Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Документална проза:

Поезия:



Отзив:

Прожектор:

Палитра:

Нови стихотворения:

Исторически роман:

Кръгла маса:

Документална хроника:

Роман за поезията:

24 април 2014:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Нови стихотворения
Марияна Хруза 
 
Марияна Хруза (10.01.1964, Варна) – Поетеса, журналистка. Средното си образование завършва с рядката специалност “Зелено строителство” във варн. Строителен техникум; учи в полувисшия Институт по съобщения – С., дипломира се в ТУ – В. Работи във и за варн. вестници и списания, като най-плодотворен е стажът ѝ във в. “Полет Press” и в. “Черно море (днес)”. Публикува и във вестниците “Студентска трибуна”, “Пулс”, “Народно дело”, “Седем дни”, “Вестник на вестниците”, “КИЛ” и др. Водеща на радио- и тв предавания. Чл. на СБП, СБЖ, Сдружението на писателите - Варна. Редактор на сборници и книги, между които “Когато душата похапва” на П. Михова и “При(-)рода” на Р. Гънчев.
Книги: Заради толкова Любов… (стихотворения, 2008), Целуната от Бога – свещени места по бълг. земя, 2006); Шесто чувство (стихотворения, 2004); Угарно небе (стихотворения, 2000, в съавт. с Георги Венин); Паднали ангели (стихотворения, в съавт. с Г. Венин, 1999); Горското духче Пък и неговите приятели (детска книжка, 1998); Монолози на кръвта (стихотворения, 1995) и др.
(АртЕнциклопедия Варна)
 
Марияна Хруза

ПРОЗРЕНИЕ

Аз съм твое дете…
Затова ли родих от милувка на нож
сред разискрена звездна жарава,
върху дъхави облачни мощи…
Оттогава не търся равното…

Пих тъга на ранена орлица
и с перата си въглени вадих.
Плачех само когато вали…
В душни кладенци думите падаха.

И когато земята замираше,
от небесния тъпан погалена,
изпод веждите лъсваха вирове,
благи вади – по устните алени.

Аз съм твое дете…
Затова съм тревожна вселена
и се давя в безбожно смирение.
Затова ли съм в нощ като ден
и безсънна, тека като вена…

Колко още ще пъплят елите
по ръба на ронлив небосклон?
И с ресници от коси игли
ще докосват на болката лоното.

Ще гълчиш, ще мълча,
ще мълча пред глъбта на сълзата,
аз, душа от душата ти росна…
Удряй, майчице, с клетвата свята,
щом престана да бъда мост.

Щом преситена стана камбана,
щом престана да бъда чан…

Аз съм твое дете…
 
МАЙЧИНО

Солен ли е хлябът ти, дъще?
Солен е от кръв и от сълзи.
Солен е от козето мляко,
че падна козлето във вира.
И ти като майка му – будна,
ще губиш сърцето си в нощите.

Ще ръсиш солта първо в раната,
а после ще плачеш над нощвите…
МОЛИТВА

Клокочи лава в гърлото на Бога.
В див спазъм хребетът се гърчи.
През вените му – жив – минава огън.
Пред изгрев слънцето е сякаш мъртво.

Тогава жрецът кривва към небето
по пътя прав, наметнат с древна сила.
Снегът под клепките му става облак летен.
И белегът в душата му изпросва милост.


ПЪТЕКА
 
Следвай ме, овчарю, следвай ме.
Следвай ме със стадото си и сърцето си…
През огнени хармани ще преминем.
Под облачните пазви ще те водя –
и нека влагата им те опива…
Събуй се,
нека тръните те галят
и влюбено змиите те целуват…
Смири гласа си, усмири вулканите,
опитоми душата ми и земетръсите.
Следвам те, Овчарю, следвам те…

От колко време двамата вървим
подир съдбата си…
И подир стадото…

ТЪКА СИ ПРЕСТИЛКА

с последните багри на лятото.
Към пътища стръмни
навързвам любовни мостòве –
до яркото синьо оранжево слагам.
Червеното лумва със изгрева росен.
Тук – острите покриви
с облаци обли заглаждам,
там – в меките дипли
на благите пазви ливадени
сянка
на грапави спомени вграждам.

Така се отнасям,
че често замръквам…

Застилам
пред моето вътрешно слънце престилка.
На нея отново –
гальовно замъркала,
подобно на котка се сгушва душата ти.
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма