Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Поезия
Владимир Левков (1950 – 1994)
Портрет на Владимир Левков.
Худ. Петър Н. Петров, акварел
Владимир Левков (11.09.1950, Варна - 4.09.1994, Варна) – Поет, журналист, драматург. Завършва бълг. филология в СУ „Св. Кл. Охридски”. Редактор в местните вестници в Девня и Провадия, във в. “Полет” и сп. “Морски свят”, отг. секретар във в. “Черноморие” във Варна. Автор е на стихосбирките „Право на безкрайност” (1990) и „Рокмузикантът” (с аудиокасета, 1994, посмъртно), както и на десетки песни, които сам изпълнява на китара; автор на пиесите “Пазачът на главната улица”, “Ние, музикантите” и др. Пише есета, пътеписи, превежда Вл. Висоцки и Б. Окуджава и др. Той е сред създателите и участниците на театрална група „Вълна” във Варна и идейният създател на фестивала „Поетични струни” в Харманли. Оставя незаличим отпечатък след себе си. На негово име Бардфестът в Ловеч връчва всяка година специална награда.
(АртЕнциклопедия Варна)
ПОЕТИ С КИТАРА
Те са много...
Идват на този свят
винаги по тревога
и от тревога стоят.
Страшно се разпиляват,
свършват, по принцип, зле.
Как ли се вразумяват
лудите им криле?
Често несъвместими
с нечия страст и власт,
могат без име,
но никога - без глас.
Те са много...
Раждат се всеки ден -
по- големи от бога,
по- крехки от теб и от мен.
Вечно издирват вятър
в някой безветрен рай -
твърде невероятни
с вярата си докрай.
Пламват в ликуващ огън,
станат ли кислород.
Винаги могат
да са и връх, и брод.
Те са много...
Идват от вечността...
Рицари на тревогата
с песничка на уста.
ПЕСЕН ЗА ПОЗИЦИЯТА
Ти посей трева и поживей със нея -
нищо, че без тебе времето отлита...
Поплачи, посмей се, пей щом ти се пее,
даже и трева да бъдеш се опитай.
Убеди се сам - след първите години
бързото растене ще ти е познато.
А ще можеш ли без него да отминеш,
че дърво не става никога тревата?
И едва тогава почвай сенокоса.
Вечерта легни и сам срещу звездите,
разсъждавай гневно,
не пести въпросите.
Вече имаш право на откритие.
ПЕСЕН ЗА ПЪТЯ
Дълъг е пътят от теб до мен.
Дълъг е пътят от мен до другия,
но най-дългият и най-лудият
е пътят от мен до мен.
Океаните са пренаселени със странстващи
и през ден говорим за околоземни обиколки
Магелановата орис и Колумбовия шанс
са до болка ползвани, до болка!
Ах, от всяка география и геометрия
е доказано, обсъждано, проучено изцяло
как душата ти след един колко милиона
метра в гръб ще изненада твойто тяло.
Важен е пътят към мен и Аз,
важен е пътят от вас към другия,
но най-важният и най-трудният
е пътят през мен към нас.
ТИШИНА
Тишина,
мое скромно велико откритие -
трева със лунния сърп покосена,
свят на силните, свят неопитан
от приказливците като мене.
Нека хвърлям в морето ти лодките
на мисълта си - мой въздух озонен.
Ти пренасяй платната им кротко
зад мълчаливите хоризонти.
Дай им там да решават задачата
как бряг да стигнат
и звук да пробудят.
Правят ли го, това ще значи,
че не напразно съм се пробудил.
* * * На Петър Тодоров
Вълните ще начупят удивителния знак,
със който слънцето оповестява утро.
Ще се събуждаме на неговите брегове,
а вятърът на ежедневните въпроси
ще мята вихрени гнезда по наште улици.
Но ние ще живеем там, приятелю!
Домът ни ще е целият от вестници,
а в техните полета ще се раждат
стиховете ни!
Дано е истина,
че в мислите ни няма ни един неделен ден,
тъй както истина е и това,
че тръгна ли да те сразя ще благославям:
“Да сме живи, да се срещаме!”
ДНЕС РАЗБРАХ,
ЧЕ МЕ ЧАКА СМЪРТТА*
Тъжно ми е,
тъжно ми е,
тъжно ми е,
днес разбрах, че ме чака
смъртта!
И се блъска разумът в тази
безумна
окръжност -
как така
днес го има,
а утре го няма света.
- Но светът не си ти,
честолюбивецо мили,
а законът е ясен
и отколе познат!
- Днес съм аз, само аз! -
не искри ли във моите жили -
няма свят, няма свят,
няма свят!
Няма ли?
А небето отгоре,
земята насъщна,
а дъщеря ти, цъфнала между тях?
А жена ти, светицата -
пак до тебе е и шушне:
„Дръж се, момчето ми,
не бива да те е страх...”
Няма ли?
Ето го на и дъждецът асфалтов,
и човека под лампата,
вечно унесен във танц.
Щом разхвърля листа,
а не измишльотини гланцови,
значи бил е,
остава си
и ще бъде светът.
* * *
Мила моя,
тъй съм абсурдно самотен
като дваж по-абсурдно човече,
слепено от окарини.
В мен се въртят
и скимтят,
пищят толкова плачове,
че ще подлудят всекиго -
само да зина.
Измисли нещичко,
мила моя.
Искаш ли поне да станеш вятър.
Да ме вдигнеш къмто Камен бряг,
да ме пуснеш връз онези скали,
където боговете и до днес почиват.
После, докато някои умуват
находка ли съм,
аз ще си лежа -
парченце тук, парченце - там.
Ще си събирам разпилените звуци
и ще съчинявам от моите песни,
които ти обичаше.
Рисунка Петър Н. Петров
* * * Ако не ме обичат,
навярно по-лесно ще приема
смъртта.
Ако не обичах,
би станало и по-безболезнено.
Но аз ви обичам,
ОБИЧАМ ВИ!
И полудявам от обич -
не от страх пред смъртта.
* * *
Най-просто е да философстваш за смъртта,
когато дори не си я помирисвал,
а тя мирише.
Най-лесно е да обясняваш свободата,
когато никога не си я притежавал,
а някои вече я имаха.
Най-разбираемо е, че се сърдиш на живота,
когато го държиш в ръцете си,
а ти го имаш - дръж си го.
И изобщо, съднико нелепи,
запомни: не ти е работа и не ти е сила
да се мериш с трубадурите –
те са виждали много неща,
а ти знаеш само видимото.
* Това са опити за спасениие, а не опити
за стихове. Винаги съм се чувствал по-силен
в думите и когато почувствах, че животът ми
е застрашен, опитах се да отида в света
на словото. Това са мисли – по-директно или по-иносказателно
стъкмени. Поезията е друго - феерия, празник на
духа, невъобразимата игра на артиста на словото
пред цялата многоуважаема публика. Но доколкото
и тези думи са някакъв вид творчество, вслушах се
в предложението да ги отпечатам. Август 1994 г.