Траян Траянов (22.04.1944, Варна) - Океанограф, ст.н.с. ІІ ст, д-р инж. зам-ръководител секция Океанотехника при Института по океанография при БАН – Варна. Син на популярния в миналото писател във Варна Коста Траянов. В научната си дейност се занимава с контролно-измервателни системи за опазване на околната среда, океанографско приборостроене, океаноложки измервания, хидротехнически съоръжения, алтернативни и възобновяеми енергийни източници. Области на интереси: океанографски измервания и инструменти, подводни изследвания и технологии, подводна фотография, патентно дело; подводна археология. Специализира в Руската академия на науките. 2009 вписан в Златната книга на откривателите и изобретателите в Република България.
Съч.: Тайните на морското дъно (ИК Морски свят, В, 2008); Уроци по дързост (ИК Морски свят, В, 2007); Методи за екологичен мониторинг на морското дъно. Трудове на Института по океанология при БАН - Варна, т. III, 2001; Метод и устройство за измерване на дебити на естествени подводни газови извори. Морски научен форум. т.1, 2001. Изследване на денонощните колебания на температурата, солеността на морската вода, скоростта и посоката на морските течения в Бургаския залив. Известия на СУ – Варна, т.1, 1997; Регистриране на пулсации в издигане на сероводородната зона в Черно море. Известия на СУ - Варна т.2/98, 1/99; Method and construction for capturing and utilization of natural underwater gas springs.Comptes rendus de l`Academie Bulgare des Scienses. t.51, num. 12, 1998; Tsunami destroyed some ancient civilizations which used to inhabit the Varna Lake coast. International Conference „Oceanography of the eastern mediterranean and Black Sea“. Greece, 23-26.02.1999
Патенти: Автоматичен носител на апаратура за океанографски изследвания. Патент за изобретение ВG 50687 А; Устройство за каптиране на подводни газови извори. Патент за изобретение ВG 62499 В1; Метод за монтиране на устройства за каптиране на подводни газови извори. Патент за изобретение ВG 61880 В1; Блок за изкуствен риф и метод за изработването му. Патент за изобретение ВG 62817 В1.
АртЕнциклопедия Варна
Живеехме в „Рупи“, квартал на Варна и като малък слизането в града беше за мен събитие. В центъра на града, когато ходех с баща ми, той обикновено се отбиваше или при бай Петър Бакърджиев – ветеран от Военноморския ни флот, или при бай Георги Илиев, участник в Септемврийското въстание в с. Водица, или при Петър Зяпков, възпитаник на Робърт колеж, който ми стана по-късно учител по английски, или при хазайката Весела Георгиева, майка на кап. Веселин Георгиев - Фоса, да платим наема. Впоследствие това задължение се падна изцяло на мен.
Бай Петър живееше на ул “Земенхоф” в малка едноетажна къща с дворче. Жена му винаги ни предлагаше курабии или бяло сладко с чаша вода.
Баща ми е описал един разговор с Петър Бакърджиев, който ще преразкажа с минимални изменения.
Има радостна смърт, която е спасение от нерадостен живот. Такава беше преди години смъртта на Петър Бакърджиев, запасен механик от нашия военен флот и пълен инвалид от Първата световна война. Ръцете и нозете му бяха неподвижни и съвсем негодни за каквато и да е работа. Затова близките му го обличаха и хранеха като мъничко дете.
В това му положение на жив труп неговото единствено занимание беше да разговаря.
Той почти нямаше възможност да чете, защото трябваше някой да прелиства страниците на вестника или книгата, а такъв свободен човек всеки ден не се намираше.
Той обаче говореше за всичко друго, но не и за себе си, макар че, като бивш механик от единствения български подводник, той имаше какво да разкаже... Винаги, когато разговорът ми с него се докоснеше до неговият личен живот – минал и сегашен, той мълчаливо и тъжно поклащаше глава, понамръщваше се и даваше да се разбере, че не му се говори за тежкото и досадно бреме на житейския му път, чийто радостен край той виждаше само в по-скорошната смърт.
Веднъж го намерих в по-бодро настроение и след като настойчиво го молих да ми разкаже нещо за моряшкия живот в подводника, в който е служил, най-после той склони.
* * *
- (...) Една сутрин (най-вероятно се отнася за 10.10.1916 г. – бел авт.) забелязахме вражески военен кораб, който плаваше с курс на юг. Ние се приближихме на 700 метра до него и го обстрелвахме, въпреки че нашето положение за торпедна атака не беше изгодно. Морето беше необикновено тихо, а времето съвсем ясно. Освен това корабът се охраняваше от няколко катера, въоръжени с картечници и подводни бомби. Но ние нямахме търпение да чакаме повече, без да се проявим в подводната война, защото беше ни омръзнало да ни считат за новаци. Бяхме на дълбочина 10 метра. Командирът даде необходимите данни за изстрелване на торпедо от дясната торпедна тръба. Веднага последва нашият торпеден изстрел. Подводникът се опита след това да потъне до 20 метра, но той легна на дъното на 14 метра. Напразно се ослушвахме за взрив, такъв никой не чу. Следата от торпедото е била забелязана и корабът успял да се отклони. Вместо взрив ние чухме шум на мотор, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от мястото, където бяхме се спотаили. Ние бяхме спрели електромоторите и командирът забрани всякакво движение из подводника и очаквахме всеки миг да избухне подводна бомба.
Подводник № 18. След Солунското примирие от 1918 г. подводницата е откарана от френските окупационни части в Цариград, където се предполага, че е била нарязана на части, а двигателите и механизмите ѝ - продадени. Фотография сп. “Морски свят”
При избухването на първата подводна бомба целият подводник се разтърси и осветлението угасна. Ние помислихме, че с нас е свършено, но осветлението отново се възстанови. Тогава разгледахме отсеците на подводника и разбрахме, че няма никаква друга повреда. Значи първата подводна бомба не ни улучи – поусмихна се моят събеседник, сведе очи и замлъкна, вдаден в размишление.
През тая кратка пауза аз си позволих да го запитам:
- А втора и трета подводна бомба имаше ли? По-опасни ли бяха?
- Пуснаха ни още няколко бомби, но те също нямаха точно попадение. Сега стоеше въпросът как да се измъкнем от примката, в която сами бяхме хлътнали. И нашият командир, лейтенант Никола Тодоров, се досети за решението. Веднага след поредния взрив, докато морето е разпенено от взрива, той разпореждаше да се продуха малко вода от баластните цистерни, подводникът се отлепи от дъното и незабелязано на заден ход започна да се измъква навътре в морето. (...)
Замръкнахме в открито и съвсем тихо море, затова при пълненето на акумулаторите се безпокояхме да не бъдем открити по шума на нашия дизел-мотор. Но безпокойството ни е било напразно, защото прекарахме нощта благополучно.
Сутринта отново се спуснахме под водата и се отправихме към брега с курс Кюстенджа. Плавахме при средна дълбочина 15 метра, като отвреме навреме изплавахме на перископна дълбочина, за да знаем къде се намираме. След като минахме траверса на Тузла, ние навлязохме в минно заграждение. Изведнъж почуствахме някакво триене по корпуса на подводника и разбрахме, че това е въжето на мина, която може да ни погребе всички на дъното на морето. Това триене беше много зловещо. То действаше убийствено на нервите ни. След малко чухме отсечен шум, подобен на звън от клепало, при откачането на минната проволка. Значи спасени сме! Обаче едва отдъхнали си, ние попаднахме на друга мина. Последва пак същото триене, пак същите мигове на напрежение и тревога пред страшна неизвестност. Най-сетне минахме минното заграждение и се отзовахме пред пристанището на Кюстенджа, почти до самия външен маяк. В пристанището се намираше руският броненосец „Ростислав” и други по-малки кораби. Замисленото нападение в самото пристанище обаче се оказа невъзможно поради малката дълбочина, пък и както се разбра по-късно входът на пристанището било заградено със специални препятствия, наречени бонови заграждения. В такъв случай не ни оставаше нищо друго, освен да заемем позиция извън пристанището и там да атакуваме влизащи или излизащи кораби.
(...) Едва, когато се отдалечихме навътре в морето, в Кюстенджа се вдигнала тревога, забелязали следа от перископа на подводника. Няколко хидроплана излетели да ни търсят, а много бързоходни катери излезли да ни преследват. Дори бойните кораби, които се намираха в пристанището открили стрелба по посока на хоризонта. Но ние плавахме с пълен ход в подводно положение, на голяма дълбочина, за да не бъдем забелязани от хидропланите. Те се прибраха в базата с настъпването на вечерта и ние изплавахме за зарядка на акумулаторите. Но и сега нашата дързост беше станала голяма. След като вдигнахме по тревога цялата въздушна и морска флота на противника, ние отново се приближихме към брега, в очакване да влезем в бой с неприятелски кораб, защото вече имахме необходимите условия за маневриране.
Но вместо с кораб ни се случи да воюваме с подводник. Той беше по-мощен и по-бързоходен от нашия подводник № 18, затова, щом ни забеляза, той откри стрелба по нас. Естествено ние приехме неравния двубой и отговорихме на неговата торпедна стрелба.
Но когато на нашия подводник се забеляза някакъв синкав дим, който започна да ни задушава, ние веднага напуснахме сражението, за да търсим източника на този дим. Това ни се наложи и поради факта, че ние не разполагахме с повече торпеда. Отровният газ предизвикваше остра, болезнена кашлица, която разкъсваше дробовете ни. Един от нас не можа да издържи и падна в безсъзнание, а друг в нервна криза се опита да се застреля, но веднага беше обезоръжен. Източникът на този синкав отровен дим бяха акумулаторите, където беше попаднала морска вода, поради което сярната киселина образуваше сероводород. Щом това беше открито, ние изплавахме в полуподводно положение и проветрихме въздуха в отсеците от входния люк на рубката. Иначе щяхме да се отровим всичките... Противникът обаче ни забеляза и ни принуди отново да се потопим и чрез рязка маневра встрани отново да легнем на дъното.
Спотаени, при спрени електродвигатели, ние седяхме дълго време на едно място, като чувахме дори туптенията на сърцата си. Въздухът обаче не беше прочистен напълно и отровният газ пак започна да ни задушава. Като механик, аз бях започнал да привеждам в изправност акумулаторите, но силите ми отпаднаха. Едва дишах, отслабнах съвсем и легнах полугол на студения стоманен под. В почти същото положение бяха и другарите ми. Въпреки всичко ние започнахме да се придвижваме бавно и предпазливо почти по самото дъно. Най-после изплавахме на повърхността и започнахме проветряване на отсеците, иначе, ако продължавахме да дишаме отровния газ щяхме със сигурност да измрем. На повърхността се установи, че отдавна бяхме далеч от врага, който ни преследва някъде до травес на Мангалия.
(...) После до нашата база Евксиноград не ни се случи нищо особено, въпреки че плавахме в надводно положение. Там, докато поправяхме акумулаторите, войната свърши, а заедно с нея и нашата служба в единствения тогава български подводник.
Моето тегло обаче още продължава, защото заболях от остър ставен ревматизъм и се схванах цял – съвсем неподвижен, както ме виждаш. От тогава до сега минаха много години, които за мене са мъчителна вечност. Проклетата война не ме умъртви изцяло, но тя ми остави един нерадостен живот, един полумъртъв живот, който е по-тежък от смъртта.
* По документален разказ на Коста Траянов, 1916 г.
( 7.09.1944 г.)
- Господин кмете. На мерата в селото кацна самолет! – докладва влезлият полски стражар.
- Какъв самолет? Какви знаци има по крилете? – пита баща ми, който бил кмет на община Равна гора, включваща още селата Добри дол, Китка и Болярци.
- Едномоторен самолет с петолъчки на крилете* - отговаря полският стражар - Летецът слезе от самолета и се тутка около него. Страх го е.
- Аха, значи съветски! – казва баща ми. Той е слушал по радиото за обявяваненето на война на България. За да влязат съветските войски в България, СССР ѝ обявява война на 6.09.1944 г.
- Слушай – казва баща ми. – Върви вкъщи, днес баба Катя трябва да меси хляб. Вземи и донеси една пита, похлупче** със сол и поставка.
След половин час полският стражар се връща, изпълнил заръката на господин кмета.
Тръгват към мерата. След тях тръгват любопитни от цялото село. Имало и комунисти – баща ми ги е знаел кои са, но са се свили и си траят. Баща ми тръгва сам – с питата хляб и похлупчето с шарена сол върху една бакърена калайдисана тавичка. Летецът се суети, но това, което вижда го убеждава, че българите го посрещат миролюбиво. Захвърля автомата в пилотската кабина и я затваря.
- Добре дошли! – казва кметът. - Заповядайте хляб и сол!
Летецът отчупва от хляба, потапя къшея в похлупчето с шарена сол и яде. Благодари за гостоприемството.
Като виждат това, селяните се престрашават и се втурват към самолета и летеца.
- Бензин надо! – казва летецът на баща ми.
- Бензин? Трудна работа. Общината е на конска тяга, няма автомобил, няма лимит за бензин. То вършачката въртим с локомобил – за него трябват вода и дърва – отговаря баща ми.
Поканват съветския летец в селото, а кметът поръчва на полския стражар да пази самолета.
Проблемът с бензина се решава на другия ден. На 8.09.1944 г. пристига съветска войскова част от 47–ма моторизирана армия. Те доставят варел с авиационен бензин за аварийно кацналия самолет и той благополучно излита.
Съветската моторизирана част също е посрещната с хляб и сол. Войниците са разквартировани в училището, а командирът на частта е гост на кмета.
Започва празник. Поръчват дамаджана вино от попа на селото – поп Николай Добрев, който ме е кръщавал. Виното свършва бързо и пращат адютанта на командира за още. Излиза попската дъщеря, а тя е млада и хубавица. Взема дамаджаната. Баща ѝ я напълва, но не иска да се показва. Когато попската дъщеря донася виното, адютантът ѝ налита. Иска да я целуне и я опипва. Отчето обаче вижда това, грабва един кривак и погва с ругатни войника.
Случаят се разчува мълниеносно. Съветският командир е разгневен и наказва адютанта си с удар с бича си. Краят му разцепва бузата на адютанта. Руква кръв. Тогава командирът изтрезнява.
- Что я сделал? – хвърля нагайката и отива да прегръща адютанта си.
- Колко пъти си ми спасявал живота, а аз така да ти се отплатя!
След малко нова мисъл нахлува в главата му.
- Къде е попът? Ще види сега какво му се полага! – хваща се за пистолета и бяга към поповата къща.
Отец Николай е усетил, че става дебела и се е покатерил на камбанарията на черквата. Съветският командир стреля няколко пъти към камбанарията и се осъзнава, че не е редно. Връща се да види как са превързали адютанта.
На вечерята у дома (присъствал съм и аз – бил съм на четири месеца и половина, а голямата ми сестра на 10 г.) баба Катя по повод на случката и освобождението ни от турско робство, казва:
- Море, същите лайна бяха и тогава.
Съветският командир пита баща ми:
- Что, что сказала баба ?
- Юнаци сказала, богатыри – отговаря баща ми.
- А, а богатыри! Хорошо, хорошо!
* Един неизвестен исторически факт – на 7.09.1944 г. съветски разузнавателен самолет каца принудително, поради липса на гориво на мерата на село Равна гора, Варненско.
** Стругована дървена солница с капачка (похлупак).
Къде е пътят за Берлин?
(8.09.1944 г.)
Когато в Равна гора гюрултията около посрещането на съветската войскова част, разквартируването ѝ и последвалия гуляй намалява, баща ми се мята на коня да обиколи съставните на общината села Добри дол, Болярци и Китка, да види какво е дереджето там. Като се връща по горска пътека из равната гора, изведнъж конят му заковава копита в земята и изцвилва. Като се надига баща ми, вижда двама пияни съветски войника. Те викат:
- Стой! Руки вверх! – и нaсoчват шмайзери към конника.
Баща ми спира, отпуска стремената на коня и вдига ръце.
- Где путь на Берлин? – питат руснаците.
- На запад – отговаря баща ми и сочи с ръка залязващото слънце. Забелязва обаче, че руснаците нещо си говорят за коня.
- Харошая лошадь!
„Става лошо” – мисли баща ми и взема решение да офейка. Моментално пришпорва коня и ляга, прегръщайки го през врата. Зад него руснаците стрелят с шмайзерите си.
Конят бяга уплашен и спира чак в дама, като изхвърля баща ми в сеновала.
На вечерята у дома, на която е поканен съветският командир, баща ми не споменава нищо за инцидента (тогава през 1944 г. вече действала заповедта на Сталин, провинили се войници да се разстрелват без съд и присъда – можело командирът да иска да узнае кои са били напилите се войници и да стане лошо). Изрично предупредил преди това майка си (баба Катя), майка ми и голямата ми сестра да не споменават нищо.
На другия ден, 9.09.1944 г. сутринта, войсковата част тръгва на запад. Селяните ги изпращат като им поднасят кой изпечени погачи, кой буца сирене, кой гърне с кисело мляко, кошница ябълки, грозде. Голямата ми сестра им носи хубава голяма диня.
Войниците си шушукат:
- Это кметская дочь!
Съветската военна част си заминава, а след обяд, след дъжд качул, пристигат партизаните*. Организират събрание на площада пред кметството и са извикани селяни от Добри дол, Болярци и Китка. На събранието никой от селяните не казва лоша дума за кмета. Образувана е тричленка на ОФ, в която влизат Ради Боев, Кольо Михов Стоянов и баща ми Коста Траянов.
За баща ми събитията в този ден още не са свършили – от Варна привечер пристига каруца с милиционера Бабаджов (татко ми го показва, живееше в местност Салтанат – под пътя за Евксиноград), да го арестува. Във Варна пристигат по тъмно, но в милицията, поради липса на каквито и да са обвинения в придружителната записка от новата власт, го освобождават.
На 10.09.1944 г., връщайки се в село Равна гора, получава по телеграфа заповед за мобилизация – назначават го като военен комендант на гара Разград.
* Това е първото населено място в България, което първо посреща разузнавателен самолет (7.09.1944 г.), съветска войскова част (на 8.09.1944 г.) и чак на 9.09.1944 г партизаните.
Из подготвената за печат книга с разкази
“Memories of the Wars” (Спомени от войните” на Издателство МС |