Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Палитра:

Паралели:

Анкета:

Роман за поезията:

Битие на словото:

Духът на един град:

Пантеон:

Memories of the wars:

Други стихотворения:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Битие на словото
Поезията на Димитър Стойчев 
 
(Наблюдения върху сб. „Спасени криле” - лирика, ДИ Варна, 1965, „Елипси”, лирика, изд. „Народна младеж”, 1969, и др.)

Д-р Ангел Дюлгеров
(1958, Варна) – Литературен историк, учител, д-р. Завършва бълг. филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ 1982. Специализации в СУ “Св. Климент Охридски” – 1984-1986 и 1988-1989. Участва с публикации във в. “Пулс”, сп. “Български език и литература”, сп. “Език и литература”, сп. “Септември”, сп. “Зорница”, както и в сборници по литературна история. Съставител на: сб. “Йоан Екзарх и нашето съвремие” (2001), литературен алманах “Позиция” (2006), сб. “Последният българин” (2007). Интересите му са в областта на бълг. литература от XIX и ХХ в. и литературната критика.
Съч.: Паралелни светове: Литературата на Варна. Десет очерка за съвременни български писатели (Славена, В, 2011); Сб. “Поглед в Йовковия свят”; Сборник с научни доклади и съобщения, изнесени на Международна научнопрактическа конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието на XXI век” (2001); Сборник с доклади и съобщения, изнесени на Международната конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието”. Основна тема: Образованието и различията (2002); Сб. Добруджа, Посланията на Йордан Йовков; Сб. Християнската традиция и царската институция в българската култура. Университетско издателство “Еп. Константин Преславски”, Шумен; Сб. Добруджа, 125 г. от рождението на Йордан Йовков, и др.

АртЕнциклопедия Варна
  
Починалият на 13.05.1993 г. български поет Димитър Стойчев остана в литературната ни памет като един от най-чувствителните, деликатни и емоционално-рефлексивни национални поети. Книгите му, които никога не са лесни, въпреки че понякога са много забавни, продължават да разчовъркват духа на времето и често поглеждат далеч отвъд него. Той извървя бавно житейския си път, носейки в себе си горчилките на много прагове, административни произволи и човешка нечистоплътност.
Димитър Стойчев притежаваше онзи доста рядък поетически талант да бъде честен в словото си и да умее да превръща своята лична и най-съкровена истина в лирически спектакъл. Неговата поезия още от първата стихосбирка доказа, че е лирик, който не живее в произвола на обстоятелствата и моментните решения, а чието творческо поведение се осланя на познанието – познание първом за самия него. Той бавно “слизаше от бащините рамене”, за да опознае “краткостта на зноя” и истините, “от които не можеш да излезеш”. Дори и днес, 20 г. след ранната му кончина, гледната точка на поезията му изненадва – словото на поета е не само обикновено човешко проявление, но и нещо, което може да се случва многократно и ежедневно. Безспорно в лириката на Димитър Стойчев може да се открие един социално ангажиран реализъм, който (пре)открива актуалната, исторически детерминирана реалност, но не по-малко значимо си остава умението на поета да изразява своите житейски послания чрез безброй гласове, които се преплитат помежду си, глъхнат, приближават се, отдалечават се, за да създадат усещането за многоликост и безкрайност. Така в поезията му се преплитат истории, пълни с ирония, сарказъм, смях, тъга, самота... Истории, от които не можеш да избягаш, а и не можеш да забравиш.
Димитър Стойчев демонстрира нов тип лирическо писане – колкото разкрепостено, толкова и здраво вкоренено в личните духовни метаморфози. И до днес актуални си остават неговите тъжно-иронични въпроси, зададени преди близо три десетилетия – ние ли минаваме през живота, или животът минава край нас; как да „излезем от релсите” на битовото еднообразие и пр. Поезия, която не е забавление, от което можеш да излезеш и да забравиш собствените си терзания. Напротив, тя те връща към тях като последен шанс да се родиш отново и да се срещнеш със себе си.
Димитър Стойчев умее да съзерцава преходността на нещата и да ги запази за вечността. Може би оттук се ражда и тревогата му дали ще можем с достойнство да “оживим сезоните” на нашите деца. В разгара на “строителния социалистически век” той изпълни с романтично усещане поезията си като съвършен превод на природата в човешкото слово и представи земното битие в неговата естествена преходност. Лириката му от последните години, въвличаща ни в душевните глъбини на Аза, е по-скоро асоциативно-фантазна, превръщаща обекта на гледането в нещо друго, различно, красиво, магическо. Това е гледане - съзерцание, гледане - сън, което преобразява света и ни доближава до най-естествените и прости истини на човешкото живеене: “Всички търсеха богове…/ Само ти единствен - човек!/ Страхове. Богове. Векове./ И най-умният - двайсети век!/ Никому не трябват богове,/ всеки търси човек.”
Битието “на строителните площадки” изтри преживяното като биващо, за да остане единственото възможно битие на словото. Като противовес на това Димитър Стойчев навлезе в нов, “внезапен свят”, проникна в “битието мрачно на грехове и светлини”. Така още в началото на 70-те години той постави интуитивно проблема за обречеността на екзистенциалната съобщност. Усещането за изгубено минало, което неизменно присъстваше и травматично го обгръщаше през 80-те, “роди” и една изключителна метафора на човешкия стоицизъм: “Изправен срещу тях, и те срещу ми,/ стоя тъй както пред разстрел.”
Димитър Стойчев успя да превъзмогне всички цветове, съблазните измамни на дъгата и да създаде светове, останал само със двата цвята - на истината и тъгата: “Светът е нажежен до бяло/ и в миг опожарява всяка памет,/ която иска да го отнесе със себе си...” Да живееш в ъгъла – in angulo – на света. В мъртвия ъгъл, където видимото престава да бъде видимо за зрението. По думите на Хегел „природата е скрит, застинал дух“, пред който дори и всевластната ръка на деспота е безсилна: “Преди да проговори,/ човекът се усмихва./ За тази своя дързост/ той после плаща с лихва.” Именно това наситено усещане за същността на нещата, разчленени до атоми, до прашинки светлина, придава на поезията на Димитър Стойчев и увереността, че човекът ще преодолее съмненията и ще открие най-истинската траектория на духа: „Не се страхувайте от приливи./ Реката бърза към морето.” Съчетавайки в рамките на едно стихотворение конкретиката (предметност, точно описание на образите), и абстракцията, детайла, загадката, поетът преобръща реалностите, одухотворява отдавна забравени чувства. Усамотението задвижва действието и го изважда извън релси, после отново образът ни връща в същността на същинските проблеми и дилеми („Огледай себе си във себе си...”).
Как промяната на времето и пространството изменя значенията в поезията на Димитър Стойчев? Едва ли на този въпрос може да се отговори просто. Въпреки това обаче, поемам риска да посоча непроменимото в нея силно концентрирано усещане за герой, за личност в есенциалната им изолация. Случващото се в лириката на поета е ключ към съдбата на днешния човек, търсещ сили в себе си да остави „само диря, проблясък, вероятност”. За Димитър Стойчев изкуството никога не беше нищо друго, освен безпрекословно и безкомпромисно себеотдаване на душата. Въздействието на неговата поезия днес се вплита в нашата душевност, обогатява ни с повече любов към хармонията и красотата, към мъдростта и човечността... Слово, което няма други претенции, освен тази да сподели какво означава за двама души да бъдат заедно – поет и читател.
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма