Михаил Григоров (20.02.1951, Средец, Бургаска област) – Писател. Завършва съобщителна техника във ВМЕИ във Варна (1977). Участва в Кабинета на младия литературен работник на Кольо Севов. Работи като инженер в транспортното строителство и в Соф. метрополитен. Занимава се с частен бизнес. Стихове публикува от 1972: “Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Български писател”, „Труд”, “Кил” и др. Негови стихове са отпечатвани и на страниците на сп. “Пламък”, „Дружба”, “Отечество”, “Младеж”, “Море”, в алманасите “Простори”, “Хоризонт”, “Море” и др., както и в сборника “Смяна 81” на издателство “Народна младеж”. Негови стихове са публикувани и в антологии като “На чаша вино”, на фондация “Бъдеще 21 век”, “На Куба с любов”, на сп. “Читалище”, антологията “Автори на в. “КИЛ”, антологиите на СБП, на Венцеслав Пейков, на читалище “Джон Атанасов”. За творчестгвото му са писали Кольо Севов, Матей Шопкин, Петър Лозанов, Иван Гранитски, Емил Иванов, Кирил Борисов, Емил Рупел, Петър Андасаров, Иван Николов, Велин Георгиев, Румян Русев. Чл. на СБП и на СБЖ.
Книги: Езически празник (Идеи 21 век, 2007); Крила на сезоните (Гитава, 2005); Стихопрози (Рал Колобър, 1995); Корабна статуя (Рал Колобър, 1996); Начала на любовта (Янчев и сие, 1991); Междугария (Нар. младеж, 1989) и др.
(АртЕнциклопедия Варна)
Срещата с Валери Петров е като срещата с поезията му, когато те завладява ритъмът, полетът на въображението и изненадващите асоциации. Слушаш на пръв поглед прости думи, но така подредени, че постепенно потъваш в една магия и феерия от смисли, от загатнати красоти и душевна чистота, отдавна забравена в света на възрастните. И ставаш летящ човек, точно като летящите хора на Валери – „…това звънко Валери…”, което сродява вече много поколения българи с изящната, по детски чиста и дълбоко човешка поезия. Поезията на Валери отнася, пренася, прониква и завладява, като чиста река, като далечен извор, като кристален въздух и омайни звуци. И светлина сияе, и тъгата просветва в неговата поезия, защото той се бори за красота и за хармония. За доброта и свобода. Свободата е за добрите хора ни казва със стиховете си Валери Петров. Много важна черта на поезията му е изненадата.
Валери Петров още с „В меката есен” спечели на своя страна няколко поколения поети, включително и най-младите тогава, които бяха родени в началото на петдесетте години на 20-ти век. Те двамата с Константин Павлов като че ли определиха стиловия диапазон в поезията през ония години.
През една от красивите варненски есени в средата на 70-те години на 20-ти век, ние с поета Марин Бояджиев обичайно обикаляхме в кръг мраморния площад в центъра и проверявахме щателно всяко заведение за подходяща маса и компания за по-приятно приключване на вечерта и евентуално за загадъчно и нежно начало на нощта със създание от нежния пол и по възможност от друга националност. В ранната есен такива създания все още се срещаха по централните улици на Варна и по близките курорти – Дружба и Златните пясъци. А тези варненски есени бяха наистина митични и благословени, само за любов и поезия. Характерното за тях беше, че са много продължителни, слънчеви и топли, наситени с мека топлина, точно по Валери Петров. С часове и дни сме бродили като упоени по полупразните улици и пустите плажове, заради магията на тези есени. Преди да задуха леденият варненски вятър, само споменът за който има смразяващ ефект върху сетивата.
И така с Марин проверяваме заведенията, спуска се лек есенен здрач над мраморния площад и вече в края на инспекцията, пред последното заведение, на една масичка, поставена навън, Марин съзря Валери Петров в компанията на братя Райкови, известните режисьори на пиеси за деца. Седят си тримата и кротко си приказват.
След като Марин видя Валери, му предложих веднага да отидем при него и да се запознаем. Имах и кураж, и три стихотворения в джоба. По онова време винаги носехме по три нови стихотворения в джоба. А куражът сигурно беше от двете водки, които изпихме с Марин между другото, докато обикаляхме площада. Той обаче беше по-сдържан и каза, че не иска да се излагаме, защото няма да ни обърнат внимание. Аз обаче тръгнах към масата на тримата, докато не ме е хванало шубето. Приближих до масичката, извиних се за безпокойството, представих се, дадох трите стихотворения на Валери Петров и му казах, че може да ги чете когато намери за добре. Той се усмихна и каза, че можем да разговаряме в станцията на Съюза на българските писатели край Варна след една седмица в девет часа вечерта.
В уречения ден и час, пет минути преди девет часа, аз изкачвах стъпалата към станцията на писателския съюз, членството в който също беше едно от въжделенията на младите поети, както издаването на първа стихосбирка в библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж”. Докато качвах стълбичките и чувах шума на морето в тъмното зад гърба си, изведнъж ме връхлетя страхът, че Валери може да ми е забравил физиономията и да не ме познае. Само че връщане назад нямаше и затова взех последните стъпала на два пъти. Виждах още отдолу, че партерният етаж на станцията свети и това ми даваше известна надежда, макар че никакви хора не се виждаха. В крайна сметка влязох в голямата зала, която беше и стол на станцията и се огледах веднага. След части от секундата страховете ми се изпариха, защото на една маса в дъното беше седнал Валери Петров с още двама души. Като ме видя, той стана веднага и тръгна към мен.
Качихме се в стаята, той отвори широко прозореца, сложи пред мен пепелник и разговорът започна. Трябваше да кажа няколко думи за себе си, но не беше трудно, защото тогава следвах инженерство и това изчерпваше всичко. На това място Валери ми даде два съвета, като най-напред каза, че висшето образование трябва да се завърши при всички случаи и на всяка цена да се научи и един западен език. Първият съвет го изпълних още в ония години. Вторият се опитвам да го следвам и досега. Той ми каза още, че много млади поети му дават свои стихове за оценка, но малко от тях впечатляват. Призна, че и за мен е помислил така, но след като прочел стиховете, решил че в тях има нещичко. На това място изтръпнах, но моят събеседник, след като се наслади на ефекта, добави, че колегите му от списание „Септември”, където е работил като завеждащ отдел поезия, знаели, че когато Валери Петров каже, че има нещичко, това означава, че има нещо много. Ще помня тези думи цял живот, защото те изиграха в бъдеще много важна роля за мен и са ми помагали в най-трудните моменти. Добави, че в стиховете ми има и някаква мътилка, но той смята че това е добра мътилка.
След това поетът сподели, че е давал стихотворенията и на Константин Павлов, който се изказал положително. Без преход започна да прави анализ на трите стихотворения и през това време бях поразен от това, какви умни неща съм казал в тях. Няма да обяснявам колко е жалко, че това истинско пътешествие в дълбочините и тънкостите на поезията, което направи Валери в следващите три часа, не го записах веднага, защото помнех целия разговор дума по дума в продължение на цяла седмица, а може и повече.
Бях поразен от динамиката и детайлността в неговата мисъл, много бърза, много образна и много логична. От речта му извираше огромна ерудиция и култура, но словото не беше скучно, напротив, беше истинско приключение в дебрите на поетическото майсторство.
Пред него на масата беше поставена пишещата му машинка „Хермес бейби”, с чието наименование той направи бързи поетични импровизации, за да илюстрира мисълта си. Реших, че щом говори с такова желание с мен, значи не му е досадно и се настроих да слушам. Несъзнателно пушех цигара след цигара, но бях категорично решен да не изпусна нито една дума от тази невероятна лекция по поезия. От време на време Валери спираше и ме подканваше и аз да кажа нещо, но отговарях, че предпочитам да слушам.
След като изпуших една кутия цигари и въздухът в стаята стана с нож да го режеш, аз се почувствах в друго измерение. Погледнах часовника и видях, че са минали часове. Реших, че е време да си ходя и да не злоупотребявам с гостоприемството на големия поет. Настина голям поет, голяма личност и голям ум. Още тогава си помислих всъщност, колко са малко такива хора и колко рядко ги срещаме. С ужас се сетих, че бих могъл да пропусна тази среща, ако не се бях решил да се представя на поета и ако не носех в джоба си трите стихотворения.
Вече стоях долу пред станцията край пътя за Златните пясъци и постепенно започвах отново да чувам шума на морето в тъмнината пред мен. Чувах гласа на поета, който се смесваше с шума на вълните, чувах шума на приближаващи автомобили, гласове на мъже и жени от близките станции и осъзнах, че съм се върнал от едно далечно пътешествие в страната на истинското слово. И затова спрях едно такси и отидох да разкажа на моите приятели невероятните си впечатления. |