евангелския народ божи. Това според нас е сложило началото на формирането на определен начин на мислене и на определена култура.
Първите проблеми на новия християнски универсализъм в империята започнали да се появяват след неговия сблъсък със Запада и с не съвсем усвоената латинска култура, което дало отражение в религиозните спорове между Изтока и Запада, както и в кръстоносните походи.
Вторият немаловажен проблем се проявил вътре, в самата империя, в сблъсъка на многото религии и култури на така наречените варварски народи.
По този начин византийският патриотизъм, оформил се в духа на християнски универсализъм и единение, постепенно започнал да се превръща в национализъм, където Православието, провъзгласено от светите отци и учителите на Църквата Христова като утвърждаващо Истината сред всички народи във вселената, постепенно започнало да стеснява границите си, определяйки идентичността на конкретен народ, в частност гръцкия, и, което е най-обидно, всичко това се случил с малодушната подкрепа на имперския християнски универсализъм.
През новия период Православната църква ще обяви война на този национализъм, стараейки се да запази и укрепи идеята за универсализъм и вселенскост. Цялата тази борба ще остане само като доказателство за това, че Църквата и съставящият я народ Божи „не е от този свят” (Иоанн, 18:36), и това ще бъде главното вдъхновение в живота на Църквата в този свят.
Ще си позволя да прочета един ред от известното послание на Диогнет: „Християните живеят в света като в затвор, но самите те крепят света”. Именно тези думи показват друга, съвсем не имперска, вселенскост на християнския свят.
Мнозина обвиняват Църквата в това, че е загубила съзнанието за вселенскост, съборната мисия, нещо, което наблюдаваме във Византия, обвинявана, че, разбита на малки държави или диоцези, се изкушава от вътрешните раздори и се създава впечатление, че тези малки светове не се нуждаят един от друг.
С право трябва да признаем, че тези изкушения на места действително доста често подвеждат някои представители на Църквата, опитват се да я подчинят на провинциалното предание, както на държавата, така и на местните традиции.
Може ли обаче да се страхуваме за Православието, водейки се от опита на Византия, и от това, че то е станало източно, а сега го грози опасността да стане национално?
Отговаряйки на този въпрос, ние сме длъжни да поясним, че коренът на злото не идва от самото понятие „национално”, а от неговото съдържание. Универсалната империя и духът на нейната вселенскост отдавна са изгубена идея. Уви, не без участието на Църквата формирането на нови народи и държави е подхранвано от идеите за живот и служене на народите, разбирани като служене на християнската Истина. Самите понятия „нация” и „народ” може да се определят като естествен факт, каквито са и общината, и обществото. Формирането на ново общество – нация, народ – съвсем успешно би могло да се основава на идеята за християнски универсализъм, служене и битие. Много поствизантийски държави разкриват в себе си положителния образ именно на християнския свят и битие. Всички балкански народи, всеки по своему, в епохата на османското иго се разкриват като образ на единението между народа и Църквата, тъй като народът докрай се слива с Църквата. Църквата се проявява като носителка на всички най-добри национални идеали. Но след всичко това последвала трагедията на онзи период, който, така да се каже, със страстите на „плътта и кръвта” отровил националното самосъзнание на православните народи на Балканите с вражда към други православни народи, както и с вътрешноцърковни интереси, което не е маловажно. В тази вражда се отслабнало и било предадено жизненото единство на Църквата, което в много случаи било заменяно и се заменя с единство на теория, но не и на практика. Известният богослов от миналия век и изследовател на историята на Църквата протойерей Александър Шмеман, описвайки времето на възраждането на православните народи на Балканите след османското иго, пише: „Църквата станала носителка не само на просветляващия християнски идеал, но и символ на националната борба, източник на религиозен национализъм, отравящ и до днес православния Изток. Призвана от духа и истината да просвещава всичко и всички в света, Църквата в крайна сметка сама се подчинила на „плътта и кръвта”. Християнският патриотизъм се смесил с езическия национализъм”.
Именно неразбирането на християнския патриотизъм много често води Църквата до изкушенията, до така наречения езически национализъм или, което не е по-малко пагубно и трагично, до християнски плурализъм.
Епохата на възраждането може да бъде разбирана различно. От една страна, това е възстановяването и възраждането на балканските народи и Църквата в някои места, от друга, това са угасването на вселенското съзнание, националната вражда, упадъкът на богословието и, в не малка степен, нашествие на инославни конфесии. От всички тези немощи Православието и народите на Балканите не са се съвзели дори и днес.
Съвременната история предлага нови изкушения, секуларизирайки особеностите на отделните народи и, разбира се, унифицирайки всички в новата култура, водейки към същия онзи, но вече абсолютно нов универсализъм. И в новата история отделни народи все още се борят за своя образ, а някои за своя мир. В епохата на вече европейския универсализъм, така ще наречем поствизантийския и постхристиянски универсализъм, си струва, според нас, да се погледне на Православието и Църквата по друг начин – в по-широки измерения, от гледна точка на духовната история и духовната същност.
Малцина от нас зад привидно показваща се безобразна външност на Църквата, „нямаща вид, който би привличал към Себе си”, както и Самият Неин Жених (Ис. 53:2), са съумели да намерят нейните истински съкровища. Нали при цялата тази непривлекателност, след като Църквата загубила външния разкош на Византия, при всички унижения, които е изпитвала и изпитва, Църквата продължава да живее със своята неподправена духовна красота. Това именно е онази същност, в която може да намери своята сърцевина човекът, народът, светът.
  
Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира. Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007
  
Идеалният образ на християнска Византия е онова, за което е мечтал св. император Юстиниан-Управда, и онова, което проповядвали св. Иоанн Златоуст, св. Максим Изповедник, св. Иоанн Дамаскин и други свети отци от онази епоха. Те винаги са били образци за социално поведение за християнския Изток. Всички те не са отричали политическите системи, а също и есхатологичните идеи на св. Юстиниан. Те проповядвали единство на божественото и човешкото, което неминуемо станало възможно след въплъщението на Христа. Те проповядвали, че това единство трябва да се уподоби на Христос, т.е. „човешкото” трябва да живее в хармония с „божественото”.
Как този идеал е реализиран в практиката? Несъмнено византийското общество, подобно на другите общества, непрекъснато се опитвало да въведе християнските принципи в своите закони и в своята ежедневна практика. Тъщите опити се наблюдават и от страна на Църквата. В своята Еклога император Лъв ІІІ пише: „Ние вярваме, че не съществува нищо по-висше и по-значимо, отколкото да се управляват с разум и справедливост тези, които са поверени (от Бога) на нашите грижи, с цел да се разрушат всички окови на несправедливостта и робството, наложени със сила”. Каноничното право на Църквата също дава възможност да се използват всички средства за благоденствието на обществото. Макар че това би могло да действа само при хармония между Църквата и Държавата, за която винаги се е безпокоил св. Юстиниан. За съжаление тази хармония не винаги се е постигала, което ставало повод за неприязън, стигало се дори до изгонване на йерарсите на Църквата от столицата. Въпреки всичко в тази хуманна симфония се предполага спазването на единството на държавното и църковното, без да се нарушават особеностите на едното и другото. Началото на това изкуство било дадено от св. Юстиниан, но така и не могло да бъде опазено, въпреки опитите на отделни народи и държави.
Възможно ли е в съвременния свят да се идеализира определено общество по образа на християнска Византия? Всички предпоставки в съвременната европейска и световна култура напълно отхвърлят тази възможност. Глобализацията на света има съвсем друга основа. Трудно е да се определи каква е тя, може би заради нейната безóбразност. Обаче Православието може и трябва да бъде видяно в неговото истинско есхатологично измерение, в неговата духовна същност.
Есхатологичната същност на Православието е Царството като съборност и пълнота. Универсализъм, вселенскост и пълнота на Царството – това в Символа на православната вяра се определя като съборност. Съборността се характеризира с пълнота и вселенскост. Именно тук можем да определим задачата на съвременните православни народи – да станат част от пълнотата на Църквата, да доведат в Царството всеки, съхранявайки особеностите на неговия исторически опит и култура, обогатявайки ги с любов и творчество.
Възниква неминуемият въпрос за държавните идеали, нали именно те формират целостта и идентичността на народите. Съвременният свят до голяма степен ни е лишил от възможността да се създадат православни държави. Според нас това е породило много предпоставки да се изобличат всички исторически и духовни грешки – грешките на византизма и национализма. Струва си обаче да се отбележи, че въпреки идеалите на съществуващия свят държавата може да запази историята, културата и религиозната традиция на своя народ, всичко това се явява основен фактор за личностното възраждане на отделния човек.
Наличието на жива Църква в отделни страни, градове и села е отговор на всички търсения на човека. Но главното тук е това, че в съвременната дискусия между Църквата и Държавата, Църквата дава да се разбере, че секуларното общество не може да влияе на нейната есхатологична реалност.
Народът Божи се проявява в непрестанното тайнствено общество на евхаристийното събрание, в което всеки внася своите дарове, като по този начин участва и в пълнотата на Царството.
С това именно можем и да завършим – формирането на евхаристийна и есхатологична култура може да стане основа за възраждането и благоденствието на отделния човек и на цели народи. Православните народи със своята духовност и култура се явяват достоен принос в изграждането на съвременния светоглед и цивилизацията.
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма