Преди три години Иван Динков си тръгна от тукашния свят и ни остави поезията си като белег и доказателство за продължаващ живот. Един от най-значимите български поети от втората половина на ХХ и началото на ХХI век, той беше „машина за метафори”, както казваха за него приятелите му. Странното и неповторимото у него беше не само дарбата, поетичният му талант – неговият живот беше необикновен. Неговите обикновени мисли бяха необикновени. „Нашият прадядо е камъкът” - казваше той - и „кръвта няма предговор”. „Всички сме пепел от Освиенцим” или „животът няма синоним” - отронваше понякога в най-обикновен разговор, седнал сред приятели. И макар че беше от хората, за които казват, че е „хероичен тип”, той умееше да се смирява, знаеше, че трябва да подтискаме злото у себе си, та да може да избуява доброто и въпреки естествените горчивини на земния живот той не питаеше злоба и завист дори към хората, които отявлено го нападаха. Това благородство също е съставна част на истинския талант. В неговото творчество не се среща думата „враг”, в него няма чуждици, а възторзите и преклоненията му са свързани с духовната възвиса и опитите на Човека да облагороди ада, в който живее. В стиха му „Никоя победа не връща мъртвите!” се съзира естественият хуманизъм на твореца, неговата съпротива срещу насилието и насилниците, въздигането на Разума и отричането на инстинктивната, първосигнална агресия. „След съвестта и стиховете / едва ли има трети ад”, изповядва поетът. А на друго място споделя: „От съвест се посивява.” В неговото схващане за живота Творчеството заемаше особено място. Това беше територията, на която той никога не си позволяваше компромиси. В стихотворението „Епитафия” поетът пророкува:

 Събирах руди.

 Слюди.

 Словеса.

 Събирах чудеса.

 Приключи тоя път.

 Сега събирам смърт.